Може ли Европа да спечели война?

Следвоенна Европа си изживя времето. Без да го съзнаваме напълно, ние живеем в предвоенна епоха. Украинците воюват на континента вече три години - готови ли сме да направим същото утре? Докато дългата война на Русия на Путин поставя на изпитание цяло едно общество, какви уроци можем да научим от издръжливостта и мобилизацията на украинците? Такива въпроси бяха разисквани на дискусия под надслов "Може ли Европа наистина да спечели война", организирана от френското издание Le Grand Continent и в която взеха участие преподавателят по политически науки в университета Париж-Нантер Анна Колин Лебедев, експертът по руска военна пропаганда Иън Гарнър, вицепрезидентът на Европейската банка за възстановяване и развитие Пиер Хайлброн, финансовият министър на Украйна Сергий Марченко, както и украинският писател Ярослав Трофимов.

Ярослав Трофимов: Европа вече е в разгара на най-кръвопролитната война след Втората световна война: близо три години широкомащабни боеве в Украйна, където стотици хиляди хора са убити или осакатени, милиони са разселени и цели градове са превърнати в руини . Въпреки това много западноевропейци не смятат, че са във война. Преди да можем да говорим за спечелване на война, първо трябва да признаем, че сме във война. Гледах резултатите от скорошно проучване на Gallup в Европа, където гражданите бяха попитани дали биха защитили страната си, ако бъде нападната: 29% от испанците, 23% от германците и само 14% от италианците казаха, че биха могли да се бият за своите държави. Този начин на мислене е широко разпространен в цяла Европа, воден от пожелателно мислене - мнозина се надяват, че този конфликт на Изток може някак си да бъде решен, че Путин може да бъде умилостивен с една или две отстъпки за Украйна. Но е ясно, че това няма да се случи, тъй като руски официални лица често са заявявали, че амбициите им са много по-големи. Тяхната цел е да прекроят европейската архитектура за сигурност и да спрат разширяването на НАТО. Европейските данъкоплатци с право не са склонни да финансират много по-големи разходи за собствената си отбрана или в подкрепа на Украйна. Общият размер на германската военна помощ за Украйна, предоставена и обещана, възлиза на около 28 милиарда евро за три години, въпреки че голяма част от тях все още не са изплатени. Въпреки че това е голяма сума, тя се равнява на около две евро на германец на седмица. Това е скромна сума, която трябва да се плати, за да се предотврати по-нататъшното разпространение на войната.

Г-н министър, Украйна, подобно на много други страни, не беше готова за война. Ако бяхте попитали украинците преди 15 години, това не беше страна на воини, готови да се бият. Украинската армия почти не съществуваше през 2014 г. Как стана тази трансформация? Какви уроци може да научи останалата част от Европа от забележителната способност на Украйна да се мобилизира и да се бори с мощен противник?

Сергий Марченко: Позволете ми да започна, като споделя моя личен опит с вас. На 24 февруари 2022 г. се канех да се гмуркам. Дори си бях приготвил оборудването. Като повечето хора не очаквах голяма атака на украинска територия. Като член на правителството и на Съвета за национална сигурност бях напълно наясно с потенциалните рискове. Все още обаче не бяхме склонни да приемем напълно, че това може да се случи. Ето защо е толкова трудно да се предвиди или подготви избухването на война. Днес, след повече от 1000 дни на конфликт - 1061 дни, за да бъдем точни - имаме ясна представа какво се случва и как да се справим с него. Един от най-важните уроци, които научихме, е, че трябва да сме решени да продължим да се борим докрай. Трябва да приемем бруталната реалност, че може да сме сами в тази война. Въпреки че сме благодарни за подкрепата на нашите партньори, в крайна сметка само украинците са тези, които се бият срещу Русия и, като цяло, други нации, които сега са въвлечени в конфликта — няма да ги назовавам, но знаете за кого говоря. Наша колективна отговорност е да намерим начин да продължим да се съпротивляваме на Русия. Така че първият урок е, че трябва да останем решителни.

