Отровното наследство

Автократичните тенденции в Унгария се засилват все повече, в Полша пък гъмжи от конспиративни теории. Какво става с Източна Европа - недоумяват западноевропейците.

Коментар на Дойче веле

Откъде идват тези източноевропейски безумия? Старите страни-членки на Европейския съюз гледат безпомощно или презрително на периодично разразяващите се политически трусове в Централна и Източна Европа - гротескна борба за власт между президент и правителство в Румъния, корупционни скандали в Чехия, автократични тенденции в Унгария, конспиративни теории в Полша.

Западноевропейците са склонни да смятат, че в източноевропейските страни царят груби нрави, в един изостанал, чужд свят. В действителност политиката в Полша или Естония, например, не е по-екзотична, отколкото в Италия. Просто Западът подценява съществуващите и до днес последици от комунистическите диктатури, господствали в Източния блок. Точно в тези последици обаче трябва да се търси основната причина за политическата параноя във въпросните страни днес.

Когато обществото се разпада

Както обяснява философката Хана Аренд, диктатурата /а още повече тоталитаризмът/ изолира своите поданици. Спонтанното сътрудничество, характерно за едно нормално общество, изглежда подозрително на властниците. Семейство, приятели, членство в някой клуб, основаване на фирма - това са все примери за нежелана и опасна за управляващите социална самодейност. Тоталитарната държава иска да държи обществото в ръцете си - чрез идеология, една-единствена партия и масови организации, чрез страха от контрол и наказания. Връзките между хората се подменят от зависимостта от цялото.

Отслаби ли се желязната хватка на държавата след падането на диктатурата, обществото обикновено се разпада на отделните си части. Изкуственият социален механизъм от заповеди и подчинение рухва, но все още няма естествена спойка, която да го замени. В отношенията между хората често остава не само равнодушие, а и недоверие един към друг. Практиката на взаимното доверие, която е основополагаща за всяко съвместно действие, не само не е усвоена, тя е и активно подкопана от предишната система.

Надеждата е в съпротивата

Да не говорим за социалната отрова, която диктатурата оставя след себе си. Предателства, опортюнизъм, злоупотреба с властта - опитът от преживяното кара хората да бъдат недоверчиви един към друг, той продължава да влияе върху общуването помежду им. Цялото общество е пропито от чувството, че е по-добре да не се вярва на другите. А там, където доверието липсва, политическият противник лесно се превръща във враг, който трябва да бъде унищожен. Държавата пък става един вид плячка, която е по-добре да бъде ограбена докрай от този, който е на власт, преди да го е изместил следващият. Неспособността да се правят компромиси и склонността към корупция са естествени последици от един манталитет, базиращ се на опита, че винаги трябва да се очаква най-лошото.

Противоотровата на това тежко наследство е укрепването на гражданското общество. И по комунистическо време Централна и Източна Европа не е абсолютна пустиня на подчинението - и тогава има острови на своенравието и съпротивата, като например католическата църква в Полша. В наши дни също се съзира пробуждането на едно живо гражданско общество. И това е единствената надежда срещу постдиктаторския синдром.