Еврото като алиби – сезон II:
Поскъпването вече е практика, според адвокат Мартин Костов
В първите дни след 1 януари 2026 г. темата не беше превалутирането, а поскъпването, маскирано като „технически процес“, коментира в правния си анализ адвокат Мартин Костов. Линията беше ясна: еврото не дойде като счетоводна операция, а като алиби – за дребни и едри търговски хитрости, за институционална мудност и за „регулаторен театър“, в който държавата изглежда активна едва, когато вече е късно.
През последните седмици сме свидетели на нови случаи и нови механизми, които се проявиха през януари – включително една практика, която по своята правна простота е скандална: две каси/две чекмеджета и „ресто според валутата, с която плащаш“, въпреки че законът казва друго.
1) „Две каси“: малката измама, която всъщност е голямо нарушение
Преходът (януари) беше замислен като кратък период на паралелно „двойно обращение“ на двете валути, но на практика голяма част от търговията го превърна в паралелна система: ако плащаш в левове – връщат ти левове, а ако плащаш в евро – връщат евро. Това се представя като „удобство“, а понякога – като „липса на наличност“. Само че законодателят е предвидил конкретно правило именно, за да няма „удобства“, които в реалността са управляема спекула: когато потребителят плати в левове, в периода на двойно обръщение, търговецът връща остатъка изцяло в евро, а само ако няма наличност в евро – изцяло в левове.
Тук има един ключов детайл, който издава „двойната каса“ като съзнателна практика, а не като инцидент: ако обектът поддържа системно две чекмеджета и връща по „валутна принадлежност“ (каквато е масовата практика), това означава, че той не просто „няма наличност“, а организира наличността така, че да заобиколи правилото. Законът допуска изключение при липса на евро, а не допуска бизнес модел „липсата да е политика“.
Правният смисъл и житейската логика на изискването рестото да се връща в евро, когато плащането е в левове през периода на двойното обращение, е прозрачен и прагматичен: да се изтегли левът от употреба възможно най-бързо, без гражданинът да бъде превърнат в куриер на собствените си дребни пари и да се налага в края на периода на колкото се може по малко граждани да ходят да сменят останалите им левове. Именно затова европейската практика при предишни смени е насочена към евро-ресто, за да не се „рециклира“ старата валута обратно в обръщение и да се скъси периодът, в който търговците боравят с две валути. В противен случай левът остава жив не поради икономическа необходимост, а поради удобство за касата, което е в пряко противоречие със закона.
В края на януари приключва онзи едномесечен „прозорец“, в който левът и еврото съжителстват като законно платежно средство – чл. 24 ЗВЕРБ казва ясно, че периодът на двойно обръщение е един месец от датата на въвеждане на еврото. Тоест за нас – до 31 януари 2026 г., без удължаване, като от 1 февруари нататък търговската мрежа вече няма правно основание да приема левове за плащане, защото левовите банкноти и монети престават да бъдат „законно платежно средство“ извън тази едномесечна рамка. Левовете, разбира се, не изчезват – те просто се преместват от касите към обмена, а законът оставя на гражданите конкретен и сравнително широк „коридор“: БНБ обменя левове в евро безплатно, в неограничено количество и без ограничение във времето, търговските банки обменят безплатно през първите 6 месеца (т.е. до края на юни 2026 г.) и при това до 12 месеца нямат право да отказват услугата, а „Български пощи“ обменят безплатно през първите 6 месеца – само в населени места без банков клон, до 1000 лв. на ден за лице, а за 1000–10 000 лв. – след предварителна заявка (и без обмен над 10 000 лв. на ден).
2) Новите януарски случаи: когато „свободният пазар“ започва да прилича на свободен лов
В предходния текст по темата, които излезе около 7 януари, говорихме за първата вълна– за онзи момент, в който обществото още се опитва да различи кое е чисто техническо превалутиране и кое е тихо „преподреждане“ на цените. С напредването на януари обаче стана видимо нещо по-тревожно: примерите не намаляха, а се множаха, и започнаха да се подреждат по сектори, което е най-сигурният белег, че не гледаме единични „изключения“, а поведение, което се пробва, копира и нормализира там, където държавата идва бавно, говори много и санкционира със закъснение.