Вторият урок е, че това не е спринт, а маратон: трябва да се подготвим за дълга борба. Ако сме готови да водим продължителна борба, това означава, че сме добре екипирани и мислим дългосрочно. Трябва да избягваме да създаваме нереалистични очаквания, като например да мислим, че войната ще приключи следващия месец или следващата година. Няма бързо решение, няма магическо решение. Ето защо на въпроса "Какво ще правите през 2025 г.?", ние отговаряме: "Ще продължим да се борим. "Нашето послание към всички наши партньори е, че подкрепата на Украйна си заслужава, защото нямаме друг избор, освен да продължим. Трябва да се подготвим за дълга война. Със сигурност трябваше да започнем да се подготвяме за това през 2020 г., но днес сме напълно ангажирани с това. Въпреки загубите на територия, смъртта на цивилни и изтощението на нашата армия, ние трябва да се съсредоточим върху дългосрочна стратегия, насочена към справедлива победа за Украйна. Ако си позволим да вярваме, че някои политически лидери в Европа или Съединените щати ще намерят лесно решение, грешим: такъв план не съществува. Всяка успешна стратегия трябва да се основава на силна Украйна, способна да се защити в дългосрочен план, а не само за една година. За да илюстрираме нашия ангажимент, ние вече подготвихме нашия бюджет за 2025 г., който включва значителни военни разходи. Планираме да отделим повече от 50 милиарда евро за отбрана: това е половината от общия ни бюджет. Този бюджет е подкрепен със заеми от нашите партньори, които са от решаващо значение. Тези средства ни дават сигурността, че въпреки политическите решения или предизвикателства, ние сме способни да водим тази война до 2025 г. Мисля, че това е добро послание за нашите партньори: не е време да се колебаем, а да намерим начин да увеличим подкрепата за Украйна.

Анна Колин Лебедев, Вие изучавахте реакцията на украинското общество към тази война, как мислите, че ще реагират европейските общества? Какво мислите, че ще се случи във Франция, Италия и други страни, ако бъдат нападнати след година, две или пет години?

Анна Колин Лебедев: Проучвам динамиката на съпротивата в Украйна от 2014 г. насам — защото е важно да се помни, че войната не започна през 2022 г., а през 2014 г. През годините украинското общество се трансформира и адаптира. Един от въпросите, които си задавам, е как един обикновен цивилен, който никога не си е представял, че ще вземе оръжие или че ще прави нещо друго, освен да живее нормален живот, се включва в тази борба. В момента се намираме на подобен кръстопът в Европа. Ако все още не е 2022 г., то е някъде между 2014 г. и 2022 г. Европейските общества вече са изправени пред невоенни атаки от Русия, точно както и Украйна през 2014 г. И така, какви поуки можем да си извлечем от реакцията на украинците? Една от поразителните черти на украинското общество е значението на гражданските движения: украинците се самоорганизираха, за да защитят страната си по начини, които надхвърлят традиционните военни действия. Тук не става въпрос само за битка за вашата страна, както обикновено разбираме. Борбата може да приеме много форми. За много украинци това означава да се присъединят към армията, да я подкрепят с дарения или да участват в дейности, които често се считат за военни функции. Те включват евакуиране на бойци от фронтовите линии, закупуване на оборудване за армията, сглобяване на дронове и подпомагане на семействата на бойци или ранени войници. Тази огромна мрежа от цивилни се оказа невероятно мощна в подкрепа на военните усилия. Когато се питаме дали този пример може да ни бъде полезен, аз си задавам следния въпрос: готови ли сме за това? Готови ли са нашите държави да позволят на гражданското общество да се намеси и да играе роля в националната отбрана? Парадоксално е, но една от причините, поради които украинските граждани са толкова активни в защитата на страната си от 2014 г. насам, е тяхното усещане за слабостта на държавата им. През 2014 г. Украйна преживя голяма политическа криза и армията не разполагаше с всичките си способности: цивилните разбираха, че ако не се намесят, страната рискува бързо да загуби войната. Често свързваме слабите държави с неспособността да мобилизират гражданите си: в Украйна се случи точно обратното. Поради слабостта на държавата, отговорността за защита на страната се разшири отвъд обикновеното политическо участие или очакване на държавна подкрепа - това се превърна в граждански дълг. Хората активно участваха в различни дейности, включително бойни действия в доброволчески батальони, които не бяха официално управлявани от държавата, но играеха решаваща роля. Тези групи често допълват или дори заместват държавата в определени региони. Днес, въпреки че украинската държава е много по-силна, същата динамика все още е в сила, като цивилните играят значителна роля. Въпросът е ще позволят ли нашите държави на гражданите да се самоорганизират, за да защитават страната си- особено в отговор на невоенни заплахи, като тези, пред които сме изправени в момента?

