Докога български преподаватели ще пропагандират македонистки тези?

Коментар на Методий Иванов

В своя скорошна публична изява в зала „Алма матер“, организирана от ръководения от него Културен център към Софийския университет, доц. Александър Кьосев изказва пред студенти няколко фрапантни македонистки тези. Най-нелепата от тях е, че т.нар. „македонски“ език е книжовен, а българският – изкуствен.

Наред с това той коментира класифицираните от него различни виждания по въпроса за езика на нашата съседна държава по следния начин:
- според първото от тях, което е официалното виждане на българската наука, официалният език на РСМ е вторично прекодифицирана книжовна норма на българския език. Кьосев отрича тази формулировка, която според него почивала на някаква „хипотетична езикова история“.
- според второто, което било възприето от македонска страна, езикът също бил определен през произхода, само че на отделния индивид, чрез научения от него майчин език. И когато този индивид пораснел и някой му кажел, че неговият майчин език всъщност не бил език, се получавали вицове. И никой не можел „да отнеме на македонските първолаци усещането, че те говорят на родния си език“.
- третото виждане Кьосев нарича „на модерната наука“, което и той самият изповядвал. Според него като контра-аргумент на българското становище, че т.нар. „македонски език“ е изкуствена конструкция можело да се отговори, че и българският език бил изкуствена конструкция, създадена през 19-ти век с цел езикът ни да има политическа, а не езикова идентичност.
- четвъртото виждане било на учените-слависти „по света“. За тях нямало съмнение, че съществува „македонски“ език със своя фонетика, морфология, литература, те го изучавали и не разбирали нашия спор.
Кьосев обяснява, че за него „македонският“ бил отделен книжовен език, а не диалект и се опитва да обясни разликата между двете понятия.
Кьосев отрича факта, че историята на т.нар. „македонски“ език започва с резолюцията на Коминтерна, подготвена и приета с участието на неговия чичо Дино Кьосев**. Според него тя „започва много по-назад, когато източните и западните диалекти на говорещите български по тези земи започват да се раздалечават и да имат различна културна съдба“, а също и „македонският език по една или друга причина се е отделил, има самостоятелна съдба“.
Накрая Кьосев се опитва да манипулира аудиторията си с подмятането (без да обясни контекста или да представи точен цитат) на македонистката опорка за виждането на Петко Славейков по въпроса за македонските диалекти, изложено на страниците на неговия вестник „Македония“.
Нека видим защо изказаните от доцента съображения са несъстоятелни.
Да започнем с манипулацията, изказвана и от други членове на новосъздадения „Клуб за българо-македонско приятелство“ (известен на обществеността като „Кръжок на софийските македонисти – КСМ“, учреден от Стефан Дечев, Ивайло Дичев, Александър Кьосев и др.), а именно че „македонският език отдавна не е диалект и няма нужда от рaзрешение да съществува“. Сред членовете на КСМ не е известно да има езиковеди, което донякъде обяснява непознаването от тяхна страна на разликата между диалект и книжовен език. Важното в случая е, че никога официални представители на българската наука или държава не са твърдели, че т.нар. „македонски“ език е диалект на българския. Това не е залегнало в никакви междудържавни документи, договори или условия на нашата страна, като причината е много проста – така изказаното становище е нонсенс от научна гледна точка. То обаче добре обслужва подклаждането на говора на омраза и насъскването на определени крайни среди в РСМ спрямо българите и България. От същия калибър е и популярният лозунг „Македония е българска/ Македония е България“, с който русофилите у нас целят същото. Но опорките, че ние отричаме съществуването на македонците, на тяхната държава, правото им да наричат езика и себе си както желаят отдавна са разобличени като напълно неверни манипулации.
Истината е, че книжовната норма, приета в РСМ, не е диалект, а официален книжовен език и никой нормален човек не оспорва този факт. Още през 1999г. България призна писмената норма в Скопие с формулировката "македонски език съгласно конституцията на Северна Македония", а през 2019г. нашето становище за нея бе формулирано от БАН като „писмено-регионална норма на българския език“. Това е нормално, защото българският език е плурицентричен – има няколко различни книжовни норми, които са били ползвани в миналото и днес. И спорът не е дали тази наскоро компонирана македонска норма съществува, нито как точно ще я наричат нейните носители – македонските граждани, а какъв е характерът на тази норма от лингвистична и историческа гледна точка? Отговорът на този въпрос е категоричен и еднозначен – той е български! Това е мнението на всички*** носители на езика и радетели за развитието на западните български говори в книжовна норма от Възраждането до 1945г., както и на продължителите на борбата с титовия македонизъм от средите на македонската емиграция и след тази година.
