За 3-ти март и българите

Този трети март мина под знака на посещението на руския патриарх у нас и предизвика много коментари и люти спорове. Колкото и неочаквано да беше, някои го зададоха въпроса: “Защо [да] празнуваме трети март?”. Други попитаха “Национален празник или преклонение пред чужда сила?”.

Макар за мнозина поводът, създаването на третата българска държава, да е ясен, за други очевидно това не е така. Разделението между хората, които пишат и четат на български по този и подобни въпроси, видимо в разговорите за историята, но и в обсъждането на общия ни проект за бъдещето, е толкова дълбоко, противоречията между тях така неизгладими, че човек неволно се улавя в мисълта: “Не се ли е разделил този народ на части, с напълно различен прочит на миналото, на поводите за празнична общност, на важните решения от днешния ден и на посоките, в които държавата ни да търси гаранция за бъдещето си.

Подведен от такова съмнение, ще попитам за следното:

1. Често говорим за “българския народ”, но трудно го определяме. Какво е “българският народ”? Как (поради какво) се появяват народите, какво ги отличава от “племената”, как се отнасят към “нациите”?

- „Народ“ е понятие в системата на християнския, тоест православен поглед към нещата. То е неотделимо от понятието за „Църква“. Народите се раждат около своите църкви и тези последните са като тяхна „душа“. Общността на православните народи съставя съборната/вселенска Църква. Така че съществуването на народа няма смисъл извън православния възглед за нещата. Хората, които по някакви причини са отделени от Църквата, не разбират защо трябва да се празнува годишнината от освобождението на народа, значи от възстановяването на държавата му - тъй като просто не разбират смисъла на неговото съществуване.

2. Как става така, че (в последно време) сред тези, с които живеем заедно, се чуват гласове сякаш на хора от “разни народи”? Търпи ли изменения “народът” дотам, че да се раздели, да се превърне в нещо друго. Въпрос на избор ли е принадлежността към него?

- Народът, ако той е това, което казахме преди малко, не може да се дели. Но от него е възможно да се отпада, както се отпада от Църквата. Отпадането има симптоми, които се проявяват ясно в говоренето за тeзи неща: че „тази страна“ няма бъдеще, нито минало; че не е добре да се говори за „народ“, а по-скоро за нация, общество, „гражданско общество“ и т.н.; че трябва непременно да се „емигрира“, за да се живее като „хората“. В същия дух е и темата за „нормалната държава“. Всичко това са словесни нападения срещу народа: отрича се не просто неговото съществуване, но дори и съществуването на отделни хора по тези места - тъй като реалните „хора“ не живеят тук. Има основание тази реч да бъде определена като „реч на омразата“. Но тя е омраза преди всичко срещу Църквата, което значи срещу Бога и заедно с това срещу всички хора, които са Божие творение, предназначено за вечността. Това обаче не се осъзнава; хората смятат, че просто споделят мнението си за „България“.

3. Как се отнася “народът” към “държавата”. Благо ли е собствената държавност? Какви е ползата (или вредата) народите да градят своя държава?

- Държавата е нещо като собствен дом на народа. Трябва да се отбележи, че не са много етносите, които имат собствени държави; това е рядка привилегия. Интересно е и това, че практически всички православни народи имат собствени държави. Наред с това е възможно един народ да живее в няколко държави, но при все това той не може да има няколко независими, тоест автокефални църкви; защото това ще значи, че се е разделил; а ние казваме, че народът не може да се дели. Автокефалната църква, с изключение на древните патриаршии, винаги е знак за съществуването на отделен народ. Така че, ако пак се изразим образно, църквата, народът и държавата се отнасят помежду си както душата, тялото и домът.

4. За конкретния празник, 3 март, много може да се пише по фактите, които коментаторите привиждат като съществената страна на датата. Във всеки текст от това поле обаче, ще открием една обща тема: ролята на Русия в създаването на Третата българска държава. Какво може да се каже за Руската империя в съдбата на българите?

- За да се говори разумно за отношенията на България с Русия трябва да се запитаме кое е онова, което най-напред свързва тези народи. Аз бих казал, че главното в нашите отношения е духовната връзка, която се е появила преди едно хилядолетие с кръщението на киевските руснаци. Тогава се ражда руският народ; като в духовно отношение България е като негова майка или родина. Така че когато Русия освобождава България, тя освобождава своята духовна родина – тоест нещо свое. Затова е естествено това действие да бъде безкористно, както и самите руснаци твърдят: за него не може да се иска отплата.

5. В продължение на предишния въпрос, подозирам, че спорът върху руините на историята е толкова горещ не заради изследователска страст, а защото се отнася по някакъв начин към настоящето и бъдещето. Кой знае накъде ще ни отведе едно начертание на миналото. Смяташ ли, че битката за правата върху верния исторически разказ е важна за решенията, които (ще) се вземат за днешния ден?

- Несъмнено човек трябва да приеме някакъв възглед за историята, иначе той не може да бъде част от никакво жизнеспособно общество. Само обществата, които имат съзнание за задача (мисия), имат сили за живот. При народите задачата е духовна: да свидетелстват за Бога - такъв, какъвто Той се е открил на хората преди две хилядолетия.

6. Посещението на руския патриарх у нас и острите думи, които отправи в ефир към българските власти, се превърнаха в новина на месеца. В цялата случка изненадваща бе не толкова позицията на главата на РПЦ, колкото шокът у мнозина, които очакват да виждат “приятелското” лице на Руската държава (империя). Могат ли империите да бъдат страшни? (“Грозни”?) Имаш ли прочит на този на това послание от руската държава (църква)?

- Безпокойството, изразено от руския патриарх, беше свързано с възможността за отричане и още повече за забрава на извършеното от Русия преди 140 години. В дълбочина това е тревога за разкъсването на връзката между православните народи, което би било опасно за цялата съборна Църква. Но такава опасност в случая няма; уверен съм, че духовната връзка между тези два народа няма да бъде прекъсната, докато те съществуват. По подобен начин Русия се тревожи и когато отричат ролята й в победата над европейския фашизъм в средата на XX в. Трябва да се отбележи, че руският народ чрез своята държава е натоварен с крайно тежка историческа задача – да бъде наследник на Източната римска империя като единствена християнска империя в света; което значи главен светски защитник на християнството. От друга страна, България трябва да помни, че е създателка на третия световен християнски език, и че след отпадането на Рим съществуването на този език спасява Църквата като съборна, което ще се рече – като християнска. Значи ролята на България в историята на света е преди всичко духовна. Впрочем това е известно на високообразованите руски християни, какъвто е и сегашният московски патриарх Кирил.

*Заглавието е на редакцията