Готови ли сме, например, да видим как хората се подготвят за война? Точно това правят украинците в рамките на неправителствени организации или училища за самообучение. Какви са очакванията на нашите общества от държавата? В много от нашите общества очакваме тя да ни защити. Ако се появят автономни инициативи, мисля, че нашите държави ще се почувстват застрашени от инициативата. Затова се оплакваме от факта, че гражданите не са готови да се бият, но първо трябва да се запитаме, черпейки от украинските уроци: готови ли сме да видим нашите общества да участват в динамиката на бойната подготовка?

Пиер Хайлброн, какви поуки могат да извлекат европейските страни от войната в Украйна според Вас? Какви уроци можем да научим за това как нашите общества трябва да се развиват в отговор на тези предизвикателства?

Пиер Хайлброн: Ще продължа оттам, откъдето Анна спря, относно ролята на държавите, особено що се отнася до Европа. Европейският проект винаги се е основавал на идеята за ограничаване на властта на държавите, тъй като исторически държавите са били инициаторите на войните на континента. Целта беше да се създаде структура, в която икономическите връзки между частни субекти да помогнат за намаляване на агресивността и конкуренцията между държавите. Тази система включва споделен суверенитет по икономически въпроси, водещ до механизми като изключителните правомощия на Европейската комисия и гласуване с квалифицирано мнозинство в Съвета. Но тази идея за споделен суверенитет не се отнася за военната сила, където решенията винаги трябва да се вземат с единодушие. Това е област, в която европейската интеграция изостава. Това разграничение е важно, ако вземем предвид границите на Европа пред лицето на войните и техните последици, като вземем предвид произхода на самия Съюз. Възприятието за заплаха се промени значително през последните две години. Войната в Украйна представлява ли екзистенциална заплаха за много страни? Ситуацията е много различна от възприемането на Covid-19 например. По време на финансовата криза от 2008 г. европейските лидери обсъдиха възможността за споделен европейски механизъм за финансиране, но за да се ускорят действията беше необходим шок, признат от всички за сериозна заплаха, а именно смъртната заплаха, която засегна хората по време на пандемията. Бих искал също така да повторя забележката на президента Макрон относно това, че няма червени линии, когато става въпрос за действия на местно ниво. Става въпрос за повишаване на информираността, че имаме работа с нещо сериозно, нещо, което не е нито далечно, нито абстрактно за страни като Франция, Германия, Испания и др. Що се отнася до самокритичността на Европа, вярно е, че бяхме твърде бавни в нашите отговори - точно както бяхме по време на финансовата криза. Не бива обаче да забравяме, че е направено много. Европа оказа най-голяма подкрепа на Украйна, предоставяйки 65 милиарда евро гражданска помощ и 45 милиарда евро военна помощ. Както каза президентът Макрон, малките усилия е по-малко вероятно да успеят, отколкото по-големите, по-координирани усилия: имаме предизвикателства за преодоляване и едно от тях е необходимостта да се съсредоточим върху това какъв разказ за нещата представяме пред хората. Европейците често нямат общи кошмари или мечти, а именно тези споделени преживявания мобилизират хората. Това означава и работа на местно ниво.

Във Франция работихме за отваряне на мандати, така че Френската агенция за развитие да може да предлага суверенни заеми на украинските общини. Според мен е важно да не се ограничава сътрудничеството до междудържавни отношения, а да се включва и местното ниво. Друга важна област е създаването на стимули за подкрепа на военните усилия. Въпреки че е постигнат напредък, все още не сме излезли от гората. Имаме инструмент за действие за икономическа устойчивост (ERA), който предоставя заеми за конкретни цели. Трябва да го използваме, за да насърчим европейските производители да увеличат производството си чрез осигуряване на по-голяма видимост и финансова сигурност. Трябва да го използваме и за насърчаване на съвместно производство между европейски и украински отбранителни компании. Финансирането остава ключов въпрос. Когато говорим за наративи, е важно да подчертаем, че битката не е загубена и че има добри примери за успех. В Чешката република, например, голяма кампания направи възможно представянето на бежанците като актив за чешката икономика, а не просто като разход. Тази реч помогна да се спечели много по-голяма подкрепа за Украйна.