Въпросът за генезиса, историята, неуспешните сръбски опити за налагане през 19-ти век и последвалото успешно югославско налагане след 1945г., съпротивата срещу него, многобройните фалшификации на исторически и езикови паметници от македонистите, репресиите срещу несъгласните и редица лингвистични факти са подробно изложени в издадената през 2021г. от международен екип автори „Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония“, затова няма да се спираме тук на изобилната фактология, представена в нея.
За сведение на Кьосев, който очевидно няма никаква лингвистична подготовка, българският език не е изкуствено създаден. Изкуствено създаден е езикът „есперанто“, както и т.нар. „македонски език“. За разлика от тях, българският език се е развивал еволюционно в продължение на векове, на повече от 1000 години, като през този огромен отрязък от време е претърпял няколко различни редакции и периоди на развитие. В епохата на Възраждането, десетилетията преди и след Освобождението ни от турско робство той приема своя книжовен облик и норма, в резултат на работата на множество български книжовници, поети, писатели, журналисти и учени от всички краища на българското етническо землище на Балканите. Съвременният български книжовен език се формира благодарение на усилията на тези родолюбци, които в продължение на около сто години са работили за неговото структуриране и регламентиране. Всички те са ползвали за негова база Среднобългарския език, чието осъвременяване е започнало постепенно в периода 16-19 век на основата на съществуващите български диалекти. Нашите възрожденци са дискутирали нашироко различни виждания за естеството на изграждащият се книжовен език, като са дебатирали върху ролята и значението на различните български наречия – източни и западни. По време на Третата българска държава се осъществяват няколко допълнителни реформи и опити за реформи, повечето от които изразяващи се само в промяна на употребата на 2-3 букви, като последната е извършена от комунистическата власт непосредствено след 9-ти септември 1944г. Една от главните цели на тази последна реформа, която е извършена в синхрон с поръчания от Тито езиков инженеринг в Народна република Македония, е била да се отдалечи книжовният български език от западните български диалекти, за да се остави пространство за на новокомпонирания т.нар. „македонски език“. Последният е изкуствено създаден по директива на Коминтерна, възприета и изпълнена на практика от титовата власт в Югославия. За негова рождена дата се приема периода на работа на трите езикови комисии, които обсъждат неговото създаване и приемат новата азбука, която да се ползва, за да може този език да има своя книжовна норма. По време на дискусиите натоварените с тежката задача югославски комунисти отчитат с прискърбие, че за съжаление те не могат да чакат новия език да се развие и добие свой облик по нормалния еволюционен път, защото нямат време да чакат с десетилетия разни писатели и поети тепърва да творят на него. Всичко е решено с твърда политическа воля и разписано в мълниеносен срок – приет е окончателен вариант на новата азбука (от третия опит на комисия, в състава на която вече доминирали етнически сърби), приети са насоки за развитието на новия език (максимално отдалечаване от българския), написани са скорострелно нови учебници. Доколко този политически акт всъщност се „отличава от обичайното“ говори както комичния факт, че в публикуваното решение на АСНОМ новообявената азбука е била написана на българска пишеща машина с дописани на ръка липсващи букви, така и куриозното забавяне на практическото въвеждане на езика с няколко месеца – това време е било необходимо на бъдещите учители по новия език, за да го научат, преди да започнат да го преподават! Паралелно започнали репресиите – били унищожени всички налични книги, учебници и надписи на български език, той бил забранен за употреба, а несъгласните – преследвани. Именно по всички тези причини днес можем да твърдим, че т.нар. „македонски език“ е изкуствено създаден.