И да – институциите започнаха да изнасят числа за „кампанията“, включително данни, че от началото на проверките НАП е съставила 286 акта за установяване на административни нарушения и е издала 67 наказателни постановления за над 360 хил. лв., като тази статистика беше огласена от Владислав Илиев (ГД „Фискален контрол“). Но в реалния живот цифрите сами по себе си не утешават никого, когато между касата и наказателното постановление има времева пропаст, а между наказателното постановление и реално платената санкция често стои съдът.
Надграждането спрямо началото на месеца е, че вече имаме секторни профили на нарушенията, а не само шум в социалните мрежи – и ако трябва да посочим най-фрапантните, те се въртят около три територии, в които човекът е най-слаб: услугите, паркирането и лекарствата.
- Услугите (фризьорски/козметични салони, фитнеси) се оказаха едни от най-плодородните „полета“ за рязко покачване, защото там цената най-лесно се оправдава с мъгляви думи – „всичко поскъпна“, „доставките“, „наемът“, „персоналът“, „еврото“ – и най-трудно се проверява с нормална потребителска логика, тъй като услугата няма етикет на рафта и човек разбира за „новата реалност“ в момента, в който вече е седнал на стола или е влязъл през вратата. Затова случаят, който беше посочен публично като емблематичен– скок от 291% за боядисване на коса във фризьорски салон в Бургас – не е важен само като процент, а като диагноза: когато ежедневна услуга, която много хора ползват не от суета, а от навик, достойнство и социален минимум, изведнъж се превърне в „лукс“, се вижда не пазара, а липсата на контрол, защото нормалната икономическа логика допуска увеличение при разходен натиск, но не допуска неколкократно поскъпване за една нощ, прикрито с „валутен преход“.
- Паркинги и сходни услуги – от „такса престой“ до абонаменти – се превърнаха в отделна линия на обществена тревога, защото това е услуга без свобода на избор: човекът е дошъл до центъра, спрял е, времето тече, бариерата не преговаря и единственото, което остава, е да плати. Именно тук „чисто пазарното“ оправдание започва да скърца най-силно, ако се опитва да се представи като „обективна необходимост“, защото икономическите фактори при един паркинг са елементарни и предвидими: терен/наем или цена на капитала (която не се променя от датата на валутата), минимален персонал (който не поскъпва с 50% за осем дни), осветление и електрозахранване (разходи със сравнително ниска еластичност спрямо броя на паркиралите), поддръжка на бариера/система, охрана (ако изобщо има), административни разходи и евентуални местни такси. Всичко това са разходи с бавна динамика, които не „скачат“ мигновено само защото ценовата табела вече е в евро. И точно затова проверката на НАП и КЗП по сигнал за паркинг в центъра на София – при данни за увеличение с над 50% – придоби символна стойност, включително защото институциите признаха механизма: при промяна в цената търговецът разполага с 5 дни (5 работни дни) да представи обосновка и документи, а органите после преценяват дали увеличението е икономически обосновано.
Този „петдневен прозорец“ е сам по себе си разкриващ: държавата, която би трябвало да предотвратява спекулата, на практика първо допуска увеличението да се случи и да работи в реални продажби, а после дава срок за обяснение – т.е. санкционният режим тръгва след факта, когато потребителят вече е платил, вече е бил „тестван“, и вече е научил горчивия урок, че преходът се усеща не в нормативния текст, а на бариерата.
- Лекарствата вече се оформиха като отделна линия на обществен натиск, защото тук не говорим за стоки, които „можеш да не купиш“ или „да отложиш“, а за терапия, за здраве, за контрол на хронично състояние– и именно затова всяко поскъпване бързо се превръща в страх, а страхът– в гняв. КЗП публично съобщи за множество сигнали за повишение на цени на медикаменти и започна проверки, като в публичното говорене беше посочен и човешкият, не статистическият детайл: сигнал от възрастен човек, според когото лекарство за кръвно е поскъпнало с около една трета от 1 януари. Точно тук се къса търпението на обществото, защото когато лекарството се „превалутира“ нагоре, гражданинът не е просто потребител– той е заложник на жизнена необходимост, а държавата, ако отговори само със съобщение „започваме проверки“, на практика казва: първо ще преброим щетите, после ще мислим как да предотвратим следващите. Подобно поскъпване на толкова важни „стоки” вече излиза извън чисто потребителските проблеми и може да се разглежда като проблем пред националната ни сигурност.