Въпреки че, Европа все повече осъзнава важността на войната в Украйна, повечето европейци все още не се възприемат като във война - и технически не са. Ежедневието на французите, германците и италианците не се е променило съществено. Междувременно президентът Путин продължава да представя конфликта като война между Русия и Запада. Въпреки че, не е имало преки военни действия на територията на НАТО, естеството на войната се е променило: виждаме нарастване на хибридната война - актове на саботаж, намеса в избори, кибератаки и опити за влияние върху западните общества отвътре.

Иън Гарнър, като историк и специалист по Русия, до каква степен този тип враждебност в сивата зона е от решаващо значение за Европа? И, което е по-важно, колко подготвени са европейците да се изправят срещу тази нарастваща заплаха?

Иън Гарнър: Европа е готова на 0%. Мисля, че всъщност днес сме по-малко подготвени, отколкото преди две години. Русия е много ясна в речта си: тя се вижда в екзистенциална борба със Запада, в битка за своето оцеляване. Дали тази история е вярна или не е без значение — важна е историята, която Русия разказва. На вътрешния пазар тя успя да продаде идеята, че ако не се бие, ако не унищожи Украйна по най-бруталния и престъпен начин - чрез убийства, изнасилвания, депортиране на деца и опустошаване на градове като Мариупол - тогава тя няма да може да се възстанови. Говорим за загубата на идентичност на Русия като имперска сила след 1991 г. Държавата твърди, че Русия е била унизена от Запада: Полша се присъединява към Европейския съюз, Естония ще получи свобода, а Съединените щати ще продължат да отслабват позициите на Русия. Въпреки че смятам, че Русия излезе от Студената война в по-добра позиция, отколкото си мислеше, това усещане за загуба е дълбоко.

Държавата казва на своя народ: "Трябва се борим или ще бъдем унищожени". Това е мощно послание, направено още по-завладяващо от социалните медии, насърчаващи драматични, капиталистически фантазии - епични видеоклипове, показващи как Мариупол ще бъде грандиозно възстановен, например. Разбира се, това е само пропаганда. В действителност усилията за реконструкция са минимални: само няколко набързо построени жилищни сгради. Но историята продължава. За обикновения руснак свидетелството на унищожаването на Украйна се възприема като нещо, което може само да им помогне.

Но какъв разказ имаме в Европа и Северна Америка, за да убедим хората, че сме в такъв тип конфликт? Руските хибридни атаки - особено тези, използващи социални медии - са предназначени да засилят обществените разделения. Какви истории можем да използваме, за да отговорим, и как можем да ги развием? Бих казал, че отговорът се крие отвъд националната държава. Фактът, че само 14% от хората в Италия са готови да защитават страната си, трябва да ни накара да осъзнаем, че обществото може да се обединява все повече и повече около постнационални идеи. Много десни в Италия може да се чувстват по-близки до поддръжниците на Доналд Тръмп в Съединените щати, Виктор Орбан в Унгария или дори руски политически движения, които обещават сила, мъжественост и възродена национална идентичност. Те може да чувстват, че имат повече общо с тези фигури, отколкото с техните либерални, леви съседи. За да се справим с това, трябва да създадем истории, които резонират с чувството за идентичност на хората, убеждавайки ги, че имат справедлива причина да се бият. Гражданите няма да воюват за Европейския съюз — колкото и важен да е, Съюзът се възприема като бюрократична и далечна институция, която в момента не е източник на вдъхновение. Русия разбира това, като използва тези разделения и безмилостно ги засилва. В същото време тя засили и използването на физическо насилие. Казахте, че войната изглежда не е засегнала страни като Франция или Германия. Но всъщност ги засегна. С възхода на социалните медии хората непрекъснато са въвлечени в разделящ дискурс, който подклажда омраза към техните съседи. Руското влияние е очевидно в тези цифрови пространства и създава поляризирана среда. Но нещата се случват не само онлайн: обикновеният живот започва да усеща ефектите. Може да сте обект на кибератака на работа или ежедневието ви може да бъде прекъснато от инциденти като палеж, саботаж или атака срещу веригите за доставки. Но ние не казваме на хората, че това е война. Представяме го като нещо периферно, сякаш Русия се е намесила само в периферията. В действителност това има дълбоко въздействие върху нашите общества.

