В памет на ветерана Юрий Иванович Добичин! Патриотизмът при нас се предава от майчиното мляко, казваше полковникът

Юрий Иванович Добичин беше поет и полковник ветеран от Москва. Казвам "беше" защото и той отлетя при звездите....Обожаваше България и братята българи. Ето какво ми сподели ветеранът преди няколко години:

"Снаха ми е българка, така се озовах тук. Влюбен съм в България. В тази малка страна са събрани Франция, Италия, Испания, Гърция, Швейцария, Австрия. Гостоприемен народ, отлично отношение, имате много качествени и вкусни продукти. Пленен съм завинаги от страната ви, дори съм написал руски текст към песента на Емил Димитров "Моя страна, моя България". В моето стихотворение, озаглавено "Върни се", аз приканвам всички българи, напуснали родината си, да се завърнат в тяхната родина, където ги чакат побелелите майка и баща. Обичайте родината си, защото няма нищо по свято и мило от родния край!" Човекът с ордените живееше в скромното си жилище в "Младост" 4. Поводът за срещата ни бе Денят на Победата над фашизма. Юрий Иванович ни посрещна с наредена софра - сельодка, сьомга, черен хляб и водка. Преди да започне разговорът, по стар руски обичай вдигнахме тост за "добре дошли". След което ветеранът запя песента на Емил Димитров с неговия руски текст.

Кобрата в канадска борба с ветерана Юрий Иванович Добичин

- Какво чувства един руски военен в дни като 9 май и 23 февруари?
- Като съветски офицер, прослужил 38 г. в съветската армия, мога да кажа, че смятаме 23 февруари за наш рожден ден. Съветската армия в онези дни беше една от най-силните, заредена с изключително висок дух. Армията по време на Втората световна война беше подложена на много изпитания. Първите дни се чувстваше недостиг на оръжие. Ще предаваме спомените си на поколенията и ще правим всичко възможно това да не се повтори.

- На колко години бяхте, когато започна Втората световна война?
- Когато започна войната, живеехме в Москва, бях почти на 13 години и учех в 201 московско училище "Зоя Космодемянская". През един августовски ден майка ми ме изпрати да купя прясно мляко в района на околовръстната жп линия. Там имаше голяма сива сграда, където живееха служители на МвтР. Този блок беше на около 200 метра от моста, а аз стоях на опашка за мляко в съседната бакалия. Изведнъж снаряд удари сградата на министерството и започнаха да обстрелват всичко наоколо. Пред мен бяха убити мъж и жена. Мъжа го уцелиха в главата, а жената - в гърдите. Оцелях, защото куршумите са минали над мен. Бях дребен и това ме е спасило. Беше много страшно. В същото време смъртта подбуди в мен ненавист към врага и желание за мъст. Едва 12-годишни, с момчетата правихме няколко опита да избягаме на фронта и да се бием, но ни хващаха и ни връщаха обратно.

- Как се борихте в тила?
- Когато немците наближиха Москва, градът се напълни с бежанци от Смоленска, от Брянска област, от Украйна и от други места, окупирани от фашистите. Сред бежанците имаше много провокатори, диверсанти, шпиони и разузнавачи, които разпространяваха панически слухове. В нашия квартал блоковете бяха 5-етажни и се намираха до 20-и авиационен завод, който беше мишена за немците. Какво измислихме с момчетата - сложихме на всички тавани в блоковете пълни с вода бурета. Когато бомбата падне на покрива на сградата, я взимахме с маша и я хвърляхме в бъчвите. Бомбите бяха не повече от 6 кг, след като паднат, те не избухваха веднага. В мига, в който видим първите искри, ги хвърляхме в буретата с вода. И в нашия квартал Коптево нямахме нито един опожарен блок. Спасихме всичките шест корпуса и съседните къщи. Спасихме и завода. Работещите в него бяха предимно младежи, момичета и жени. По-възрастните майстори обучаваха младите на занаят - стругари, ключари, машинни работници. На 16 октомври 1941 г. някой беше пуснал слух, че немците навлизат в Москва и вече са на прага на града. Тогава Жуков увери Сталин, че Москва няма да падне в ръцете на фашистите. След това изказване на генерала паниката бе овладяна. Но диверсантите не спираха провокациите си. Те пускаха сигнални ракети, за да привлекат вниманието на врага къде е точното място на 20-и авиационен завод. И с тях се оправихме. На бунищата със скрап намирахме стари лагери, от тях изваждахме железните топчета.

Правехме прашки с дебели ластици

И когато някой провокатор започваше да събира хора по площадите, за да ги плаши с фалшива пропаганда, получаваше желязно топче по главата.