Кьосев се изказва против историческото гледище за развитието на езиците, но когато самият той се опитва да обясни генезиса на появата на т.нар. „македонски език“ със започналото в края на 19-ти век раздалечаване на западните и източните български говори, той дефакто признава историческия факт на възникване на днешната официална книжовна норма в РСМ от западните български говори, т.е. на нейния произход от българския език. Той директно казва, че хората по тези земи са говорели на български! Това обаче е в разрез с официалната трактовка на македонизма, според която двата езика нямат нищо общо (и никога не са имали!), като според тях т.нар. „македонски език“ произлиза от Ранното Средновековие, от времето на Св.Св.Кирил и Методий, и се е развивал самостоятелно през вековете до днес, независимо от „чуждия“ спрямо него български език. Наред с това обаче македонистите се оплитат, когато им се налага да оправдаят фантазиите си за „времеви континуитет“ на т.нар.“македонски език“ - те хем опитват да му припишат такъв за сметка на старобългарския и среднобългарския, хем същевременно отричат нуждата от сравнително проучване на неговата история и произход и обявяват това за ретроградни националистически тенденции. Самият Кьосев говори за „хипотетична езикова история“, за да игнорира целия корпус от досегашни изследвания на всички учени от дисциплините българистика, кирилометодиевистика и част от славистиката. Това е манипулация чрез отклоняване на вниманието, защото всеки език, както и всеки народ, има своя история. Игнорирането ѝ е равносилно на отсичането на корена на дърво, а дърво без корен не може. Знаейки това, македонистите от една страна казват „не гледайте какво е било в миналото, само днешните реалности са от значение“, а в същото време настояват, че „македонският“ се корени в кирило-методиевия език, чието продължение бил езика на възрожденците, та до кодификацията през 1945г.!
Бягството от темата за историята поради липсата на аргументи е опит за омаловажаване на нейната важност, защото добре известна максима е, че който контролира миналото, контролира и бъдещето. Кражбите и фалшификациите на нашата история, която съвсем не е „хипотетична“, са посегателство към нашата национална идентичност, към идеалите на нашите предци и към съвременните български история, език и култура. Те са и сериозна предпоставка за ирединтистки претенции от страна на Скопие, които все още не са окончателно преустановени, въпреки подписания Договор за приятелство и добросъседство от 2017г. Наред с това, историческите фалшификации присъстват в учебниците, а чрез тях вече трето поколение македонски граждани се възпитават в омраза към България и българите. Те са и в основата на държавната доктрина на македонизма, която е идеологическата основа за дискриминация на гражданите с българско самосъзнание.
Кьосев намесва и темата за майчиния език, наричан от по-голямата част от носителите му в РСМ „македонски“, като се опитва през него да оправдае съществуването и на отделен „македонски език“. Само че този наивен опит се сблъсква с няколко съществени проблема:
- гражданите на РСМ не научават от майките си изкуствено създадената от титовистите книжовна норма, нито я ползват в ежедневието си. За огромната част от тях тя продължава да бъде чужда, трудна, изкуствена и сложна. Хората говорят на собствените си диалекти. В повечето от тях не се ползват голяма част от сърбизмите, с които е наситена принудително официалната норма, като изключение прави само скопският жаргон, който е прекомерно сърбизиран дори спрямо книжовния език.
- въпреки насилствено наложените нови лексеми с цел отдалечаване от книжовния български език, по-старото поколение все още помни езика на своите родители. При разговор с тях те често се сещат, че дадена дума от книжовния български е била ползвана от техните предци, въпреки че днес вече официално не се ползва, и те я знаят. В някои от диалектите все още се ползват именно подобни дублетни форми, които иначе са изхвърлени от книжовната норма.
- майчиният език на хората в Струмица и Петрич на практика е един и същ македонски диалект. На какъв език говорят тези хора? Съгражданите ни в Пиринска Македония на чужд език ли говорят, който е отделен и няма нищо общо с българския? И как тогава се разбираме?
- диалектите, говорени от българите в Албания и Егейска Македония, какви са?
- защо не обърнем внимание на чувствата и мнението на македонските българи? Защо не се замислим как те възприемат езика, на който говорят? На последното преброяване през 2021 г. много граждани на РСМ сами декларираха говоримия си език като български. Разбира се, в повечето случаи става въпрос за местни диалекти, но същите тези диалекти в Скопие са смятани за принадлежащи към "македонския език". Дали не е насилие спрямо тях този македонистки подход, според който те са принудени да наричат своя език по различен спрямо тяхното собствено виждане начин, който при това е чужд спрямо определението на техните бащи, майки и дядовци, от които са научили същия този език?
- ноторен факт е, че немските диалекти, които са майчин език за хиляди европейци в Швейцария, Италия и Австрия, са признати в цял свят за част от немския език, а не за отделни езици. Така, както има „американски английски“, „новозеландски английски“, „белгийски френски“, „канадски френски“, „австрийски немски“ и прочие териториални разновидности на много езици, така следва да бъде възприето и названието „македонски български“ за езика, който е приет за литературна норма в РСМ, защото от лингвистична гледна точка той е вариант на българския. Това нито е лошо, нито по някакъв начин накърнява идентитета на македонските граждани, защото няма рационална предпоставка някой да се обижда от научни факти.