Това е много странна война, в която едната страна е мобилизирала напълно икономиката си, поставила я е на бойна основа и открито е влязла в конфликт със Запада, докато ние в Европа продължаваме да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Това е особено очевидно на икономическия фронт: изминаха три години от началото на войната в Украйна, но военно-промишленият комплекс на Съединените щати и Европа все още не може да увеличи производството на артилерийски снаряди... Г-н министър, как можем да помогнем за преодоляване на празнината във военния капацитет на Украйна?

Сергий Марченко: Разбрахме, че основните двигатели на икономическия растеж в Украйна са частното потребление и държавните инвестиции в различни сектори. В момента отбранителният сектор е наш основен приоритет, защото не става дума само за оцеляване, но и за създаване на нови възможности за растеж. Нашият потенциал за индустриален растеж, особено в отбраната, се разви драстично от началото на войната, особено през последната година. Спомням си много добре, че в началото на тази година разбрахме, че няма да има допълнителен бюджет от Съединените щати между октомври 2023 г. и април 2024 г. Получавахме само минимална подкрепа в натура от Съединените щати и още през първото тримесечие на тази година разбрахме, че Украйна ще трябва да предприеме допълнителни мерки. Като се имат предвид нашите ограничени ресурси, нямахме друг избор, освен да започнем да произвеждаме собствени боеприпаси, особено 155-милиметрови артилерийски снаряди — тъй като имахме остър недостиг от тях. Друг критичен момент е природата на съвременната война. Това вече не са традиционни битки. Танковете не са толкова ефективни в тази война: те могат да се използват само като артилерийски платформи и дори съвременните танкове, като Abrams, които получихме, са уязвими за дронове. Това го видяхме и с руската бронирана техника. Модерната война включва окопни битки, напомнящи за Първата световна война, с войски, които се бият за малки части от територия - но подкрепяни от артилерия и дронове. Ключовият елемент във военните действия днес е технологичният прогрес, особено в областта на електромагнитната война. Страната, която може най-добре да използва съвременните технологии за неутрализиране на вражески дронове и контрол на бойното поле, ще има значително предимство: през последните шест месеца основното искане от Министерството на отбраната беше придобиването на нови дронове. То поиска от Министерството на финансите допълнителни средства за закупуването им, тъй като дроновете са се превърнали в основен акцент. Ракетите остават важни: вече успешно изстреляхме украински крилати ракети и се готвим да изстреляме собствени балистични ракети.

Знаем, че Русия има предимство в ракетните способности и може лесно да се прицели в нашата енергийна инфраструктура - включително трансформатори и електрическа мрежа. За да устоим и да противодействаме на тази заплаха, ние трябва да развием подобни способности: няма друг начин да възпираме Русия. Ако ни възприема като слаби и неспособни да защитим нашата критична инфраструктура, това бързо ще ескалира. Въпрос на време е тя да постигне целите си. Затова трябва да демонстрираме желанието и способността си да се защитим.

Износът на петрол е двигателят на руската военна машина. Без приходи от този износ Русия не би могла да продължи да си набавя и произвежда оръжия. Но досега Украйна не е засегнала нито една от точките за износ на петрол от Русия, въпреки че са наблизо в Черно море. Защо?

Сергий Марченко: Прицелихме се в техните рафинерии и успешно достигнахме до някои от тях тази година. Що се отнася до атаките срещу петролния флот, те биха могли да бъдат друга цел, но има по-широк световен консенсус, че не трябва да нарушаваме баланса между страните, които са се споразумели за лимити на цените на петрола - гарантирайки, че цените няма да паднат под или да се покачат над определени нива . Това е компромис, който трябва да вземем предвид.

Това, което казвате, по същество е, че войната е екзистенциална за Украйна... но само докато цените на петрола останат стабилни?

Сергий Марченко: Нека ви отговоря с един цитат от президентската кампания на Роналд Рейгън през 1984 г.: "Някои хора виждат мечката в гората. За някои мечката е лесна за забелязване; за други е невидима. Някои казват, че мечката е кротка; други, че е кръвожадна и опасна. Тъй като никой не може да е сигурен, че е прав, не е ли умно да бъдеш силен като мечката — ако наистина е мечка?"

Въпреки нарастващата политическа нестабилност на континента - особено във Франция и Европа - как можем да гарантираме, че защитата на Съюза ще се превърне в основен приоритет?

