Българските роми в Германия: поредното възпаление

Социалните помощи – възел на разнопосочни раздразнения, който безотказно предизвиква кликове, лайкове и препращания. Явно това е една от първите теми, с които би трябвало да се захване всеки изследовател на психопатологията на българското медийно пространство.

"Точат" помощи и в Германия. Но защо нас ни боли?

Последният изблик на страсти последва паралелните репортажи на двете големи частни телевизии за българските роми, които емигиграли масово в Дуисбург и Дортмунд. И какво установиха те? Да, познахте от пръв път! Ромите точат социални помощи! Пренесена в чужбина, темата добива още по-голяма двусмисленост. Защото в България рефлексът е ясен - представяме си как циганчето взима къшея хляб от устата на българския пенсионер - и веднага постваме няколко псувни. Но защо ни боли, когато „точат“ там, в Германия?

Нека само вметна, че самите предавания ми се видяха лишени от всякакво съчувствие към нашите съграждани, които били жертви на полулегална схема. Не видях и разбиране на основния проблем – расовата дискриминация, която им пречи да се интегрират в България, за разлика от Германия, където работят и живеят сносен живот. Социоложката Марина Ляхова, която от години изследва мигрантски проблеми в Карлсруе, посочи несъстоятелността на цялата тази тема с помощите – германските институции дават тези помощи („детските“ са нещо друго) като добавка за това, че работиш, но печелиш под екзистенц минимума, както е дефиниран там. Получават ги не само роми, но и етнически българи, и всякакви други хора. Впрочем,тъкмо поради това германското общество е така кохерентно и успешно.

Но да се върнем на психологията. Защо страдаме ли? Защото у нас има една необяснима завист към жертвата. Завиждаме на ромите, защото смятаме, че сме по-жертви от тях. Обявяваме ги за привилегировани, препращаме си небивалици за приказното богатство, натрупано от раждането на второ, трето, пето дете. А сега, на всичкото отгоре – пак помощи, че и в евро!

Странното е, че расистите (които са впрочем мнозинство в тази наша езическа територия), не се радват на това, че ромите заминават и така осъществяват мечтаното от Каракачанов окончателно решение на циганския проблем. Дали изведнъж се загрижихме, че губим ценна работна ръка, от която тъкмо сега отчаяно се нуждаем? Или в пристъп на неочаквана евро-солидарност се разтревожихме, че ще рухне социалната система на Германия?

Работиш в Германия, но децата са в България. И пломбите.

Някои рационализират предубежденията си, като ни обясняват, че у нас заплатите са твърде близки до социалните помощи, така че не мотивират човека да си търси работа. Е, не стигат дотам, че циганките раждали „като кучки“ – само казват, че ромските жени стават професионални раждачки на деца, за да живеят от това. Нека да видим. Отваряте съответния сайт и научавате, че в България за едно дете се дават 40 лв., за две 90, за три 135 - и то при положение, че семейството има средномесечен доход на човек от 400 лв. Тези 135 лв. за три деца са около 12 процента от 1135 лв., каквато е средната заплата в България за 2018. Но ако с тези пари се гарантират на децата постоянен адрес, училище, после работа – нима това е толкова много? В Германия са малко по-щедри - средната заплата е над 2300 евро, детските надбавки за три деца са 700. Но забогатяване тук може да види само човек, който не знае колко струва отглеждането на дете. Е да, ако 700 евро се превеждат тук, те вече се превръщат в сериозна сума. Само че защо не оставим този въпрос да се решава от германските власти? Защо се ядосваме ние? Нима не играят с различните нива на цените всички български емигранти, когато идват тук да си лекуват зъбите, да си пазаруват дрехи, да си изкарат евтина ваканция?

Разбира се, помощите могат да се огледат критично, защото невинаги сме съвсем сигурни дали родителите наистина използват парите за отглеждането на децата – или просто ги пропиват. Често пъти четем още, че децата, за които в Германия родителите взимат пари, всъщност са оставени тук при баба и дядо. Да, в това има проблем, но нека първо да решим дали подпомагаме семейството като цяло или смятаме детето за индивид, с определени права, независими от родителите му. Аз лично клоня към втория възглед, защото човешкото същество не е отговорно за това къде точно ще се роди. Така или иначе, говорим за проблем пред социалните работници, които трябва да следят как се употребяват помощите. И когато се наложи - да отнемат децата от така таченото у нас традиционно, православно биологическо семейство, което наскоро тъй пламенно защитавахме по повод един случай в Норвегия.

Егоистичен обрат в България

В една по-обща перспектива впечатление прави ожесточаването на медийната публика в България към всякакви форми на социална солидарност. Сега се буним за ромските деца, вчера пък се възмущавахме от инвалидните пенсии. Преди това – люта завист заради грантовете, които някакви организации получават от западни донори, подигравка към мързеливците в БАН, които живеят луксозно на наш гръб с 500 лева заплата. Още по-рано - революционна ярост пред самата мисъл, че бихме могли да помагаме на бягащи от война сирийци...

Този егоистичен обрат у нас наричат ту консерватизъм, ту национализъм, ту социализъм, вече и аз се обърках. Най-странното е, че днес той съ-съществува с радикалната утопия на базовия безусловен доход, според която нарасналото благосъстояние на света не само позволява, но и задължава обществата към една минимална солидарност с всички наши съграждани.

Е да, ама нали точно това не можем да решим ние тук в България – кои деца са наши и кои чужди.

Автор: Професор Ивайло Дичев