Кариесът в усмивката на Тръмп

Демократичното разбиране на политиката предполага постигането на компромиси между отделните интереси в едно общество. Обикновено колкото по-зрял е един социум, толкова по-лесно различните му сегменти достигат до разбирателство. Но това предполага дебело CV, с дълголетен стаж в областта на хуманизма и добро владеене на езика на гражданската и политическата култура. Разбира се, когато става дума за политика, рискът от "хващане за гушите" винаги ще бъде налице. Понеже човешката природа е дефектна, тези грешки се прехвърлят и върху дейността на хората, което е особено видно в общество-политическата сфера.

Затова, като своеобразен коректив на някои несполуки в човешката природа, натрупаният исторически опит е въвел различни апликации. Така например, вместо настръхнали хора да тичат наоколо, държейки преквалифицирани в оръжия подръчни инструменти, те посочват определена група от субекти, които да защитават интересите им в консенсусно изградени за целта пространства (институции). Това не означава, че конфликтите в едно общество ще бъдат някога снети; това е толкова невъзможно днес, колкото е било и преди. Но предполага, че има измислени механизми, така че противоречията да се разрешават от оторизирани хора, на конкретни места и според набор от правила.

Въпреки че става все по-трудно САЩ да бъдат посочвани като положителен пример за институционализация на политическите конфликти и за широк граждански капацитет за постигане на разбирателство, все пак тези дни видяхме как републиканците и демократите в Камарата на представителите най-сетне успяха да постигнат временен, но важен компромис. Става дума за това, че двете формации гласуваха бюджета на федералното правителство за следващите шест седмици, така че да не се стигне до неговия шътдаун (това е сюжет, при който плащания на услуги, предоставяни от федералното правителство, спират, поради което то започва да функционира в пестелив режим, safe/sleep mode). При последния такъв шътдаун от 2018-2019-та година американската икономика загуби около 11 трилиона долара директни постъпления (индиректните парични щети са трудни за изчисление).

Въпросният бюджет мина с двупартийна подкрепа, но стоящият в основата му компромис бе такъв, че и двете страни - републиканци и демократи - са станали от масата за преговори с дълбоко чувство на гадене. Заслужава ли си цената на компромиса, ако той предизвиква рефлукс? Обществото е сложна система от различни интереси, в която не може (а ако може, не бива!) една група от хора да налага винаги и обезателно своите интереси за сметка на тези на друга група. Рано или късно е необходим компромис, който да позволи на държавата да работи. Все пак в света има безброй много политически партии, но нито една от тях не е по-важна от страната, в която тя функционира. И в крайна сметка за всички е по-добре да им се гади на политиците, а не на хората. В такава ситуация мотивацията на политиците за постигане на компромис е тази, че гаденето ще е преобладаващо чувство и за техните колеги от другата партия. Логиката е цинична, но ефективна: не е важното, че не си успял да наложиш своите виждания, а това, че си попречил на опонента ти да реализира неговите.

Преведено на конкретен политически език, гласувания временен бюджет в САЩ означаваше, че демократите няма да получат исканите от тях допълни средства за подкрепа на Украйна (те ще бъдат разглеждани отделно), а републиканците се лишиха от много от желаните от тях съкращения на федерални плащания. А сега и републиканците, и демократите, взаимно посинени и с разкривени от оттоци лица, обясняват едно и също на избирателите си: "А ти да видиш другите как изглеждат!". Но това е компромисът, за който стана дума по-горе: нито едните, нито другите са получили това, което искат.

Прокарването на този бюджет обаче струва мястото на спийкъра на Камарата на представителите, републиканеца Кевин Маккарти. Той бе отстранен от поста си след гласуване, инициирано от съпартиеца му Мат Гаец (представител на Флорида и един от най-шумните привърженици на MAGA-движението на Доналд Тръмп в Долната камара на Конгреса) и подкрепено целокупно с готовност и ведрост от демократите. Отстраняването на спийкъра на Камарата на представителите обаче стана възможно след като към Мат Гаец се присъединиха още седем републиканци.

