Колко пъти историята на България е започвала по един и същи начин?

Историята на различните народи, на различните държави, циклично се е повтаряла. Това се обуславя преди всичко от географските фактори, от географското местоположение на дадена държава, на първо място, както и от състава на самото население, наличието на определени съседи (народи, държави, големи градски центрове) и други.

Циклично се е повтаряла и историята на българската държава, в доказателство на което ще разгледаме три случая на подновяване и възстановяване на държавността.

Как започва историята на Трето българско царство?

Историята на Трето българско царство или Трета българска държава, започва с Руско-турската война, която донася Освобождението. На 03.03.1878 година е подписан Санстефанският мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на войната и очертава едни широки граници на новата българска държава. Няколко месеца по-късно на Берлинския конгрес този договор е преразгледан и е сключен окончателен такъв, под името Берлински договор. В крайна сметка, след около пет века робство, е образувано Княжество България. Обаче то е определено като васално на Османската империя и обхваща само Мизия (Северна България) и Софийски санджак (окръг). Южна България (Тракия) под името Източна Румелия, остава автономна област, с известно самоуправление, но формално отново в рамките на Османската империя. Земите на Македония остават изцяло в положението, в което са били преди войната. Оттук нататък, както е добре известно, започва един десетилетен процес на отхвърляне на зависимости, които дори и да съществуват само на документи, са все пак официални, започва един мъчителен процес на обединяване, приобщаване, освобождаване чрез военни действия на нови територии към Княжество България, което след 22.09.1908 година, вече официално е Царство България.

Този бавен и мъчителен процес, продължил повече от шестдесет години, по своята същност представлява едно освобождение на българските земи от север на юг. Освободени и администрирани още в хода на военните действия са първо земите на север от Стара планина, древната провинция Мизия, след това са присъединени земите на юг от Балкана, древната провинция Тракия, а борбите за най-южните земи, най-вече Македония, продължават половин век, без окончателно решение. Всичко това става с помощта на една армия дошла от север, отвъд Дунав.

Подобно на историята на Трето българско царство през 19 век, така започва и историята на Второ българско царство в началото на 12 век. В резултат на въстанието на братята Асен и Петър, през 1185 година е освободена от византийско присъствие Северна България, или провинция Мизия. Това става след няколкогодишни военни стълкновения, в който участват и куманите, като помощници от земите северно от Дунав, където и самите братя Асен и Петър се оттеглят за известно време. Следва утвърждаване на българската власт в Северна България, което не става лесно и минава през убийството и на цар Асен и на цар Петър. По времето на цар Калоян (1197-1207) започва и по-сериозна намеса и настъпление на юг от Балкана. Присъединени са и области на запад – Белград и дукство Браничево, след доста дипломация и военни действия. Борбата за цялостно присъединяване на Тракия и Македония към Второ българско царство така и остава незавършена или само временно решена в следващите два века.

Известният български историк проф. Петър Мутафчиев има едно интересно изследване за ролята на Балкана (Стара планина) в нашата история. Там с много примери той показва неговата стратегическа важност във военните действия между византийските и нашите владетели по времето на Първо и Второ българско царство. Балканът е имал ролята на един истински щит при чужди нашествия.

Другата такава естествена граница за българските земи е река Дунав. Тя също е ограничавала чуждите нашествия, но от север, на предимно номадските, степни племена. Териториите на север от Дунав обаче винаги са били мястото където са бягали или са се оттегляли желаещите свобода и независимост при чуждо нашествие в земите на Балканите. Така е било и през Турското робство от самото му начало, до неговия край, така е било по-рано при Византийското владичество и още по рано през 1 век преди – 1 век след новата ера, когато Римската империя настъпва на Балканите от югозапад на североизток.

Ако проследим процесите при основаване на Първо българско царство, официално през 680/681 година, ще видим че те са съвсем същите, като тези от началото на Второ и Трето царство. Една армия, дошла от север, освобождава първо севернобългарските земи или провинция Мизия. После по времето на цар Тервел (700-721) има присъединяване на територия на юг от Балкана, областта Загоре. Малко по-късно по времето на цар Крум (803-814), в началото на 9 век, е присъединена Сердика (София) към българската държава, а след няколко десетилетия е присъединена и Горна Тракия и т.н. Това е едно освобождаване на българските земи от Римското робство, започнало с началото на първото хилядолетие.

Последният владетел на тракийското Одриско царство е Реметалк III, син на Котис III. След неговата смърт през 46 година от новата ера Римската империя обявява земите на Тракия за своя провинция. Интересното тук е, че земите на Северна България, са завзети малко по-рано през 15 година преди новата ера, когато е образувана провинция Мизия, но и тя става самостоятелна сенатска провинция през 44 година. Така в 1 век от новата ера започва Римското господство в тракийските земи, което продължава чак до 7 век или около шест века. През това време независими хора, цели тракийски племена, част от тракийската аристокрация бягат на север от река Дунав. През следващите няколко века следват много опити чрез нахлуване от север земите на юг от Дунав да бъдат освободени. Междувременно милионното тракийско население в Балканските земи, започва след 2-3-4 век да се нарича и да бъде наричано българско, в резултат на латинското (римско) влияние. Освобождаването на това най-голямо сред балканските народи население от римската и гръцка администрация и от чуждата духовна власт започва още през 4-5 век, но придобива официална форма в края на 7 век, с международното признаване на независимостта на Дунавска България.