Защо съюзниците не бомбардират газовите камери на Освиенцим?

Коментар на Мануел Виляторо от АВС

Колкото и пъти да повторим данните за жертвите на този ужас, те ще продължат да ни поразяват. Над 1,3 милиона души са депортирани само в концентрационния лагер Освиенцим. Според историците най-малко 900 хиляди от тях са загинали в газовите камери. Евреи, поляци, цигани... Стотици хиляди невинни хора минават през този лагер на смъртта, създаден от нацистите в Полша. Малцина доживяват до освобождаването му на 27 януари 1945 г. Но и досега остава да ни мъчи въпросът: защо по време на Втората световна война съюзническите бомбардировачи не изтриват лагерите от лицето на земята и не унищожават железопътните линии, по които се докарват жертвите?

Сред историците, които се опитват да отговорят на този въпрос, основно място заема един от водещите изследователи на Втората световна война, известният Андрю Робъртс. В знаменитата си книга „Смерчът на войната“ той обяснява, че лидерите на Антихитлеристката коалиция наистина са обсъждали дали да бомбардират газовите камери на Освиенцим. Британският историк твърди, че независимо от разногласията, подобна възможност се е разглеждала в началото на 1944 г. Но вероятно заради опасността при бомбардировките да загинат стотици затворници, както и заради недостиг на финансови средства за провеждането на операцията, съюзниците решили да изчакат освобождаването на концентрационния лагер от сухопътните части след десанта в Нормандия.

„Напълно съзнаваме хуманитарната важност на предлаганата операция. Но в резултат на проведения задължителен анализ на проблемите беше направен изводът, че най-ефективният способ за облекчаване на участта на жертвите [...] е бързото поражение на страните от Оста“, гласи отговорът на Министерството на отбраната на САЩ на предложението за бомбардировка. За жалост, до победата ще мине още много време. От 6 юни 1944 г. (решителният ден „Д“) до края на януари войниците трябва да преодолеят практически две хиляди километра на териториите, окупирани от нацистките войски. Междувременно Третият Райх принуждава стотици хиляди затворници да напуснат Освиенцим, организирайки т.нар. „походи на смъртта“, за да не научи светът за преживения от тях ужас.

Кога стават известни зверствата

Въпреки че съществуват различни мнения по въпроса знаели ли са съюзниците за Окончателното решение на еврейския въпрос, тоест за масовото унищожаване на евреи и много другия народи в концентрационните лагери, реалното положение е следното: през август 1942 година Държавният департамент на САЩ получава телеграма от представителя на Световния еврейски конгрес Герхарт Ригнер (Gerhart Riegner), в която се съобщава, че Третият Райх пристъпва към унищожаване на еврейския народ в Европа. Държавният департамент отказва да разпространи информацията, тъй като не е проверена. Скоро след това, на 17 декември, след като се сдобиват с достатъчно доказателства, правителствата на Съединените щати, Великобритания и десетки други страни излизат с обща декларация, в която осъждат подобна жестокост и хвърлят отговорността за последствията на Германия и Адолф Хитлер.

Две години по-късно, през април 1944 година, Рудолф Върба и Алфред Ветцлер, двама словашки затворници от Освиенцим, които успяват по чудо да избягат от ада, разказват на участниците в местната съпротива за произвола на нацистите срещу евреите. В обемния си труд, посветен на концентрационните лагери, историкът Хенрих Свебоцки твърди, че рапортът, съставен въз основа на техните показания, известен като докладът „Върба-Ветцлер“, е разпратен до няколко влиятелни организации като Световният еврейски конгрес в Женева и Съветът по военните бежанци в САЩ, а също така до Ватикана и правителствата на няколко страни, участващи във Втората световна война. В книгата „Всеобщата война“ се твърди, че „средствата за масова информация са информирали и много немци за извършваните зверства“, тъй като милиони в Германия слушали Би Би Си.

Един от първите, изслушали историята на двамата избягали затворници, е равинът Михаил Вайсмандел, участник в местната съпротива в столицата на Словакия. Воден от религиозен дълг, той прави всичко възможно да запознае съюзническите лидери с доклада, като внася някои незначителни промени, включително препоръката да се бомбардира Освиенцим. И по-конкретно, настоява военно-въздушните сили да унищожат газовите камери и крематориумите, които, пише равинът, можело лесно да бъдат разпознати по високите комини, дори това да струва живота на неколцина затворници. Той много добре знаел какво значи това, но в същото време съзнавал, че това е цената, на която могат да бъдат спасени хилядите унгарци, депортирани през последните дни в лагера.

Приемливото решение

В книгата си Андрю Робъртс анализира реалните възможности за бомбардировка от страна на съюзниците. Историкът твърди, че в материално-технически план това е било напълно осъществимо, защото в началото на 1944 г., когато е получен ужасяващият доклад, Военно-въздушните сили на САЩ и Великобритания вече са взели решение в началото на лятото да започнат доставки на оръжие през Италия за Армия „Крайова“ във връзка с организирането на Варшавското въстание, което избухва малко след това и продължава от 1 август до 2 октомври същата година. Фактически е трябвало самолетите да се отклонят с още 300 метра, за да унищожат газовите камери на Освиенцим.

Освен това, разстоянието до железопътните линии, по които се докарвали затворниците и станциите, от които тръгвали влаковете, било много по-малко. Андрю Робъртс обръща особено внимание на този факт, тъй като, според него, в началото на лятото на 1944 г. „френските железопътни линии, станции, складове, обходни пътища и пунктовете за маневриране“ вече са били главни мишени на въздушните сили, за да се предотврати изпращането на подкрепления за немската апрмия по бреговете на Северна Франция след десанта в Нормандия.

