Сякаш ей сегичка иде краят на българската държава

Сякаш сме се върнали в началото на нашата ера: наоколо бродят брадясали пророци, които повтарят, че краят на света е близо, евреите се готвят за самоубийствени въстания срещу тиранията на Рим, а Нерон осветява празненствата си с живи факли от разпънати християни. Навсякъде миленаризъм, сиреч очакването ей-сегичка да дойде краят, ако не на света, то поне на българската държава.

Всеки ден си казваме това е, по-лошо не може да бъде - и ето че следващият ни поднася неприятната изненада, че може, може. Конниците на Апокалипсиса не спират да дефилират пред очите на смразения избирател. След като разкрихме предателската същност на ИТН последва вот на недоверие; после президентът Радев изведнъж се оказва симпатизант на страната, която насоча към нас ядрените си оръжия; после изведнъж разбираме, че 56% от избирателите на БСП симпатизират на Путин и г-жа Нинова бърза да надуе антиправителствената тръба.

Още новини от Украйна

А междувременно и прословутият с умението си да прави бизнес-компромиси и договорки Кирил Петков беше обзет от есхатологическа смелост и като за последно реши да запише две положителни външнополитически дела за пред лика на Създателя. И третата част от морето стана кръв и от дима излязоха скакалци като коне, стегнати за война.

Страховити сценарии

По-проста за разбиране е политическата употреба на подобни настроения. Във всички епохи властта държи народите в страх от някакви ужаси – от мъките на ада, от чужди нашествия или в краен случай от собствения си гняв. Днес го прави и Путин, който ни заплашва с трета световна война, за да приемем условията му. Боязливите български генерали ни плашат с Путиновия гняв и дори Бойко Борисов започна умело да използва наближаващия край на света за връщане във властта под формата на евроатлантическа коалиция.

Разбира се, няма нищо особено в това да бъдем тревожни, когато кризите валят отвсякъде. При нас обаче тревогата отива по-далеч. Ние, които следим медиите, трябва всекидневно да изстрадваме това дали онези там, горе ще се срещнат, ще си кажат добър ден, ще „седнат“ около „масата“ или ще вземат да си дърпат вратовръзките. Дали още някой не се е скарал с някого? Не е ли извадил от някой джоб Тошко нова изобличаваща бележка? Дали след антиваксърството и антимакедонизма "Възраждане“ няма да измислили нещо още по-деструктивно? Няма ли да вземат да се скарат предизборно ПП и ДБ за някой и друг процент избиратели? Всяко изказване, всяка пресконференция предизвиква неприятни тикове в народното тяло. Абе да бяха помълчали малко, съсипаха ни с тая прозрачност!

Но има и по-сериозни ужаси, които разпространяват дигиталните урагани. Един ще ви убеждава, че влизаме в режим на перманентни избори и всъщност това е тайният план на президента, който така иска да управлява с безотговорни служебни правителства. Друг разкрива задкулисен план за правителство на националното спасение, значи край на надеждите за реформа, от което ще последват протести, емиграция и „последният да загаси лампата“.

Защо така лесно се плашим

Апокалипсисът може да има и финансови измерения: без парламент тази година губим Фонда за развитие, пропада подготовката за еврото, няма газ, няма спирачки за инфлацията. Или друг апокалипсис: руската "пета колона" окончателно изважда България от евроатлантическата общност и щем-нещем отлитаме към централна Азия… Не казвам, че подобни сценарии са невъзможни, а че подозрително упорито в тях звучи един и същи лайтмотив: обречени сме, няма надежда. Така че каквото и да направят нашите политици утре, след подобна драматизация ние все ще сме доволни – ох, слава богу, добре че се разбраха!

Но ако стратегията на политиците изглежда ясна, защо гражданите така охотно се оставят да бъдат плашени? От ранните християни, които вярвали, че второто пришествие ще се случи в техния живот, до съвременните НЛО-религии, чиито привърженици очакват да бъдат отнесени от извънземни братя, визиите на миленаризма компенсират човека за несгодите, които преживява в реалния свят. Апокалипсисът етимологически означава разкриване на истината - това, че ние, унижените и оскърбените, сме по-ценни от властниците на този свят. В този смисъл обещанието за неизбежна катастрофа на родината ни парадоксално буди сладостни усещания – лошите ще си платят за всичко и в божието царство ще настане равенство. Защото очевидно е, че като събориш всичко теренът се заравнява.

Очакванията за рестарт, преучредяване, смяна на модела и тъй нататък са равномерно разпределени в българското общество и все пак като че ли русофилите имат известен превес. Който ги наблюдава от години е наясно, че те отдавна не се надяват откъм Дядо Иван да дойде комунистическа революция, път към някаква социална утопия. Не, надяват се на апокалипсис, който да отмъсти за тях, а фигурата на Путин напомня по-малко за Сталин, а повече за гневния бог Саваот, който наказва с огън и жупел, без да дава обяснения.

За какво си мечтаят тези хора?

В едно скорошно изследване на агенция „Кантар“ например, на фона на иначе равномерното разпределение на симпатиите към Русия, се открои една интересна тенденция: одобрение към тази враждебна спрямо нас страна изразяват две трети от онези, които смятат, че гласът им няма значение в страната и също толкова – сред недоволните от българската демокрация (срещу една трета от останалите интервюирани).

Дали тези хора си мечтаят да се поклонят на руските олигарси за тоталитарна цензура, за поправителни колонии в Сибир? Дали пресмятат цената на газа и кебапчетата, платени от руските туристи? Или са развили някакъв особен национален мазохизъм по отношение на обидите, които се сипят към нас откъм Москва? Според мен не - Русия е реванш, наказание за една България, която според тях не се е състояла, защото не им е направила достойно място.

Аз викам да не напрягаме излишно политическото си въображение. Никаква Русия няма да ни завладее, няма да има референдум за излизане от ЕС, нито пък системата ще се рестартира от само себе си като развален компютър. За жалост възможно е да се наложи на следващите избори да преглътнем някои горчиви компромиси, но държавата ни днес е много по-стабилна, отколкото в 1992 година, когато свалиха Филип Димитров. А миленаристките емоции нека оставим за холивудските трилъри.

Автор Ивайло Дичев