Д-р Борислав Цеков: За конституционните девиации на президента

Най-голямото съвременно достижение след историческите актове на Съединението (1885 г.) и Независимостта (1908 г.) е, че след 1989 г. изпълнихме заветите на Васил Левски: заменихме „деспотско-тиранската система“ с „демократска република“, а с мащабно национално усилие създадохме условията да устроим с труд държавата си така, че отново да бъдем – пак по думите на Апостола - „равни на другите европейски народи“. И това стана с присъединяването към Свободния свят чрез членство в най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата: ЕС и НАТО.

Конституцията от юли 1991 г., както и всяка друга, е основополагащото политическо решение за начина на живот на нацията и за устройството и целите на националната държава (по Карл Шмит, Карл Фридрих, Георги Близнашки). Съдържа именно тази национална програма: за демократично развитие, с гаранции срещу еднолични режими и авторитарни увлечения, а през 2005 г. прибавихме и геополитическия фундамент на това развитие, който гласи: „Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз“ (чл. 4, ал. 3 КРБ). Защитата на тези исторически достижения и ценности, целенасочено атакувани днес от позициите на руските империалистически интереси и с аргументите на прашасалите евразийски тирании, са субстанцията на съвременния български патриотизъм. Без тази субстанция може да се говори за всичко друго, но не и за български патриотизъм. Това, естествено, не означава безкритично отношение към недъзите на нашия живот и на Свободния свят, но категорично изключва колаборацията и преклонението пред евразийските тирании.

Въобще, каквото е било до 24 февруари 2022 г. - началото на руската агресия срещу Украйна, било е, но вече нищо не може да бъде същото, защото Свободата и Демокрацията са под заплаха. Това с особена сила се отнася до институциите на властта, които са изправени пред императива да отстояват еднозначно, без нюанси и шикалкавене, принадлежността на България към Свободния свят и демократичния конституционен ред.

Казвам това, провокиран от изявлението на президента Румен Радев на Шипка, което отправи поредно предизвикателство към тези исторически достижения и към конституционния ред, на който се крепят. Президентската институция все по-отчетливо излиза извън отредените ѝ конституционни територии. Тази опасна тенденция премина досега през три фази. Към края на първия си мандат г-н Радев буквално взриви заложения в Конституцията статус на държавния глава като неутрална власт. Статус, спазван и уплътняван от всички президенти, избирани преди него при действащата Конституция. Тъкмо тази неутрална власт и надпартийно (а не анти-партийно!) поведение на българските президенти им даваше морално-политическата легитимация и влияние да извеждат страната от остри политически кризи.

Спомнете си само събитията от „Виденовата зима“. При Румен Радев обаче президентската институция постепенно се превърна в катализатор на политически кризи, защото се включи активно в партийните борби, включително и с открито вмешателство в кампаниите за парламентарни избори. Втората фаза започна с втория мандат - пълзяща узурпация на изпълнителна власт, осъществявана чрез служебните правителства, които бяха превърнати в гумен печат на Президента. Станахме свидетели на мащабно президентско кадруване по цялата йерархия на държавната администрация, службите за сигурност и държавния стопански сектор. Смисълът на служебното правителство, заложен в Конституция, беше подменен, като то се трансформира в инструмент на Президента за еднолична и безконтролна политика. Всичко това беше съпътствано от системни опити за ерозиране на парламентарното управление, с цел лансирането на ведомствените идеи на „Дондуков“ 2 за някаква имагинерна "президентска република".

Третата фаза започна с изоставянето на декларираната от самия президент Радев линия за “синергия със стратегическия дневен ред на САЩ“ и провеждането на повече или по-малко открит прокремълски курс. Времево това съвпадна с ескалацията на агресивната политика, кулминирала впоследствие с военната агресия срещу Украйна. Прословутото „Крим е руски, какъв да е“, е символичното начало на тази фаза, в която ескалираха президентските амбиции за узурпация на изпълнителна власт и за своеволна външна политика. Образно казано, "Дондуков" 2 започва да наподобява един "малък Кремъл".

От конституционно гледище Президентът системно се опитва да променя установения баланс на властите, според който параметрите на външната политика и политиката на сигурност се определят от Народното събрание, тяхното осъществяване е поверено на Министерския съвет, а Президентът само изпълнява, без да може да дефинира от последна инстанция тази политика, имайки ограничени и в повечето случаи споделени правомощия с МС. Крещящ пример беше неподчинението както на Президента, така и на назначеното и фактически ръководено от него служебно правителство на решенията на НС за военна помощ за Украйна. Компетенцията на Президента да "представлява Република България в международните отношения" е свързана с представителство на формираната по конституционен ред външна политика на държавата, а не на някакви самостоятелни ведомствени възгледи на държавния глава.

Изявлението на Шипка обаче ескалира и усилията за разделение на нацията. Нещо повече, Президентът дръзна да заплашва легитимните демократични институции и техните решения с някакво "народно движение". Дръзна, макар и по-мъгляво, да оспорва учредителната и законодателна власт на Парламента по повод на предлаганите конституционни промени. Въпрос на самостоятелен политически анализ е дали това изявление е стартов изстрел за създаването на прокремълска партия. Но от гледище на Конституцията е вън от съмнение, че Президентът е изоставил своята функция да олицетворява единството на нацията. Важен нюанс, който не бива да се подценява, е, че държавният глава не олицетворява самата нация, като политическа общност, а нейното единство като желано конституционно състояние, към което следва да бъде насочена президентската политика. Прави впечатление и натрапчивото говорене в множествено число, "ние", и опитите Президентът да се изживява като политически представител на народа. Трябва да се напомни обаче, че нацията се представлява от излъченото от нея по пътя на свободните избори политическо представителство в НС, а не от Президента. Разликата е концептуална. Ако говоренето в множествено число обаче е аналог на монархическото "ние, монархът", то това също е опасен симптом на властова девиация с авторитарен оттенък. Демонстративният отказ на Президента да спазва Закона за Консултативния съвет за национална сигурност, защото имал отрицателна оценка за легитимните представители на българския народ в Парламента, е акт на произвол и незачитане на конституционния ред.

Всичко това не може и не трябва да се търпи. На тези тенденции трябва да противостои цялата ни демократична и патриотична общественост и политически сили с всички конституционни средства.