Да ти посегне лишен от свобода? Надзирателките Мариета Стоянова и Виктория Станчева пред ФАКТИ

Скоро съдът призна за виновни две задържани лица за нападение на служители в затвора в Сливен. Случката се е разиграла на 20.12.2022 г. в киносалона на затвора, когато след надлежно разпореждане една от лишените от свобода е нападнала служител на надзора. В конфликта се намесват и други лишени от свобода, с което са нанесени леки телесни повреди на две длъжностни лица Виктория Станчева - Надзирател II-ра степен и Мариета Стоянова - Надзирател II-ра степен. Какво е да си надзирател в женски затвор… Виктория Станчева и Мариета Стоянова говорят пред ФАКТИ (б.р. – двете не искат да бъдат показвани). В разговора се включва и Цветан Михайлов, член на Управителния съвет на Синдиката на служителите в затворите в България (ССЗБ).

- Г-жо Стоянова, г-жо Станчева, що за предизвикателство е да работиш като надзирател в женски затвор?
- Мариета Стоянова: Предизвикателствата са много. Най-голямото предизвикателство е това да се приспособиш към средата, която се различава много от това, което си имал като представа преди започване на работа в затвора. Нужно е желание, нужни са умения за комуникация, дисциплина и ред други качества, но най-вече силна психика.
Виктория Станчева: Да, предизвикателство е. Особено първите стъпки (година-две), когато се сблъскаш с нарушителите на закона. Видях обявен конкурс, реших да пробвам и така вече шест години. Никога не съм предполагала, че ще работя като надзирател. Това обаче се оказа професия, от която аз също ще се уча.

- Как ви свърза съдбата с тази професия?
- МС: Определено работата в затвор не е била детската ми мечта. Но така се стекоха обстоятелствата в живота ми и след навлизането ми в осъзната възраст и търсене на професионална реализация се насочих към тази професия.

- От колко години сте в системата?
- М.С.: От пет години съм в системата.
- В.С.: От шест години съм в системата.

- Ден с ден не си прилича в живота, а това особено важи, когато си служител в затвор. Как минава едно дежурство?
- М.С.: Като цяло работата е организирана. Работи се стриктно по предварително изготвен график. Динамична среда. Винаги могат да настъпят изменения, но трябва да си гъвкав и да реагираш бързо на всяка възникнала ситуация. Имаме куп отговорности. Осъдените имат право на свиждания с близките си, срещи със защитници, отпуски, престой на открито, хранене, медицински грижи, работа и други. Провеждат се много курсове и групови мероприятия. Посещават училище към затвора. Всичко това като част от тяхното ежедневието става с наше участие.
- В.С.: Така е. Вече все по-рядко дежурствата минават спокойно, по-конкретно без вербална и физическа агресия. Много често в последните две години работим и в намален състав, което е предпоставка за намалена сигурност. Налага се да поемаме допълнителни задължения, работата е разграфена и забързаното ежедневие при допуснати грешки, в затвора не се приема за оправдание.

- Колко надзиратели сте и колко лишени от свобода охранявате?
- МС: Бройката варира в зависимост от поста на който сме назначени. Най-често работим по сами на етаж и отговаряме за по две групи лишени от свобода, които общо достигат до 50-60 души. В зависимост от натовареността, ни подпомагат и други колеги. Охраната на осъдените не е от място. Ние сме в движение и в постоянен контакт с тях. В много случаи трябва да се намесваме заради конфликти помежду им, а понякога агресията е насочена и срещу нас.

- И да ви върна към датата 20 декември 2022 година, когато бяхте нападнати. Какво се случи?
- М.С.: Беше ден за дезинфекция на отделенията. Всички лишени от свобода трябваше да бъдат изведени от корпуса на затвора и преместени през това време в киносалона. При рутинни действия, с които трябва да обезпечим реда, първо срещу нас бяха отправени обиди и закани. Последва отказ на някои лишени от свобода да изпълнят разпореждане и след това нападение на една от тях срещу нас, изразяващо се в удари в областта на гърдите на колежка. При поставянето на белезници на осъдената, друга лишена от свобода възпрепятстваше обуздаването ѝ, като ме дърпаше за ръката и скубеше за косата в суматохата, която настана.
- В.С.: В този ден имаше изготвен план за действие по повод профилактика за инсектициди. Голяма численост лишени от свобода бяха изведени в киносалона. При възпрепятстване на нарушение и след отказ да изпълнят разпореждане определени лишени от свобода проявиха физическа и вербална агресия срещу нас, което доведе и до телесни наранявания квалифицирани след това като трудова злополука и телесна повреда. Последваха рутинни действия по докладване на произшествието, изясняване на ситуацията, разследване и дело, което накрая приключи с осъдително решение срещу замесените затворнички.

- Страх ли го е един лишен от свобода от нова присъда?
- М.С.: Всеки лишен от свобода и независимо от броя на присъдите, които е изтърпял, иска и прави планове за живот на свобода. Мисля, че една нова присъда би му тежала.
- В.С.: Предвид характеристичните им данни аз лично не мисля, че се страхуват от нова присъда. Това не е първият случай, в който лишена от свобода е осъдена от служител. Но няма голям ефект. Осъдените стават все по-дръзки и си позволяват неща, за които колеги с повече стаж казват, че преди години не са си позволявали.

