Гражданското общество в България и неговите врагове

В навечерието на изборите отново започна да се говори за гражданско общество, гражданска съвест, гражданско сплотяване, гражданска отговорност и още цял куп понятия, които нямат практическа изява у нас.
Протестите от тази година се оказаха  може би първата и мъничка крачица към целта ,а именно - към зараждането на горепосочените. Въпреки това не можем да останем слепи за истината –

в България гражданско общество няма.

Множество са упреците в тази посока – народът спи, народът го е обхванал тотален нихилизъм, егоизмът и меркантилността са водещи императиви в живота на индивида и т.н. Най-вероятно е така, но за това си има и причина. Тя се крие още в далечните години на робството, когато патриархалният строй е в своя апогей.

През дългия период на липса на държавност, която да се идентифицира като собствена, а не като външно и силово наложена (без значение дали ще изпаднем в политически коректна формулировка като: „владичество“ или още по-евфемистичното: „присъствие“, или ще назовем петвековния период така, както е назоваван от народа ни – „робство“) форма на управление. Бидейки част от Османската империя, българският етнос, наред с много други, са подчинени на една чужда, външна културна и религиозна традиция, от което произтичат и характерните особености на българската народопсихология и формирането на националната идентичност. 

Въпреки множеството формулировки за „гражданското общество“ като идея и концепт, безспорен факт е, че личностната, индивидуалната свобода на човека е основна предпоставка за съществуването му или за отсъствието му в ограничаващи и отнемащи тази свобода политически системи като фашизма и социализма (всеки един тоталитарен  политически строй).

Именно липсата на екзистенциалните личностни права и свободи е довела до създаването на „високите дувари“ на патриархалния родов космос като единствена защита срещу инвазията на чуждото. А патриархалният свят -  с налагания от него морал и светоглед, - макар и изиграл своята безспорна роля за съхраняването на българската народност и етническо самосъзнание, е модел, неосъзната идеологическа доктрина, който залага и предзадава най-вече оцеляването    (продиктувано от нуждите на епохата), но, от друга страна, и пречи за ясната дефинираност и създаването на свободната личност.

В родовия космос индивидът е подчинен на груповото, а не на личностното си добруване. Но когато се говори за групата, задължително трябва да се отбележи, че тя е семейството, родът, преди всичко, а не националната и народностната идея за социума като такъв! 

Съхранението на живота, задоволяването на екзистенциалните потребности е първи и основен приоритет и чак след това е съхранението на нацоналната идеология. Твърде опростенческо и погрешно обаче би било да се неглижира фактът, че идеята за българщината (като агломерация от общ език, нрави, обичай, вяра и обредни практики) е един от основните стълбове на патриархалния родов космос.

И така, високите дувари стават онова, което съхранява човека и народа, но и онова, което създава, в стремежа си да пази от чуждото, дългата липса на единен универсален идеологически модел, който да консолидира българския етнос и да го отведе до националната идеология.

Устойчивите и много силни връзки в патриархалното семейство предзадават липсата на доверие към „другото“, „външното“, това, което не е наше в смисъла на родовата топонимия и добруване.

Държавата е враг -

чужд и религиозно, и етнически, и идеологически свят, в който, оцеляването е трудно, изнурително, почти непосилно, това са и основите на недоверите към държавноста, като такава, към предубеждението към институционално-властовият апарат.           

Но в тази държава има и други етнически и народностни групи с подобна съдба, което и дава основание да се говори за „балканизация“ на историческото развитие на европейската част на османската империя.  Взаимопроникването  на различните културни кодове на тази територия и в  тази общоподелена историческа съдба е неизбежно.  Съжителството с другостта и другите до голяма степен предопределя и толерантността на българския народ към чуждите етноси, но и... предпазливото отношение, недоверието, вечното „едно на ум“.

Промяната на социалния, икономическия и политически строй води със себе си и силни сътресения. В края на 19-и век България се освобождава и се появява като национален субект на картата на Европа, която вече е имала своят Ренесанс, Просвещение, индустриална революция. Ускореното развитие (по Г. Гачев) трябва да пренесе за много кратко време младата българска държава от Феодализма в съвременността, тя трябва да се наваксат цели епохи, за да се впише в света, който я заобикаля.

Наличието на свободни икономически отношения, отварянето на пазара към света, води и до създаването и утвърждаването на буржоазията (започнала възхода си от чорбаджиите през 18-и век). Творческата интелигенция създава свой сдружения и изпълнява все по-активна обществена роля, появяват се работническите  движения, наблюдават се все по-ясни предпоставки за създаване на гражданско общество.

Но успоредно с тези процеси остава и политиканстването, политическите борби за власт, опитите да се фалшифицират избори (да си спомним как Алековият Бай Ганьо прави избори), а опитите да се измамят бирниците (държавата) и „дребния тарикатлък“ сякаш се превръщат в национален спорт, дали защото битието определя съзнанието, или защото това съзнание вече води само до такова битие – българинът все още, по ред причичини, масово възприема държавността като враг, а

държавата е просто една „баница“,

от която всеки се оптива да отчупи по-голямо парче, и то без да си плати (Българинът ще стане велик гражданин на света в деня, когато зареже най-долното си качество — винаги да гледа да мине тънко и да не си плати справедливо за това, което получава, казва може би най-прочутият български банкер Атанас Буров). 

След по-малко от век от своето освобождение, България преживява нов трус, който преобръща политическата, социалната и икономическата системи: деветосептемврийският преврат води до тоталното унищожаване на още недоизграденото и случило се гражданско общество, тъкмо спечелило и най-голямата си победа – спасяването на свои сънародници от кафявата чума.

Цветът на интелигенцията е

буквално унищожен,

в най-физическият смисъл на думата. Установява се тоталитарно управление със своята планова икономика и опит за насилствена унификация на личността. Частният интерес е отречен в полза на общия, а където няма личностна свобода и интерес, там гражданско общество – в най-широкият смисъл на понятието – не може да има.

И отново сякаш българинът  се връща в границите на париархалния родов космос, още неуспял да излезе от него – затваря се в семейството, въпреки многохилядните организирани манифестации, въпреки пропагандата и напук на нея. Утопичния държавен модел се оказва неуспешен, а „ зетьо-шуробадженащината“ ( дума, изкована в края на 19-и век и ясно показваща семантично семейни, родови отношения) е повсеместно явление.

С Перестройката и рухването на Берлинската стена рухва и социализма, а България отново преживява цялостна смяна на политическия, икономическия и социален модел. Отново се зараждат свободните пазарни отношения, а нацията поема по своя демократичен път в един европейски либерален модел.

Сега, в навечерието на изборите, българинът вече като градивната част на една европейска демократична държава, е плод на същия онзи патриархален „манталитет“, който е градил с векове, и който е дълбоко залегнал в неговия мироглед. Искаме гражданско общество, но то е възможно отвъд дуварите.

И след изборите, когато вече имаме „победител“, то той трябва да е спокоен, защото гражданското общество, което по дефиниция трябва да изпълнява функцията на коректив на държавата, е само един митичен герой, безобиден и безвластен...