На какво са били способни самолетите в Освиенцим, става ясно много скоро, през август 1944 г., когато ВВС на САЩ разрушават производствения комплекс на компанията „И.Г.Фарбен“, разположен в Моновице, недалеч от лагера на смъртта, който се захранва с робския труд на депортираните. В резултат на атаката умират 40 еврейски затворници и 15 нацисти от СС. „По време на бомбардировките самолетите можели съвсем отчетливо да заснемат крематориума в Биркенау“, подчертава Алваро Лосано в книгата си „Нацистка Германия“. Както твърди Андрю Робъртс, този ден лагерниците отпразнували удара по фашистите, „въпреки че сред загиналите съотношението между угнетените и угнетителите било практически три към едно“.

От своя страна, в книгата си „Моралният бой: история на Втората световна война“ британският историк Майкъл Беърли отбелязва, че англичаните се интересували предимно от завода за синтетично топливо на „Фарбен“, който снабдявал с гориво нацистките танкове, а не толкова от спасяването на затворниците.

Спорът между съюзниците

Съюзническите страни реагират различно на „доклада Върба - Ветцлер“. В САЩ Съветът по военните бежанци обсъжда няколко варианта как да бъдат унищожени нацистите в лагера. Дали първо да не се бомбардира концентрационния лагер, а после да се достави по въздуха оръжие на затворниците или да бъдат изпратени направо няколко въздушно-десантни подразделения (към онзи момент от 82-а и 101-а дивизия), които да освободят лагера. Съветът изготвя доклад с изводите, направени в периода от 10 до 15 юли 1944 г. Въпреки това, въпросният документ не е разгледан от военното ведомство, което сметнало предложенията за неизпълними.

Малко преди това, на 26 юни същата година, основните еврейски организации в САЩ настояват да бъдат унищожени газовите камери, крематориумите и седемте железопътни линии, водещи до Освиенцим. Отговорът е категоричен. Министерството на отбраната на САЩ обяснява, че независимо от всички страдания на затворниците, реалното положение е такова, че мисията може да се провали. „Напълно съзнаваме хуманитарната важност на предлаганата операция. Но в резултат на проведения задължителен анализ на проблемите беше направен изводът, че най-ефективният способ за облекчаване на участта на жертвите [...] е бързото поражение на страните от Оста“, гласи отговорът на Министерството на отбраната на САЩ. Представителите му твърдят, че лагерът трябва да бъде освободен от армията, която напредва през територията на Франция. В свое оправдание те посочват, че битката за Нормандия по онова време още не е приключила, което става с падането на Кан на 9 юли.

Критично към „доклада Върба-Ветцлер“ се отнася и заместник-министърът на отбраната на САЩ Джон Макклой, който се обявява срещу бомбардировката, тъй като „тя била осъществима само за сметка на отклоняването на значителна авиационна подкрепа, необходима за успеха на нашите сили в решаващи операции на други места“. Той посочва също, че макар да е осъществима, „ефективността ѝ е толкова съмнителна, че не оправдава използването на нашите ресурси“. Неговата гледна точка се потвърждава и от документите, от които е видно, че по онова време американските ВВС търпят колосални загуби от 127 бомбардировача Б-17, наричани „летящите крепости“, при нахлуването си над окупираните от противника територии откъм южна Италия на 20 август 1944 г.

Както обяснява Би Би Си в статията си „Докладът от Освиенцим: смело бягство, което разкрива пред света ужасите от лагера на смъртта (и моралната дилема, която поражда), Джон Макклой отчита и това, че при провал на мисията нацистите, като отмъщение, ще накажат затворниците. „Според мнозина такива усилия, дори и да са възможни, могат да провокират немците към още по-отмъстителни действия“, посочва заместник-министърът на отбраната на САЩ. Освен това е много вероятно при бомбардировките да загинат стотици затворници поради неточни попадения.

Англичаните обаче реагират по абсолютно различен начин. Импулсивният Уинстън Чърчил охотно се съгласява да бъдат отклонени самолетите на ВВС и да бомбардират Освиенцим. Но в крайна сметка съветниците му успяват да го разубедят. И тук, както обяснява Андрю Робъртс, липсата на точни данни затруднява мисията. „Подкрепата от въздуха за Варшавското въстание струва скъпо на британските ВВС: за шест седмици в 22 мисии до средата на август 1944 г. 31 от общо 181 самолета не се завръщат“, обяснява историкът. От своя страна, министерството на външните работи се отказва от изпълнението на „мисии, които водят до смъртта на хора и в които могат да бъдат напразно загубени британски самолети“. Жестоки думи от страна на представителите на министерството, които по време на Втората световна война смятат, че евреите само „се оплакват“.

В края на краищата, както се отбелязва точно в статията на Би Би Си, Освиенцим е бомбардиран, макар и по грешка, на 13 септември 1944 г. Въпреки, че бомбите вдигат във въздуха лагерните бараки, затворниците са благодарни, мислейки, че съюзниците най-после са дошли да ги освободят. За тях двете хиляди бомби, унищожили лагера, означавали свобода. Не са могли да знаят, че целта на бомбардировките отново били заводите „Фарбен“. Най-малкото споровете по този въпрос продължават.

Превод: "Гласове"