От подмятането на Кьосев за Петко Славейков и неговия вестник „Македония“ не става ясно дали доцентът действително е запознат с творчеството на бележития наш възрожденец, или просто повтаря македонистки опорки. На този опит за манипулация ще отговорим, като цитираме видния ни книжовник, който не само не проявява разбиране към твърдението, че имало някакъв отделен „македонски“ език, но открито се подиграва на това становище и остро го критикува в статията си:
„Из най-напред зехме думите на тези млади патриоти като за шега. Прочее и на това не могат да се опрат македонистите, без да ся покажат смешни и плитки. Таквизи основания могат да дават само глупавите деца, които не знаят еще що ще каже историческо свидетелство. Въобще мненията на македонистите нямат ни зрелост, ни еднаквост. Един говори още едно, друг говори друго, което му ся види по-добро. Каквото всичките българе, македонските наши братия са дотолкози прости и слаби, щото разделението не може да не разбърка умовете и да породи противници. Заняти във вътрешните разправи какви са и какви не са, нашите българе в Македония не ще могат да ся запазят от външните посегнувания и от неприятелските притезания на гърци откъм юг и на сърби — откъм север. От всичките наречия трябаше да изберем едно средне, което да бъде понятно по всичките области, и на него да учим децата си. Това ще бъде и право, и разумно, и полезно, защото ще опази единството на наший народ. Ние пишем на нашето наречие, защото него знаем, а не от незачитане на македонското. Когато се усили между нас изучението на езика и се познае нуждата за общ книжовен език, ние с най-голямо благодарение ще пишем на македонско наречие, ако се види това за добро и полезно, или ще заемем от него онова което е необходимо за допълнение.
От своя страна пък самите македонски българи от Кукуш пишат гневен отговор на статията на Славейков, възмутени от неговите твърдения за наличието на македонистки идеи в Македония, като в писмото си казват:
„нъ како българе, населящи един град от Македония, и како членове на българската голема фамилия, за длъжност своя считаме неот¬ложна да извадиме истината на яве, и да докажеме, колко що ние знаеме, че страховете на г-на Славейкова са съвсем праздни. Ние до днес не сме могли да узнаеме никого от нашите съукоряеми македонски българи, които да мисли толко глупаво щото да ся раздели народът на послаби парчи“ а също и това „понеже речта е за ма¬кедонските бъл. то и въпросът е македонски въпрос, е въпрос не за разделе¬ние от българската маса, какщо сънува р-рът на в. „Македония“ ами за съе-динение с нея. Ето ти го прочее същинскийт „македонски въпрос“ за когото непрестанно ся молиме на ч. ц. правителство да го реши и за нас окончател¬но, да ни съедини духовно с другите ни братя.“
Тук е мястото да отбележим, че преди да бъде завършен към края на 19-ти век дългия процес по създаването на днешния литературен български език, регионалните различия между различните негови носители са били големи. Жинзифов, Пърличев, Шапкарев и Хаджиконстантинов са говорили и писали на език, много по-различен от този на Дринов, Славейков и Геров, но никой от тези наши книжовници не е заявявал, че не разбира другите, защото ползва различен език! Напротив, те са осъзнавали проблемите, свързани с различията между източните и западните говори и са се стремели да ги преодолеят. Шапкарев и Хаджиконстантинов ползват умишлено доста думи от източните говори и заедно с Партений Зографски предлагат на Дринов да бъде създадена смесена норма между източните и западни диалекти, което той за съжаление отхвърля.
Въпреки всички усилия на македонистите за раздалечаване от българския, т.нар. „македонски език“ си остава и днес просто друга книжовна норма на българския език. Това е официалното становища на българските (а и повечето чуждестранни) езиковеди. От лингвистична гледна точка, където се разглеждат граматическите и лексикалните особености на двете норми, езиците са еднакви. Да, въведени са в употреба много сърбизми и чуждици, както и възродени архаизми, променени окончания и форми, това е факт. Но въпреки него, в основната си част речниковият фонд е идентичен, и това прекрасно е отбелязано от известния славист проф. Джеймс Ф. Кларк, който е определил издадения чак в 1968г. в Скопие „Македонско-български“ речник като „Българо-български“, заради тъй очевидното съвпадение на по-голямата част от съдържанието в двете колонки на речника. Основният белег за даден език е не толкова лексиката (която може в кратко време да се повлияе изкуствено чрез множество чуждици), а граматиката. По отношение на нея, разлика в говорите няма, нещо повече – граматиката е основната разлика между българската и македонската норма от една страна и всички останали славянски езици. Тя се явява ключ към разбирането за единството на езика, ако разбира се човек е отворен за обективните научни факти.
