Бежанците като оръжия за масово унищожение

Анализът е на Рикардо Хаусман за Project Syndicate

Рикардо Хаусман е бивш министър на планирането на Венецуела, бивш главен икономист в Междуамериканската банка за развитие и директор на Центъра за международно развитие към университета "Харвард".

Ricardo Hausmann, a former minister of planning of Venezuela and former Chief Economist of the Inter-American Development Bank, is Director of the Center for International Development at Harvard University and a professor of economics at the Harvard Kennedy School.

През лятото на 2015 бившият канадски премиер Стивън Харпър сякаш беше настроен да спечели четвъртите си поредни избори, насрочени за октомври. Вместо това Консервативната партия спечели 99 от общо 338-те места в Камарата на общините. Партията не спечели в нито един избирателен район в Торонто или по цялото атлантическо крайбрежие. За сметка на това Либералната партия, водена от Джъстин Трюдо, успя да получи второто най-голямо парламентарно мнозинство в историята на страната – 184 места, въпреки че стартира кампанията едва на трето място.

Бързият обрат бе задвижен от събития, случили се отвъд хиляди километри. В ранните часове на 2 септември 2015 година, в град Бодрум, Турция, сирийско кюрдско семейство се качва на лодка, опитвайки се да достигне бреговете на Гърция. Няколко минути по-късно лодката се преобръща, а Риана Кюрди и децата ѝ - Галиб и Айлан, се давят. Турският фотограф Нилюфер Демир публикува в Twitter снимка на тялото на 3-годишния Айлан Кюрди, миещо се във вълните на плажа. Това шокира света и прекрати политическата кариера на Харпър.

Предходната пролет Харпър нареди на министъра по гражданството и имиграцията Крис Алекзандър да преразгледа бежанската политика на Канада, за да бъде сигурен, че терористи няма да бъдат допускани – ход, който подейства като прът между зъбните колела на системата му. Месец по-рано Харпър обмисляше забрана за носенето на никаб (бурка) на обществени места, увеличавайки съмненията какъв е истинският мотив зад решението около бежанците.

Лелята на Айлан Кюрди, живееща във Ванкувър, се опитвала да помогне на него и семейството му да отидат в Канада, но политиката на Харпър не го позволила. И така, изведнъж, решенията, предполагаемо предназначени да защитават канадците от тероризма, се превърнаха в политика, обидила канадците и тяхното самосъзнание. Харпър пък плати скъпо за това.

Нещата на юг от границата нямаше как да са по-различни. Печелейки там миналия ноември, Доналд Тръмп обеща забрани за пътувания за мюсюлманите, стена между САЩ и Мексико и сили за депортация. Първият опит на Тръмп да да въведе забраната за пътувания не бе одобрен от съда, но успя да създаде хаос по летищата и смут в университетите. Сега обаче администрацията на Тръмп се готви за нов опит за подобна забрана.

Две са възможните причини, поради които американци и канадци реагират по толкова различен начин. Първата се гради върху теорията на перспективите, разработена през 80-те и 90-те години на миналия век от Даниел Канеман и Еймъс Твенски.

Канеман и Твенски пишат, че всяко имиграционно ограничение означава избор между две грешки или намирането на баланса между тях. Първият тип грешка е допускането на потенциални терористи. Вторият – възпирането на невинни чужденци. Адекватната политика изисква намирането на баланс между гореспоменатите рискове, взимайки под внимание съответните вероятности – колко се вълнуваме от спасените граждани и колко - от разрушените животи на имигрантите. Колко невинни живота сте склонни да застрашите или дадете, за да избегнете терористична атака?

При изчисляването на вероятностите, твърдят още Канеман и Твенски, хората правят систематични грешки, защото ровят из паметта си за примери. Ако им се припомнят атентатите в Париж и Ница, те ще надценят терористичната вероятност. Ако им бъде показана снимката на Айлан Кюрди, е твърде възможно да променят мнението си.

Манипулирайки значимостта на паметта, ние влияем на възприятието на риска и, съответно, на решението. Може би затова лагерът на Тръмп преувеличава рисковете от терористични атаки, съчинявайки си нови такива, като „Клането в Боулинг Грийн“ и неуточненото „снощи в Швеция“

Тръмп може и да твърди, че рискът за американците е неприемлив, независимо от това колко Айлан Кюрдовци ще умрат и колко други животи ще бъдат съсипани. Как, в подобен случай, обаче той кара американските войници да излагат живота си на риск в Мосул и Кандахар? Оправдано ли е искането на подобна саможертва под предтекст, че е от загриженост за благополучието на останалите? Наистина ли е американска традиция да не се обръща внимание какво се случва с другите?

Втората причина е обобщена от Брус Худ в негово скорошно прихологическо изследване. Тя засяга ролята на съзнанието при взимането на решения. Нашите съзнателни мисли разработват убедителни обосновки за решения, които мозъкът ни е взел несъзнателно.

Бившият президент на САЩ Джордж Буш, например, може да е решил да нахлуе в Ирак и да свали Саддам Хюсеим по много причини – стратегическо предимство, хуманитарни опасения или за съревнование с баща си. Повечето от тях не включват оръжия за масово поразяване, но именно този аргумент бе използван, защото бе най-лесно оправдаем с оглед обстоятелствата.

Наистина ли забраната за пътувания ще защити американците или има други мотиви зад този ход? Вземете под внимание факта, че забраната е приложена за седем държави. Защо се смята, че страната на произход определя качествено кой е терорист и кой не? В края на краищата нито един бежанец от мюсюлмански произход не е извършил терористичен акт в САЩ.

По-опасен ли е болен от рак сириец или отличен ирански академик от останалите, само защото са граждани на страните си? Не можем ли да разчитаме на Държавния департамент и разузнавателните служби да взимат тези решения, вместо да се прибягва до подобни крайни мерки?

В крайна сметка дизайнът на подобна политика е разработен не от държавно учреждение по сигурността, а от главния стратег на Тръмп Стивън Банън – известен с ксенофобските си възгледи и признат поддръжник на традиционната култура.

Хората може и да подкрепят подобни мерки, тъй като са притеснени, че ще загубят идентичността си, ако позволят на чужда група хора да стане част от тях. Но няма ли също да я загубят, ако изоставят откритостта и съчувствието си?

Превод: Константин Карагьозов

Copyright: Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.