Пиер Хайлброн: Ние все повече осъзнаваме, че това е критичен проблем, но е вярно, че ситуацията е различна в различните страни. Подкрепата за Украйна е много по-голяма във Франция, отколкото в Италия например или в други страни. Естествено подкрепата е по-силна и в съседните на Русия страни. Но това, от което се нуждаем сега, е да се оборудваме с необходимата инфраструктура и да приемем проблемите на отбраната сериозно. Идвам от страна, която има дълга традиция да инвестира в отбраната - дори и често да се е справяла сама. В продължение на десетилетия ние бяхме една от малкото нации, които се придържаха към инвестиционните насоки на НАТО, въпреки че това донякъде намаля след края на Студената война. Напредъкът е бавен, но ситуацията се променя. Един от основните проблеми е липсата на координирано планиране, което интегрира финансови и отбранителни ресурси. Всяка държава-членка е склонна да действа изолирано и въпреки че Европейската комисия и върховният представител имат ключова роля, подходът все още е в начален стадий. От съществено значение е да се определи как да се идентифицират пропуските в нуждите на Украйна и как да се запълнят чрез координиране с други европейски и световни производители. Основна част от това планиране е разбирането на зависимостта на Украйна от жизненоважни доставки като боеприпаси през следващите месеци. Ако Съединените щати спрат да доставят определено оборудване, това ще има сериозни последици. Европа трябва да планира тези сценарии. Трябва също така да гарантираме, че отбранителната промишленост в Европа е наясно с наличното финансиране, тъй като заемите за покриване на финансовите дефицити на Украйна за 2025 г. вече са налични. Истинското предизвикателство не е само финансирането; това е способността да се планират, програмират и интегрират усилията между европейските държави и техните индустрии. Това не означава, че трябва да разчитаме само на европейските индустрии. Както споменахте, инициативи като тези на Дания и Норвегия са от решаващо значение. Въпреки че не е пълно решение, то показва, че комбинацията от достъп до капитал за отбранителната промишленост на Украйна и европейския капацитет за планиране може да ни позволи да реагираме ефективно на производствените предизвикателства, пред които сме изправени. Мащабът, скоростта и координацията на усилията ще бъдат от съществено значение за придвижването напред.

Бих искал да се върна към една точка, която министър Марченко спомена за развиващия се характер на войната в Украйна. Той посочи, че танковете са до голяма степен остарели. Това, което виждаме днес, е, че на практика има само две армии в света - Русия и Украйна - които имат капацитета, способността и опита да водят съвременна война. Западните военни, включително армията на САЩ, не са се сблъсквали с конкурент от Корейската война насам. При тези обстоятелства какво смятате, че са научили западните армии от конфликта в Украйна? Колко още трябва да научат и колко сериозно приемат тези уроци?

Иън Гарнър: Мога да говоря от опита си в Канада, където работя в тясно сътрудничество с военен персонал, включително учители в Кралския военен колеж и Колежа на канадските сили в Торонто. В канадската военна среда има ясно разбиране, че трябва да се извлекат поуки от последните конфликти. Въпреки това, няма абсолютно никаква политическа подкрепа, която да осигури на военните ресурси за прилагане на тези уроци. Като се има предвид ангажиментът на Канада към НАТО, тази липса на подкрепа вероятно е общ проблем в цяла Европа. Правителството на Джъстин Трюдо си е поставило за цел да достигне 2% от БВП, предназначен за разходи за отбрана до средата на 2030 г., За съжаление Трюдо рискува да загуби следващите избори, а неговият приемник, лидерът на консерваторите Пиер Поалиевр, не проявява голям интерес към увеличаване на разходите за отбрана. Липсва национална политическа воля за признаване на настоящата ситуация като война, което възпрепятства способността на военните да се подготвят и адаптират. Канадската армия се премества в балтийските страни и укрепва своите партньорства там, но без бюджет и ресурси за инвестиране в критични области като дронове или за участие в модерни военни тактики като кибервойна или хибридна война, това е почти невъзможна задача. Корените на този проблем са парите, политическата воля и липсата на обществена подкрепа. Без промяна в общественото възприятие - такова, което признава, че не сме в свят след Студената война, а в свят, в който войната и хаосът се превръщат в норма - нещата наистина няма да се променят.

