17 мига от наглостта

Щирлиц се прибира в квартирата си. Събува се в антрето и изведнъж чува подозрителен шум откъм спалнята. Вдига автомата и пуска дълъг откос през вратата. Влиза вътре и какво да види – простреляна, върху леглото лежи радистката Аня. Щирлиц изтрива една мъжка сълза и си мисли: „Ще ви отмъстя, гадни фашисти!“

По същия начин прозвуча и заканата на Бойко Борисов, че този път оставки няма да има и „им обещавам на тези гадове да ги разнищя докрай“. Човекът, без чиято благословия, или най-малкото знание, сделката за ЧЕЗ не би била възможна, се изкара жертва на някакви имагинерни гадини; на техен гръб приписа собствения си откос. И зае героичната поза на Вячеслав Тихонов, изиграл главната роля в пропагандния съветски сериал „17 мига от пролетта“, в който патетично се описваха подвизите на руския шпионин Исаев/Щирлиц в сърцето на Хитлеровия режим. Толкова патетично наистина, че нямаше как да не провокира точно обратната реакция – присмех под формата на вицове, в които Щирлиц ту излиза на централния булевард в Берлин и за да не се набива на очи, тръгва да го пресича пълзешком, ту самодоволно крачи по „Фюрерщрасе“ и нищо не издава, че е съветски шпионин, с изключение на руската му униформа и парашута, който се влачи след него…

В случая обаче не става дума за пародия, нито за автопародиране, въпреки че самият главен герой полага всички усилия да изглежда нелепо, особено когато си дава вид на гневен и възмутен. Казвам „главен герой“, защото не Гинка от Пазарджик е такъв, а тъкмо българският премиер, принуден да изиграе многобройни обрати в поведението си, всеки от който е противоположен на предишния, за да бъде отречен напълно от следващия.

Е, трябва да му се признае, че прави това доста добре, все едно е чел „Работата на актьора над себе си“ от Станиславски, който пише: „Всичко на сцената трябва да бъде убедително и за самия артист, и за зрителя. Всеки момент от пребиваването ни на сцената трябва да бъде утвърден от вярата в истинността на преживяваното чувство и в истинността на извършващите се действия.“ А Борисов като че наистина си вярва – от мига, в който се престори на изненадан, през онзи момент, когато уж внезапно прозря нередности в сделката, та чак до сцената, в която тропна по масата и поиска „пълен контрол“ върху компанията. И не само върху нея, впрочем, доколкото така се заплени от идеята държавата да изкупи с публични ресурси едно от трите електроразпределителни дружества, че по едно време зададе и реторичния въпрос: „Защо говорим за акции само на едното? А останалите две?“

Вярно, наблюдавани отстрани, тези действия ни се струват хаотични. Но ако ги разнищим (по премиера) през призмата на конспирацията, ще се натъкнем на желязна логика в следването на първоначалния замисъл. А какъв може да е той, освен да се сложи ръка върху активите (засега единствено) на ЧЕЗ у нас?

Звучи елементарно, но все пак сценарият се дописва на коляно и в движение, след като филмчето с подставеното лице се наложи да бъде продължено с още няколко серии. Борисов и бизнес другарите му вероятно са си въобразявали, че Върбакова с малката фирма, която купува ЧЕЗ за над 300 млн. евро, ще им свърши работа, но този път просто не им се получи. Сбъркаха по причина, че за разлика от дипломатическия клуб в „Бояна“, придобит от младежи с по 2 лв. в джоба, продажбата на дружество от значение за националната сигурност нямаше как да мине покрай ушите ни. Казано простичко, доставката на ток за 3 милиона българи засяга 3 милиона българи и прави 3 милиона българи особено чувствителни по темата. Затова нямаше и как аферата да мине и замине само със „съвет“ към министъра на енергетиката да си подаде оставката, нито с уверения, че „по никакъв начин не сме повлияли на сделката за ЧЕЗ“. Борисов си вярваше, че като ни каже: „Няма как да контролираме сделка в Чехия между частни компании, нито да й попречим“, операцията ще приключи без сътресения. Но и в това сгреши – подцени иначе търпеливото население, което може и да не пуши цигари на „Булгартабак“, но със сигурност потребява ток и си плаща за това. Тоест не му е „все тая“, както се случва обикновено при появата на поредното подставено лице, което отгоре на всичко е на дереджето на бедния кипърец – концесионер на Банско.

Ето защо Борисов трябваше да се направи на изненадан, даже шокиран, и да изиграе етюда с вързаните ръце и дадената жертва за успокояване на публиката в лицето на Теменужка Петкова. Но понеже гневът, че ни имат за идиоти, започна да ескалира, още на следващия ден възложи на ДАНС и НАП „пълна проверка на сделката по продажбата“. Въпреки че идеше реч уж само за две частни компании и за сделка по законите на друга държава, той трябваше да заложи на кризисния пиар, за да разсее съмненията, че има нещо общо с Гинка.