Самият Кевин Маккарти бе в трудна позиция още от началото на тази година, когато пое ролята на лидер на републиканците в Камарата на представителите, оттук ставайки и спийкър на Долната камара по силата на тънкото републиканско мнозинство в нея. Той бе избран мъчително и унизително трудно, след процес на спирала от гласувания, до които се стигна след съпротивата на някои от хардлайнерите в GOP (Grand Old Party, както е известна Републиканската партия). А след това Маккарти трябваше да води постоянна битка както в рамките на самата партия, в която се търсеше консенсус между по-умерените и по-крайните ѝ крила, така и извън нея, с демократите, контролиращи Сената и Белия дом. Междувременно той бе едновременно критикуван от лобито на Тръмп, че се "продава" на естаблишмънта на партията, така както бе обвиняван от естаблишмънта на партията, че стои много близо до Тръмп. Затова и в крайна сметка той падна жертва не на демократите, а на специфична реколта републиканци. Парадоксално, но факт: най-големият политически успех на Мат Гейт се оказа този, при който той гласува заедно с демократите в отстраняването на Маккарти. По този повод в редакционен коментар National Review написа: "Гаец се оплакваше, че Маккарти работи с демократите, за да предотврати правителствения шътдаун (ход, подкрепено от 126 републиканци). Но Гаец току що работи с демократите, за да отстрани Маккарти (ход, подкрепен от само 8 републиканци)". Ранен коледен подарък за демократите, каза в ефира на NewsMax друг републиканец от Камарата на представителите. Изхвърлете го от партията, включи се и Нют Гингрич, спийкър на Долната камара от 90-те години на миналия век.

И ако Мат Гаец харесва Доналд Тръмп, Доналд Тръмп също харесва Мат Гаец (според бившия президент републиканецът от Флорида е "чудесен" и "силен" човек). Макар да нямаме отговор на въпроса, по който се спекулира в момента, а именно дали Доналд Тръмп подкрепя действията на Мат Гаец, то със сигурност знаем, че Маккарти нямаше да бъде отстранен, ако бившият ръководител на Белия дом бе подкрепил доскорошния спийкър на Камарата на представителите. Доналд Тръмп, иначе бърз и остър в позициите си, в случая предпочете да се сниши, измъквайки се с приказките, че той харесвал и Маккарти, и Гаец.

Но Мат Гаец нямаше да бъде възможен политически, ако Доналд Тръмп вече не бе отворил кутията на Пандора. Покрай бившия президент на САЩ, който еднозначно е най-влиятелният човек в GOP, партията сменя облика си, вкарвайки все повече хора като споменавания тук Мат Гаец. По шаблона на самия Доналд Тръмп, тези нови попълнения не са обезателно по-религиозни или по-консервативно фискални, но са по-стихийни и твърдоглави във вижданията си. Това ще е едно от предизвикателствата пред Републиканската партия текущите години: ще бъде ли тя консервативна, тоест да отразява естествения порядък на нещата, или ще се радикализира около прототипен тесен популизъм. Но радикализмът е плевел, покрай който консерватизъм не расте.

Мат Гаец не носи - иначе желаната и потребна на Републиканската партия - реабилитация на консерватизма. Той може да определя себе си като "либертариански популист", но не е Бари Голдуотър; не притежава икономическия прагматизъм на Рос Перо и бие встрани от палеоконсерватизма на Пат Бюканън. Мат Гаетц е радикал, който носи нещо друго: проблеми за GOP, доколкото той - като част от политическото поколение на Тръмп - иска да направи партията заложник на отделни стихийни анклави. И ако републиканците винаги са имали своите нервни идеологически тикове (като тези на Голдуотър, Перо и Бюканън), те никога не са се появявали наизуст; те винаги са имали корен, впил се в консервативната душа. Самият Тръмп също не се е появи от нищото - историята на партията познава чудесно и неговата предразположеност към изолационизма, и неговия протекционизъм. А ако Мат Гаец изобщо има някакъв корен (без да подценяваме това, че той произхожда от политическо семейство), то той е в MAGA-движението на Доналд Тръмп. Затова младият републиканец стои като кариес в усмивката на бившия президент, докато той, повтарям, си прави оглушки по казуса с отстраняването на Кевин Маккарти (макар вече да заяви, че би заел неговото място, което е възможно, макар да няма такава практика спийкър на Долната камара да е човек, който не е в нейния състав). Доналд Тръмп не създава американски граждани, колкото и те да скандират "America First", a партийни зилоти.

Въпреки че Тръмп обича да се етикира като сключващ сделки, той явно не е обяснил на своите прозелити, че реализацията на споразумение изисква взаимни отстъпки и постигането на компромис. Помни ли Мат Гаец, че единственият американски президент, стискал ръката на севернокорейския диктатор Ким Чен-ун, е Тръмп? Това е компромисът: ако ще да е гадене, да е за всички. Единственото, което печелиш, е, че опонентът също не печели. Не защото ти харесва, а понеже за обществото най-лошият мир е за предпочитане пред най-добрата колизия, която блокира и разпада държавата. Ако някой смята, че вътрешнополитическият компромис е предателство, а не признак на обществена еволюция и цивилизованост, то този някой вероятно е човек със страшни празноти в гражданската му релевантност и политическата му култура. Революцията, например, предпочита кръвта пред компромисите. Но Тръмп трябва да знае, че революцията изяжда децата си. За нея Кевин Маккарти е само ордьовър.