Орден за Гестапото на културата

„Високото положение е голяма робия.”

Сенека, „Утешение на Полиб”

Преди 4-5 десетилетия комунизацията на гражданската ситуация ме прогони в емиграцията, преди около четвърт век прохождащата на родна земя демокрация ме върна обратно в отечеството любезно, днес настъпващият все по-недвусмислено неокомунизъм е на път да ме върне към една нова емиграция. Нещата са ясни като ден. Това пише в коментара си за сайта Площад Славейков Димитър Бочев.

Още от първа младост пътеводител във всичките ми маршрути по дъгата на тази земя винаги е била свободата, съотношението между държавния регламент и личните ми човешки права и граждански свободи. Това съотношение днес е разстроено в полза на държавата. А след като не съм допуснал още като юноша бледен на държавният апарат да ме обсеби, едва ли днес, вече стар като камък, ще позволя подобна гавра. Късно, късничко ми е вече да се развращавам, както казваше моят безценен приятел Константин Павлов. Като прехвърли 70-те човек трябва много да внимава в думите и в стъпките си – може да не му остане време да ги поправи. Внимавам и аз – с натрупаните години и десетилетия все повече.

Само преди броени дни събитията в София ме накараха отново да извадя от папката германския си паспорт и да проверя срока му на валидност – оръжията трябва да се държат в изправност. А паспортът е оръжие – оръжие на свободата. Която на родна земя става все по-дефицитна.

Конкретният повод за тези ми невикани вълнения е една награда. Наградите би трябвало да радват – не само награждаваните, а и съгражданите им. Защото някакси и те са отличени чрез отличието. Държавните награди са национална съкровищница – щом има защо хората ни да бъдат награждавани, значи и нацията преуспява, преуспяваме съответно и всички ние като съставна част от тази нация. А наградата, за която говоря, би трябвало да ме радва особено – доколкото е награда на Министерството на културата, което по силата на литературното си поприще аз считам за мое, за най-моето министерство. Радостта щеше да бъде налице, възторгът щеше да навести без време стареещия ми живот, ако беше отличен някой литературен колега за литературните му текстове, да речем. Или някой творец за творчеството му – от който и бранш да е той. Удостоеният обаче е не друг, а Димитър Иванов, който съвсем заслужено носи не псевдонима Валери Петров или Елин Пелин, а прозвището Гестапото.

Така очакваното вдъхновение се трансформира в неочаквана погнуса. Дълги години Димитър Иванов е палачът на националната ни култура. Като ръководител на Шесто управление на Държавна сигурност той е набирал доносници, вербувал е агенти, саморазправял се е с независимите, с най-независимите и честни български творци – особено в литературното поприще. Негова служебна грижа е била не българската култура, а ведомствената саморазправа с българската култура, сиреч овластяването й от една деспотична партия, подчиняването на националната духовност на партийната доктрина. Става дума значи не за създаване, не за сътворяване, а за разгром на националния творчески процес, за превръщането на литературата и изкуството в химнописец и речописец на Партията-ръководителка. Ето как и защо очакваното възхищение прерасна в неочаквана погнуса. Едно Министерство на културата, което чества най-изявения палач на културата в най-позорната епоха в цялата ни национална история, се превръща логично в съавтор на онази реварваризация и рекомунизация, която мандат след мандат завладява все по-неумолимо националното ни битие. Връчената тези дни награда е „Златен век”, категория „звезда”. За да бъде признанието откровено, звездата би трябвало да е петолъчка.

Спомням си как в зората на демокрацията по кръчми и трапези нейде между щафетата водки Вежди Рашидов е легитимирал пред мен антикомунистическото си кредо. Разказваше ми с непресторено вълнение как си е рязал вените по време на т. нар. Възродителен процес – издевателство, в което неговият днешен лауреат несъмнено е участвал собственоръчно. Наградите, които днес тържествено връчва и тържествените люде, на които ги връчва, правят антикомунизма му неубедителен, а неокомунизмът му – убедителен. Бих предпочел да е обратното, но какво да се прави – предпочитанията не питат хората. Тази тържественост е тържество не на творческото начало, а на убогия манталитет на един малограмотен министър и на наглостта на един прикрит лакей на деспотизма.

Впрочем само преди два-три месеца министър Рашидов открито заплаши нагло водещия на сутрешния културен блок на БНТ Георги Ангелов, на когото и аз съм гостувал неведнъж, с уволнение. Във всяка нормална държава след подобна заплаха един министър щеше начаса да престане да бъде министър. В България стана обратното. Какво да се прави – открай време ние сме си страна на обратностите.

На лица, които дори за творчески постижения са награждавани с еднаква готовност и от комунистическия тоталитаризъм, и от парламентарната ни демокрация, аз гледам с морално недоверие – независимо от авторския им талант. Награждаването на палачи на националната ни култура обаче ме изпълва с отвращение – както към награждаваните, така и към награждаващите. Този маскарад говори едно: че нищо старо не сме забравили и нищо ново не сме научили; че онези партийни апаратчици, които превърнаха за цял един човешки живот страната ни в духовна пустиня, са напът да го сторят отново – отново под покровителството на майката-държава. Всичко това свидетелства колко фасадна, колко симулативна е демокрацията ни. Една демокрация, която, ако върви, както е тръгнало, ще възстанови член първи от Димитровската конституция. Тогава времето ще потече обратно. А днешните обратности ще се превърнат от бит в битие.

Един полски сатирик, дискриминиран с еднаква безпощадност и от нацизма, и от сталинизма, установи, че всеки век си има свое Средновековие. Така е навярно в централна Европа. Свое Средновековие си има и всеки народ в балканските дебри. Доскоро мислех, че нашето национално Средновековие е отминало безвъзвратно. Днес се боя, че ни предстои неминуемо. Честна комсомолска!