- Кога спряха бомбардировките над Москва?
- След 1942 г. Москва не я бомбардираха, защото вече перфектно беше организирана противовъздушната охрана. Прожекторите прихващаха самолета, зенитчиците го извеждаха извън очертанията на града и там го унищожаваха.

- Как отбранявахте Москва?
- Патриотизмът при нас се предава от майчиното мляко! Много хора напуснаха към по-безопасни места. Баба ми живееше в източното селище Павловски Пасад. Можех да замина при нея, но пожелах да остана и да браня родния си град. Това ставаше против волята на родителите ни. Имаше прието постановление на Държавния комитет на отбраната, на работа да се приемат юноши и девойки, навършили 14 г. Аз съм роден 1929 година, през 1942 навърших 13 г. Тогава се водеха най-ожесточените битки под Сталинград, хората ги мореше страшният глад. Решихме да идем на работа в завода. Фалшифицирахме документите си, така че годината на раждане стана 1928, вместо 1929-а. Цялата тайфа ни взеха в завода. Аз работих като стругар.

Двамата ветерани Игор Завялов и Юрий Иванович Добичин в центъра на София

Стъпвах на една щайга, за да стигна до струга

Правех корпусите за артилерийските снаряди. Заплатата ни беше 800 грама черен хляб, нищо друго. Разбирате ли сега защо ние, руснаците, никога не хвърляме хляба! Работих 9 месеца, вече беше 1943-а, годината, в която стана прословутата битка на Кургската дъга и Сталинград.
- Как се разви съдбата ви към края на войната?
- Един ден се прибрах вкъщи и ръцете ми бяха окървавени от работа в гнойни мазоли и незарастващи рани. Казах на майка ми, че искам да продължа образованието си. Продължих в 212-а московска мъжка гимназия със засилена военна подготовка. След 7-ми клас поисках да продължа в Суворовското военно гимназиално училище. Приеха ме в Първото артилерийско подготвително военно училище в Москва. През 1949 г. го завърших, след 3 г. получих званието лейтенант и продължих военната си кариера на офицер.

- Какво ви е останало най-трайно в съзнанието ви от онова време?
- Това, с което ще запомня войната, е постоянното чувство на глад! Вечен глад, дори и на сън. Храна нямаше. Много хора умряха от глад. По онова време ядяхме всичко! Дори люспите от слънчогледовите семки, кюспето, варяхме обелките от картофите и ги изяждахме. Другото е невероятната искрена радост, с която посрещахме всяко съобщение за победата на нашите войски.

- Какво е вас парчето хляб?

- Никога не хвърлям хляб! Или го изсушавам на сухари, или си правя пържени филийки, или го троша на гълъбите, или ще нахраня бездомник или някое кученце, но никога не хвърлям хляб. Това е светотатство пред Бога. Само човек, който е преживял глад, знае истинската стойност на насъщния. През войната деляхме една филийка на толкова, колкото са членовете на семейството. Деляхме си дори кюспето. През зимата картофите замръзваха и става ужасно безвкусни, но ги ядяхме. Гречката /елдата/ отиваше на фронта за войниците. Вместо нея ядяхме грис от ечемик и каша от просо.

- Колко ордена имате и за какво са ви връчени?
- През мирно време ордените и званията се даваха за специални заслуги съм отечеството, за определени задания и постижения във военното дело, за трудови подвизи. Аз имам 19 ордена и медала за заслуги и вярна служба.

- Като човек, преживял войната, какво послание ще направите към политиците?
- За цялата история на съществуването си Русия никога първа не е започвала война и никога не е била побеждавана. Това е исторически факт! За съжаление Русия я подпалиха отвътре още през 1917 г. Русия се превръщаше в мощна, силна държава. Нима световният капитал би могъл да допусне това? Естествено, че не. Как да я подкопаят - отвътре. Тогава беше измислен много хитър лозунг - земята на селяните, фабриките - на работниците. Останалото - равенство и братство. В резултат какво се получи - селяните земя не видяха, работниците фабрики не получиха - там седнаха червените директори, назначавани от Политбюро и ЦК, а братството и равенството е разтегливо понятие. Всяка война е разпалване на конфликта отвътре. Но съм спокоен, защото в момента нашата страна се оглавява от трезво мислещ, изключително умен, грамотен, начетен и много съобразителен човек. Това, което бих посъветвал нашите недоброжелатели, е: Не си играйте с огъня! Политиците са хазартни играчи, затова отново им повтарям - не си играйте с огъня! Антируската пропаганда няма да успее. Бих искал да пожелая на всички мирно небе, защото няма нищо по ценно от мира.

Автор: Оля Ал-Ахмед