Основният проблем на езиковия спор се корени не в наименованието на книжовната норма, ползвана от Скопие, а в македонистката позиция, че т.нар. "македонски език" има времеви и пространствен континуитет. За незапознатите – това означава, че в Пиринска и Егейска Македония, както и в Албания също се говори на местни варианти на сърбокомунистическата скопска норма, създадена през 1945г. Както и че "македонският" съществува от хиляда години, което е директна кражба на историческото развитие на българския език и всички негови произведения, написани на български език от хора, родени в географска област Македония, и по същество е директно посегателство върху българското културно-историческо наследство и върху териториалната цялост на страната ни. Тази теза обаче е лъжа, защото не отговаря на научните факти от историята и лингвистиката. Въпреки този факт, РСМ продължава да настоява за изричното признаване от наша страна на техния език като отделен от българския. Това надхвърля техническата страна на проблема, защото зад подобно искане се крият иредентистки претенции и директни посегателства към българското културно-историческо наследство не само в рамките на България, но и на територията на цялото българско етническо землище на Балканите. Данните от историята на езика категорично показват, че по тези места не е имало компактно население, различно от българското, нито различен език от българския.
България не може да допусне да бъде международно общоприето твърдението, че езикът, използван от населението в Пиринска и Егейска Македония, Албания, от емигрантите и бежанците от област Македония, както и от личностите от миналото на тази област преди 1945г. е еднакъв с кодифицираният едва през 1945г. т.нар. „македонски език“, защото това не отговаря на истината. В изброените области и общности носителите на езика винаги са го наричали български, а не нещо друго.
И защитавайки тази македонистка теза, в какво всъщност иска да убеди Кьосев – че днес, 2022г. ние отново трябва да си внесем учители, книги и учебници от Северна Македония, за да могат хората в Пиринския край да изучават „македонски език“, както в 1946г.? Защото това е естественото следствие от признаването на македонистките фантазии за „исторически и пространствен континуитет“ на т.нар. „македонски език“, които пропагандират най-висшите представители на „модерната наука“ в РСМ, воглаве с македонската академия на науките МАНУ. Това поддържат и някои от политиците там, които освен това непрекъснато говорят за правата на „македонците“ в България и обещават да денонсират Договора от 2017г., когато дойдат на власт.
И стигаме до там, където е заровено кучето. В десетки цивилизовани, демократични държави хората нямат комплекс да кажат, че говорят език, принадлежащ на друга нация. На практика, днес не съществува обективна пречка пред македонци да признаят, че това, което говорят е произлязло от българския език (без да посягат на личности, книги и пр. от българската история!), и че с политическо решение той нарочно е бил откъснат и отдалечен от литературния български, както и че моментно, въпреки прекодификацията, има минимални разлики с него. И едва след това да пожелаят да го обявят за нов, отделен език, да работят за неговото развитие и признание, като прилагат своите аргументи. Само че те нямат нито желанието, нито смелостта да признаят фактите, защото е изключително тежко и болезнено да се скъсат оковите. И проблемът не е в истината – всички добре знаем, че това е нормалният път пред всеки един език и нация, който сме склонни да разберем и приемем, стига да не е съпроводен с фалшификации. Проблемът е морален и се корени във факта, че създаването на езика е станало не еволюционно, а чрез лъжи и насилие. И ако това бъде признато публично, обикновените македонски граждани ще бъдат в пълното си право да се разгневят, да се почувстват измамени и да пожелаят да потърсят сметка на тези, които са ги лъгали през годините. И точно от това ги е страх македонистите - да не загубят своята харизма на верни водачи на своя народ, от която произтича и политическото право да го управляват. А пък възможните рискове за бъдещето на една идентичност, изградена върху неморални устои, и тяхното отражение върху обществената и индивидуална същност на македонците също ще тежат на съвестта на фалшификаторите, ако въобще имат такава.
За финал ще представим една британска карта. Тя е разработена през 1942 г. от „Постоянната комисия за географските имена“ за официално британско използване. На нея са показани говорените езици в Гърция и в съседните държави към периода на Втората световна война. Ясно се вижда, че в географската област Македония на север от Солун се говори български, а в западните части на Македония и албански. Никъде не е отразено наличието на „македонски“ език.