Картите на Нова Турция възраждат Османската империя

През последните няколко седмици сблъсъкът между Анкара и Багдад за турското участие при освобождаване на Мосул изненадващо прeдизвика обезпокоителен изблик на турски иредентизъм.

При два отделни случая президентът Реджеп Ердоган разкритикува Договора от Лозана, който създаде границите на съвременна Турция. Той говори за интерес на страната към съдбата на турските малцинства, живеещи извън тези граници, както и за нейните исторически претенции към иракския град Мосул, в района на който Турция има малка военна база. И заедно с новините за турски самолети, бомбардиращи кюрдски сили в Сирия и ангажиране във фалшиви въздушни битки с гръцки самолети над Егейско море, проправителствените медии в Турция показаха нов интерес към поредица от неточни, дори грубо начертани карти на Турция с нови и подобрени граници.

В близко време Турция няма как да анексира част от Ирак, но тази комбинация от ирендентистка картография и реторика предлага известен поглед навътре в сегашната вътрешна и външна политика на Турция и за собствения образ в очите на Анкара. Картите по-точно разкриват продължаващата значимост на турския национализъм, дългогодишен елемент на държавното управление в Анкара, сега обновен с променена в известна степен история и капка религия. Само че, ако миналото е показател, военните интервенции и конфронтационна реторика, които този национализъм вдъхновява, могат да влошат положението на Турция в регионален план и по отношение на сигурността.

На пръв поглед, картите на Турция, появили се по турската телевизия тези дни, приличат на подобни иредентистки карти, изготвени от привържениците на по-голяма Гърция, по-голяма Македония, по-голяма България, по-голяма Армения и по-голяма Сирия. Това идва да каже, че това не са карти на Османската империя, която е била значително по-голям, или на целия мюсюлмански свят или тюркския свят. Те са карти на Турция, само че видимо по-големи.

Но конкретната история зад границите, които те предвиждат, дава първата индикация за това, което е ново и не става въпрос за марката на ердогановия национализъм. Тези карти претендират да покажат границите, заложени в Националния пакт на Турция, документ, за който Ердоган неотдавна посочи, че премиерът на Ирак трябва да прочете, за да разбере интереса му към Мосул. Подписан през 1920 г., след поражението на Османската империя през Първата световна война, Националният пакт определя онези части на империята, за които правителството е готово да се бори. По-конкретно са определени тези територии, които все още са били държани от османската армия през октомври 1918, когато Константинопол подписва примирие със съюзническите сили. На южната граница на Турция тази линия минава на север от Алепо в това, което сега е Сирия, до Киркук в това, което сега е Ирак.

Когато съюзниците дават да се разбере, че планират да оставят империята с доста по-малка територия, отколкото тя притежава през 1918 г., сраженията се възобновяват. Войските на Кемал Ататюрк надделяват над европейските сили и Турция е основана такава, каквато съществува и днес. През по-голямата част от миналото столетие официалната история на Турция възхвалява Ататюрк за същественото реализиране на границите, предвидени от Националния пакт (без Мосул, разбира се), както са признати с Договора от Лозана.

Това беше преувеличено твърдение, предвид частите на пакта, които останаха извън границите, но също така и във висша степен практично, предназначено да предотврати новата и несигурна турска република да загуби това, което е постигнала в преследване на нереалистични териториални амбиции. Всъщност, докато страни като Германия, Италия, България и Унгария, доведоха себе си до бедствия, като се опитаха насилствено да пренапишат следвоенните си граници, Турция - при Ататюрк и неговия наследник - мъдро овладя този порив.

Наред с другите неща, интерпретацията на историята от турския президент показва ирониите зад широките разговори в САЩ на неговия предполагаем "неоосманизъм." Преди десет години, ентусиазмът на Ердоган за всичко отоманско изглеждаше като част от една ефективна стратегия за подобряване на отношенията с мюсюлманския Близък изток, политика, в която някои американски критици видяха предизвикателство за ролята на страната им в региона. Но видоизменянето на Националния пакт като оправдание за иредентизъм, а не като упрек към него, не е популярно сред съседите на Турция.

Сега е вероятно критиките към неоосманистката външна политика на Ердоган да дойдат не само от арабския свят, но и отвсякъде другаде. Използването на националния пакт от Ердоган също така демонстрира колко успешно турските ислямисти си присвоили, а не са отхвърлили, елементи от националното светско историческо повествование.

Ердоган преследва по подобен начин в Сирия и Ирак постигането на отдавнашната национална цел да победи Кюрдската работническа партия (ПКК) с изграждането на традиционните националистки лостове на турската външна политика – по-специално като използва в максимална степен турските малцинства в съседните държави. Бригадата „Султан Мурад“, състояща се предимно от етнически туркмени, е един от военните активи на Анкара в Сирия, както срещу режима на Башар Асад, така и срещу ПКК.

През миналия век турските малцинства в Северна Гърция и Кипър играеха подобна роля. Това означава, че тяхното благополучие е било обект на истинска загриженост за турските националисти, но и потенциален инструмент за използване, ако е необходимо, в отношенията с Атина (Гърция, разбира се, се държи по същия начин по отношение на гръцкото малцинство в Турция. Не е изненадващо, че в резултат на това двете популации често са страдали реципрочно). В случая на Кипър, например, инвазията на Турция през 1974 г. е колкото за защита на стратегическата й позиция, колкото и за защита на турската общност на острова.

След изявленията му за Лозана Ердоган допълнително разтревожи Гърция като заяви "Турция не може да не обръща внимание на своите роднини в Западна Тракия, Кипър, Крим и където и да е другаде". И все пак Атина може да де успокои от случая с кримските татари, който разкрива степента, до която геополитиката може да доведе Турция да направи следното: Въпреки че Анкара изрази загриженост по отношение на състоянието на кримските татари, след като Русия превзе полуострова, изглежда тя впоследствие стигна до заключението, че подобряването на отношенията с Москва имат предимство пред етническите връзки.

Сегашният интервенционизъм на Турция в Сирия и Ирак се вписва в рамките на установен модел. Не само, че страните редовно се оказват въвлечен в граждански войни на прага им, но моментите, в които Турция се е оказвала податлива на иредентизъм в миналото, идват при промяна и несигурност, подобно на това, което Близкия изток преживява днес.

През 1939 г., Анкара анексира провинция Хатай, дотогава под френски контрол, като се възползва от кризата в Европа в навечерието на Втората световна война. След това, след тази война, новопридобитата независимост на Сирия накара някои в турските медии да хвърлят поглед към Алепо, а прехвърлянето на Додеканезите острови от Италия към Гърция също събуди интерес към придобиването им от Турция.

По същия начин Анкара не обръщаше голямо внимание на Кипър, когато той беше под британски контрол, но когато се заговори за независимост на острова, Турция започна да показва загриженост. Впоследствие едва когато се оказа, че Гърция може да анексира острова, Турция нахлу, за да предотврати промяната в статуквото. В тази светлина, скорошната реторика на Турция е може би по-малко изненадващо, след няколко години, в които събитията и коментатори многократно показаха, че целият политически ред на съвременния Близкия изток се разпада.

С други думи Анкара е твърде наясно с факта, че силата да направи това остава единствената причина за външна намеса. В тази връзка остава да се види легитимността на плановете на Турция за Мосул.

 

Ник Данфорт,  сп. „Форин полиси“