И тук е важно да се каже нещо неприятно, но честно: когато държавата отговаря на системни нарушения основно с репортажи за проверки и с отчетни числа, тя не решава проблема – тя управлява впечатлението за проблем, защото поскъпването не е единичен инцидент, а поведение, което се възпроизвежда там, където контролът е бавен, санкцията е далечна, а доказването е трудно. Дори когато има актове и наказателни постановления, остава въпросът, който обществото вече инстинктивно задава: колко от тези санкции реално ще издържат съдебен контрол и колко ще бъдат „обезсилени“ по процесуални причини, каквото в административно-наказателната практика не е изключение, а ежедневие, при положение че наказателните постановления подлежат на обжалване пред съда и именно там често се решава дали санкцията е реална или само медийна.
3) Законът изрично има „анти-спекула“ текст – въпросът е има кой ще го приложи?
Тук е важно да сме юридически точни, защото именно „детайлът“ е мястото, където спекулата обича да се скрие. Първоначалната редакция на Закона за въвеждане на еврото (обн. ДВ, бр. 70/20.08.2024 г.) не съдържаше изрична, нормативно формулирана „анти-спекула“ забрана, която да обвърже търговеца по време на двойното обозначаване с критерий за добросъвестност и прозрачност при формирането на цените. Този „предпазен колан“ беше поставен по-късно – със Закона за изменение и допълнение на ЗВЕРБ, приет на 30.07.2025 г. и обнародван в ДВ, бр. 65/08.08.2025 г., когато в чл. 15 беше създадена нова ал. 4: в периода на двойно обозначаване търговците, които предлагат стоки и услуги на потребители, следва да формират цените „добросъвестно и прозрачно“, а всяко увеличение трябва да е обосновано от обективни икономически фактори, като при поискване се представят доказателства пред контролните органи.
И същият пакет изменения не остави този принцип да виси във въздуха като морален призив, а го върза към процесуални инструменти, които на теория са достатъчно остри, за да режат: в същия ЗИД беше създаден нов чл. 55а („Предоставяне на информация“) – изрично за да може КЗП, НАП и КФН в рамките на правомощията си да изискват необходима и пропорционална информация, като искането се мотивира писмено, а срокът за предоставяне е „разумен“, но по закон не може да е по-кратък от 5 работни дни. Това е юридическата „обосновка“ на практиката, която вече виждаме на терен и по репортажите– регулаторът дава пет дни за обосновка на скока: не защото така му е хрумнало, а защото законът сам е заложил минимална процесуална рамка, която– колкото и да изглежда „административно разумна“– в реалния живот означава, че увеличението работи, събира приходи и влияе върху потребителя, докато държавата чака документите да пристигнат по входящ номер.
Още повече: същият ЗИД не просто „въведе принцип“, а дефинира и езика му, защото в допълнителните разпоредби беше променена дефиницията на „обективни икономически фактори“ – като външни за търговеца, документируеми промени в разходи по производство/ доставка/ съхранение/ продажба, нормативни промени, форсмажор и други фактори с пряко и съществено отражение върху себестойността. Тоест законодателят – поне на хартия – се опита да отнеме най-любимото алиби на „евро-преходната“ спекула: общите приказки без доказателства. Паралелно, за да се създаде „прожектор“ върху големите играчи, беше създаден и чл. 55б, който задължи определени търговци на дребно над прагове (оборот) да публикуват ежедневно в машинночетим формат цени на стоки от „голямата потребителска кошница“, като КЗП поддържа публичен портал. Това е замислено като анти-спекула механизъм чрез публичност – и като доказателствена база за проверки, сравнения, проследимост.
Но ето къде стои големият проблем: инструментите на закона не могат да донесат автоматична справедливост. Те са ключове. И ако ключът стои в джоба на регулатор, който се активира реактивно– след сигнал, след репортаж, след шум– вместо системно и предвидимо, резултатът е винаги един и същ: „кампания“, „акция“, „съвместна проверка“ за пред камерите, няколко акта и наказателни постановления, след което пазарът продължава да прави това, което прави най-добре– да тества границите на слабата държава, докато намери мястото, в което рискът е по-нисък от печалбата.