Последната пък следваше да разсее други съмнения – че изобщо съществува, в резултат на което се появи със зеленото си пуловерче пред Нова телевизия. То обаче беше нищо на фона на неубедителните й възражения по въпроса дали зад гърба й не стоят „ошфорки“, които провокираха още повече притеснения. Напълно неизвестната до този момент дама си направи публично харакири и с разказаната нелепица как била изпуснала самолета от Прага и временно си загубила багажа, но не и 15-килограмовия куфар с документацията по сделката…

„Голям срам, Бойко“, кикотеха се социалните мрежи, докато горкият премиер се чудеше какъв ход да предприеме, за да не се разсъхне работата. Та затова към онзи момент той остана верен на тезата за дясната партия, която насърчава частния бизнес. „Държавата е лош стопанин, не е добра идея да одържавяваме фирмите“, обясни Борисов на младежите от ГЕРБ, че и заядливо попита БСП откъде държавата да извади 380 млн., за да купи активите на ЧЕЗ.

Идеята за национализацията, с други думи, за него още не беше на дневен ред, само че възелът около шията му продължи да се затяга. Изведнъж в паниката си „откри“ кой стои зад избрания вече купувач – „руско-грузински офшорки, руски банки, български, и то от тези, които и преди по някаква причина са имали проблеми“, и се зарече да направи всичко възможно, за да попречи на продажбата. Провидя чак и сценарий за свалянето му от власт, но още на следващия ден отново преобърна позицията си, като поиска държавата да стане съдружник с купувача „Инерком“ или направо да изкупи всички активи на ЧЕЗ.

Очевидно стигайки до извода, че това е единственият начин за осъществяването на първоначалния замисъл, в началото му хрумна да „вербува“ за идеята чешкия премиер. Обаждането с молба за съдействие за разговори с ръководството на ЧЕЗ, за която се сети, че е държавна компания, обаче удари на камък. Андрей Бабиш, както се разбра, му обърнал внимание, че договорите са вече подписани, което наложи Борисов да „преговаря“ с Гинка Върбакова. Макар да обясняваше, че частният бизнес за него е светая светих, без да му мигне окото я привика в Министерския съвет, а от последващото й мъченическо изражение можем да съдим как точно е протекъл „разговорът“.

„Обсъдихме обстановката, която се създаде със сключването на сделката за ЧЕЗ. Водихме разговори, че премиерът желае да има пълен контрол върху сделката, която сключваме, и върху компанията, която ще придобием“, обяви разтрепераната Върбакова. Конвоирана от двама министри, тя обеща веднага да замине за Чехия, за да запознае продавача с обстановката и да лобира за промени в подписания предварителен договор. И един важен детайл: пътем се отби в Народното събрание, където твърде нахакано, със съзнанието, че зад нея стои управляващата партия, подигравателно отби топката на Корнелия Нинова. „А как може млада дама от село Крушовица, на 28 години, да си купи „Техноимпекс“?“, попита допреди секунди уплашената от поверената й роля дама, която е напът да стане съдружник на държавата. Без майтап, самият Борисов вече разпредели дяловете, оставяйки й под 10%, както обяви на брифинга си в парламента – и то при подписан договор с договорена цена в частна сделка, без никакви същински преговори, без да е обявена и процедура за одържавяване или поне частична национализация…

Впрочем заглавието на в. Сега“ „Борисов сит, Гинка цяла, българите прецакани“ наистина служи като обобщение на този сериал с елементи на трилър и на комедиен ситком. А още не му се вижда краят, което обещава не по-малко невероятни завръзки и неочаквани развръзки. Едно обаче е сигурно – чуждестранните инвеститори разбраха „кой уби Лора Палмър“, доколкото у тях не останаха никакви съмнения какво безумство е да правиш бизнес в подобна среда на пълна непредказуемост. Стигне ли се до одържавяване по волята на премиера, който очевидно е убеден, че може да вземе такова решение сам, без санкцията на парламента в една парламентарна република, пък е сигурно, че и ние с вас ще платим сметката. Бидейки отговорът на собствения му въпрос откъде държавата ще намери пари, тъкмо „прецакани“ е определението за нас, нещастните зрители.

И все пак, опитът на Бойко Борисов да сложи ръка върху всичко, докато имитира битка с някакви „гадове“, е действително комичен. Не за друго, а защото той продължава да си вярва, че е в състояние да ни заблуждава със сценичните си превъплъщения, и по някое време ще загуби бдителност. Пропукванията в образа са вече налице, гинките и минките го поизложиха, не успя да овладее кризата, която предизвика, воден от непремислена лакомия. Хванат беше „на калъп“, без извинение, а се държи като в друг виц от серията за съветския шпионин:

Щирлиц се промъква към тайна германска установка. Мюлер дебне в тъмното и по някое време се провиква:
– Стой, кой там? Щирлиц, това ти ли си?
– Мюлер, много добре знаеш, че даже и да съм аз, няма да си призная…

Но ако не е смешно, то не ни е скучно. И най-важното: точно това заслужаваме, след като го извикахме на бис за трети път. Не че останалото е за предпочитане, ама изобщо не пречи сега да извикаме и „Ос-тав-ка!“. Поне от остатъчно самоуважение, че надали сме толкова тъпи, за да понасяме още и още серии безочлива наглост, нали?

Коментарът е на Любослава Русева и е публикуван в reduta.bg