- През деня в затвора, вечерта вкъщи. Как се преминава границата от работни към домашни задължения?
- М.С.: Не само дни, а много нощи и празници прекарваме в затвора, далеч от семействата си. Границата е много тънка и лесно се преминава щом прекрачиш бариерата на затвора. Особено след спокойно дежурство и при многото домашни задължения, които има една жена, и които са неизбежни.
- В.С.: При всеки е различно. От две години сме с променен график и дежурствата са по-начесто. Понякога е доста трудно да се “отърсиш“ и да влезеш вкъщи с „чиста глава“. С времето се научих да поставям границата между служебните и домашните задължения. Мога да кажа, че в личен план моето семейството също подкрепя решенията ми и това ми помага.

- Семейството как приема работата? Колко пъти сте чували…. Хайде стига?
- М.С.: Не съм чувала подобни думи от семейството си. Те винаги са ме подкрепяли и са били основната сила и мотивация да вървя напред.

- Какви са причините за агресията срещу служители? (б.р. – тук думата взема Цветан Михайлов, член на Управителния съвет на Синдиката на служителите в затворите в България (ССЗБ)
- Цв. М.: Причините са комплексни. От наша гледна точка – като служители и представители на синдикална организация, неведнъж сме говорили по темата с цел да се обърне внимание на въпроса. Инциденти, при които е допуснато осъществяване на физическа агресия над служители, говорят за грешки в организацията на работа. Понеже въпросът не ми е известно да е изследван в дълбочина у нас, ще си позволя да кажа, че има резон да търсим слабости и в подбора на служители, качеството на обучение, съотношението между охранявани – охраняващи, натовареността на персонала и т.н. Като добавим и това, че в институции, които се приемат за социално сметище и в тях пребивават огромен брой хора с психически заболявания, различни зависимости и нисък самоконтрол, на пръв поглед списъкът с причини изглежда изчерпан. Но от друга страна погледнато, като явление вербалната и физическа агресия в нашите затвори в някакъв по-широк смисъл може да се обясни и с прехода от една система, предимно с репресивни функции - каквито са били затворите преди години, когато реда и дисциплината са постигани със силови средства, към такава от съвременен тип, в която акцентът е не толкова върху наказанието, колкото върху превъзпитанието на лишените от свобода и тяхното хуманно третиране. Висок процент от работещите обаче са на мнение, че властите не отчитат особените културни, цивилизационни, технологични и социални различия, например, между действителността в България и скандинавските страни - най-вече Норвегия, откъдето е взаимстван този модел. Тоест служителите, които са най-свързани с прилагането му, приемат, че държавата поставя „каруцата пред коня“, като системата не е готова за въвеждането на това ноу хау. И така създава условия - работна среда, в която тяхната безопасност не е приоритет. Като се започне от това, че насилието в затворите започва от вън, то е продължение на невъзможността държавата да се намеси и реши проблема с насилието над полицаи, лекари, учители, шофьори в градския транспорт и други професионални общности. Минем през различната затворническа популация у нас, в сравнение с Норвегия, която взимаме за пример. Ускореното комбинирано приемане на закони, които увеличиха правата на лишените от свобода, но и направиха нашата система снизходителна към случаите на нарушаване на реда и дисциплината във всичките им форми в местата за лишаване от свобода. И стигнем до говоренето за правата на затворниците от страна на безброй организации, които се грижат за тяхната защита и нулевата подкрепа за изложените на риск пенитенциарни служители. Тази тенденция поставя въпроса за това способна ли е държавата, ако системата не успява да подчини, да накара тези хора, които са извършили престъпления, да спазват реда и дисциплината в институцията, да става така, че те си позволяват да продължават да извършват престъпления и то над служителите? А да гарантира безопасността на гражданите, на нашите деца, нашите близки след излизането на тези хора отново на свобода…

- Какво трябва да се направи?
- Цв. М.: На първо място нелицемерно трябва да се признае проблемът. На нападението над който и да е да не се гледа просто като на новина. Да се изследват причинно-следствените връзки. И да се вземат решения за институционални мерки. А преди това по отношение на мерките да се проведат поредица от инициативи с участието на по-широк кръг от експерти, а не така както го направихме преди повече от година в работна група с участието на представители на политическото и професионалното ръководства и синдикатите, от което не произлезе нищо. Но това изисква време и политически ангажирани институционални представители с мандат от поне няколко години. Просто материята е такава, че не предполага бързи, но ефикасни решения. Но другото, което не е въпрос на време и на пари – липсата на морална подкрепа, на защита в рамките на сега допустимото, липсата на разбиране на служителите не само като персонал, а и като личности, които всеки ден се излагат на риск. Служители, които са обект на ежедневна агресия. Колеги споделят, че се чувстват като хора, които не получават подкрепа и признание, а това не може да продължава така. Нека спрат „експериментите“ да се работи в намален състав с по-малко от заложените в наряд хора с цел икономия на средства. Нека политиците, висшите ръководители на системите в сектор „Сигурност“ да поемат отговорност и да отправят ясни публични послания, че няма да позволят някой да напада, удря, обижда, дърпа и къса униформата на български надзиратели и полицаи, когато съвестно и законно изпълняват задълженията си. И това да остава без адекватен отговор. Някой да даде като начало сигнал, че ще има смели намеси, които ще имат силата да се справят със суровата реалност.