Този проблем не е уникален за Канада. Много европейски страни, включително Обединеното кралство, са изправени пред подобни предизвикателства. Въпреки цялата риторика за необходимостта на Русия да бъде отпор, британската армия намалява общите си способности в реално изражение. Как мислите, че европейските компании могат да бъдат убедени? Какво трябва да се направи, за да се предаде посланието?

Анна Колин Лебедев: Позволете ми да предложа малко оптимизъм: общество, което не е готово за война, може да се адаптира и подготви относително бързо. Украйна ни дава ярък пример. Министър Марченко започна с това, че вечерта на 23 февруари 2022 г. не е очаквал на следващия ден да има широкомащабно нахлуване. Въпреки това, когато беше необходимо, Украйна успя да мобилизира своите интелектуални, институционални и финансови ресурси, за да отговори ефективно. Разбира се, да се надяваме, че никога няма да се сблъскаме с масово нахлуване на собствените ни територии. Но преди да се случи такъв сценарий, какво можем да направим? Мисля, че трябва да насърчаваме смислен дебат, а не само да развиваме разкази. Тези дебати трябва да се основават на украинския опит. Защо? Защото Украйна има много прилики с европейските общества: тя е урбанизирана страна, високо образована, с демократична система, либерални ценности и население, което цени личностното развитие. Когато такова общество, толкова подобно на нашето, се сблъска с война, можем да научим много за това как се адаптира и предизвикателствата, пред които е изправено: много се говори, например, за необходимостта украинската армия да мобилизира бойци. Това е чудесна отправна точка за обсъждане на ролята на цивилните в защитата на тяхното общество. Идеята за гражданския войник може да не отговаря на съвременната идентичност на украинските или европейските граждани, които ценят своята автономия и не се виждат като войници на първа линия, но си струва да проучим развитието на ситуацията. Украйна се адаптира към тази ситуация по креативен начин. Трябва да преминем отвъд тесния медиен фокус, който често свежда конфликта до движения на първа линия, които не резонират с широката общественост. Важно е да придадете истински смисъл на разговора. Трябва да проучим какво означава всеки гражданин — в зависимост от неговото социално положение, умения и чувство за дълг — да участва в защитата на своето общество. Наскоро написах статия за Le Grand Continent по този въпрос и сега е подходящо време за тези разговори. Все още имаме време да се подготвим, но сега е моментът да започнем тези дебати.

Европа все повече осъзнава — поне в разговорите, които водим тук — че живеем повече в предвоенна, отколкото в следвоенна ера, която отдавна сме приели за даденост. Погледнато назад и вашия опит, какъв съвет бихте дали на европейските граждани и лицата, вземащи решения, да се подготвят за едно несигурно и потенциално нестабилно бъдеще?

Сергий Марченко: За да дадете полезни съвети, първо трябва да спечелите привилегията да го правите. Не мисля, че все още сме спечелили това право в Украйна, дори с уроците, които научихме: все още сме в средата на нашата борба. Трябва да се направи много повече за укрепване на нашия правителствен капацитет — това е критична уязвимост. Както Анна Колин Лебедев правилно отбеляза, ние започнахме със слаба държава, лишена от институционална сила да изпълнява напълно основните държавни функции. Така че ние също имаме още много да научим от Европа, когато става въпрос за укрепване на страната ни и укрепване на нашите демократични институции. Трябва да признаем, че това не е просто медиен разказ, а много реална, много непосредствена война. Въпреки това, аз не предлагам някакъв милитаризиран "лагерен манталитет", нито кампания за готовност. Лично аз като министър не съм подготвен за битка: не съм тренирал да се бия или да убивам и искрено се надявам никога да не попадна в ситуация, в която трябва да го правя. Това е естествено човешко състояние на ума - повечето хора не се интересуват да стават бойци. Само малка част от обществото е готова да се бие. Но все пак трябва да се подготвите психически за това. Това означава да сме готови да се изправим пред реалността на войната и да преразгледаме ежедневните си нагласи - към нашите съседи, към други страни - и да се запитаме какво можем да направим колективно, за да отговорим и предотвратим подобни конфликти. Решението е не само във физическата сила, но и в интелектуалната и емоционална устойчивост. Европа има много брилянтни умове, които биха могли да ни помогнат да намерим отговори. Ето защо съм тук: да проуча решения не само за спечелване на войната, но и за постигане на траен мир.

Устойчивостта започва в ума, не само на бойното поле.