Войната в Кавказ рискува да сблъска Русия и Турция

„Замразеният конфликт“ между Армения и Азербайджан се разгорещи. Това, което може да изглежда на мнозина на Запад като незначителен сблъсък в далечен ъгъл на нашата планета, всъщност ще има значителни последици за регионалната сигурност, енергийните пазари и амбициите на двама проблемни властни лидери: руския президент Владимир Путин и турския президент Реджеп Тайип Ердоган. Това пише бившият главнокомандващ Съюзното командване по операциите на НАТО в Европа адмирал Джеймс Ставридис в материал за Bloomberg, представен от Агенция "Фокус" без редакторска намеса.

Боевете, започнали с разпадането на Съветския съюз, се водят предимно в малък анклав в Азербайджан, наречен Нагорни Карабах, където живеят арменци. Тази планинска самопровъзгласила се република (която не беше официално призната дори от покровителката си Армения) има население от 150 хиляди души, но е изключително милитаризирана. Азербайджанците загубиха контрол над тази територия по време на конфликта през 90-те години, отнел живота на 30 хиляди души. Въпреки войнствените изявления и дрънкането на оръжие, те така и не успяха да го върнат с дипломатически или военни средства.

Когато служих в Организацията на Северноатлантическия договор, посетих и двете страни няколко пъти. По това време министрите на отбраната им се мразеха и въпреки че Армения и Азербайджан бяха партньори на НАТО, без да са членове на Алианса (и изпратиха малки военни контингенти в Афганистан), и двамата началници на военни ведомства можеха да говорят само за двуличността и продажността на другия. За съжаление всеки от тях много точно изрази гледната точка на своя народ към съседната държава. Никой не искаше и нямаше да отстъпи нито една стъпка, както в буквален, така и в преносен смисъл.

През четирите години на моята служба в НАТО азербайджанците многократно са предприемали нерешителни настъпления в Нагорни Карабах, които арменците лесно спираха. Според нашето разузнаване, ако се стигне до сериозни сблъсъци, арменците почти сигурно ще спечелят. Руската федерация доставяше оръжие и обучаваше военните от двете страни, а руснаците всъщност оказваха определено успокояващо въздействие върху тях. Но знаем, че когато Путин играе миротворец, това не предвещава нищо добро.

При настоящата ескалация двете страни, както обикновено, твърдят, че врагът е атакувал първи. През юли имаше няколко престрелки, по време на които бяха убити дузина азербайджанци (предимно военнослужещи). Сега загубите наближават сто. В неделя всяка страна обяви мобилизация и военно положение. Армения заяви във вторник, че един от нейните самолети е бил свален от турски F-16. Турция отрича тези обвинения.

Други страни дори не се опитват да се намесят и да преговарят за прекратяване на огъня със страните в конфликта. В миналото това помагаше по някакъв начин за облекчаване на напрежението, поне временно. За последно такива усилия полагаше Минската група, в която съпредседатели са Франция, Русия и САЩ. Но през 2010 г. тези опити се провалиха.

Най-опасният момент на новата ескалация е, че Турция и Русия активно подкрепят противоположните страни. Турците не харесват арменците и застават на страната на техните азерски мюсюлмански единоверци. (В Армения споменът за зверствата на османските турци преди век остава важен фактор за националното съзнание.) Русия има официален договор за отбрана с Армения и поддържа тесни военни връзки с нея.

Трябва да се има предвид, че съседите на конфликтните държави са вечно нестабилната Грузия и един от най-непреклоните врагове на САЩ - Иран. А Азербайджан, който притежава големи нефтени находища (7 милиарда барела доказани запаси плюс голямо количество природен газ), има силно уязвими тръбопроводи, които минават на места на 16 километра от арменската граница.

Бях няколко пъти в този регион в моменти на засилено напрежение, но сега ситуацията там изглежда съвсем различна и по-опасна. Вашингтон е изцяло зает с предстоящите избори. Турция и Русия застават на противоположни страни (не само в Кавказ, но и в Сирия и Либия). И Европейският съюз е зает с развръзката на Брекзит и нарастващото напрежение между Гърция и Турция в Източното Средиземноморие. НАТО, което поддържа партньорства с Армения и Азербайджан, казва, че „страните трябва незабавно да прекратят военните действия“ и че „няма военно решение на конфликта“. Но не предлага нищо конкретно.

Шансовете за мирно уреждане са малки. Минската група би могла да укрепи доверието, за да се сключи сделка, като се разшири с включването на Турция. Путин поддържа добри отношения с лидерите на двете страни, въпреки че Русия като цяло гравитира много силно към християнската и православната Армения. Може би САЩ, Русия и Турция чрез съвместни усилия биха могли да убедят страните в конфликта да се обърнат от катастрофалния път, който следват в момента.
Може да се започне с някакво символично връщане на територия на азербайджанците. Двете страни

могат да се ангажират да се откажат от използването на огнестрелни оръжия и експлозиви (както направиха Китай и Индия след неотдавнашния малък конфликт на „линията на контрол“ в Хималаите). След това стъпка по стъпка може да се пристъпи към откриването на границата. Общото убеждение обаче е, че няма особена надежда за това.

През 2003 г. Томас де Ваал написва отлична книга „Черната градина“, в която изследва произхода на конфликта. В крайна сметка авторът пише: „Справедливото уреждане на спора в Нагорни Карабах ще изисква болезнени компромиси от двете страни, които ще трябва да балансират коренно противоположни принципи“. В момента подобни компромиси изглеждат далеч по-малко вероятни от малка война с големи последици.