И да, мащабът вече се комуникира публично: по данни, отразени в национални медии, от началото на кампанията са извършени близо 1500 проверки, установени са около 120 нарушения, а наложените санкции са за „над 100 хиляди евро“. Но ако това е „силната ръка“, тя засега е по-скоро ръка, която отчита дейност, отколкото ръка, която променя поведение – и най-вече ръка, която тепърва трябва да докаже, че зад административната статистика стои реална събираемост и устойчивост на санкциите, защото в противен случай „санкцията“ се превръща в прессъобщение: издава се, обжалва се, пада по процедурни дефекти или по недоказаност, и накрая на касата остава гражданинът, който е платил цената още в деня на увеличението, без да получи обратно нито стотинка от държавната „строгост“.
4) Банки, обмен и такси: когато законът казва „без такса“, а практиката търси вратичка
Втората нова линия, която се засили през януари, е банковата: оплаквания за откази за обмен (особено спрямо неклиенти) и разговори за таксуване на услуга, която гражданите очакват да бъде част от „обществената сделка“ на еврото.
Законът е категоричен по две точки:
Първите 6 месеца от датата на въвеждане на еврото кредитните институции обменят безплатно левове в евро при условията на закона. В рамките на 12 месеца те нямат право да отказват обмен на левове в евро, включително когато лицето няма сметка при тях (т.е. не е клиент), като след изтичането на първите 6 месеца имат право да взимат такса за този обмен.Това е моментът, в който „банковата практика“ и „законът“ не бива да се разминават с половин усмивка и обяснение „такава ни е вътрешната политика“. Вътрешната политика не е източник на право. Ако има откази или условия за неклиенти в този период, въпросът вече не е морален – въпросът е за нарушение.
5) Компетентните органи: кой какво санкционира (и защо „прехвърлянето на топката“ е част от проблема)Законът за въвеждане на еврото формално е по-ясен от повечето български „контролни“ режими, защото не оставя компетентността на въображението, а я разписва по членове: кой контролира кои задължения, кой може да иска информация, кой може да налага принудителни мерки и – най-важното – кой подписва актовете и наказателните постановления. И точно затова всяко „това не е при нас“ през януари звучи не като административна неяснота, а като административна техника за изпаряване на отговорността, защото контролът е разчертан, а законът изрично допуска и съвместни проверки – т.е. институциите не са сами на терена, когато „нарушението е по средата“.
КЗП (Комисия за защита на потребителите)
КЗП е „потребителският“ контролен орган по режима – тя контролира спазването на ключовите правила за двойното обозначаване и поведението към потребителя, включително задълженията за двойно обозначаване, правилата за плащания в периода на двойно обръщение – тук попада и темата за масовото държане на „две каси“ и връщането на рестото, както и чл. 27, ал. 1 от закона и новите инструменти за изискване на информация по чл. 55а и 55б. Това не е „мека“ компетентност: при установено неспазване КЗП може да приложи принудителни административни мерки (писмено предупреждение или писмено задължение в срок да се преустанови/отстрани нарушението), а решението подлежи на незабавно изпълнение, независимо от обжалване – т.е. законът дава инструмент за бърза корекция на практиката, а не само за „санкция след сезона“.
НАП (Национална агенция за приходите)
НАП не е „втори КЗП“, а органът, който законът натоварва с контрола върху най-конфликтната зона – „анти-спекула“ правилото за добросъвестно формиране на цените (чл. 15, ал. 4), както и върху чл. 20 и режима за изискване на информация по чл. 55а. Точно тук е и практическата полза от чл. 55а: когато органът поиска обосновка и данни, законът задължава проверяваното лице да ги даде в разумен срок, който не може да е по-кратък от 5 работни дни – т.е. „дайте ни 5 дни за обосновка“ не е журналистическа формула, а процедурен минимум, превърнат в инструмент за проверка. И НАП има „зъби“ не само през санкцията: при неспазване, свързано с разплащателни документи, може да прилага принудителни мерки по чл. 58 (същата логика: първо спираш практиката, после наказваш).
БНБ (Банков надзор) – за поднадзорните лица
Когато нарушителят е поднадзорно на БНБ лице (банки и други поднадзорни субекти по посочения в закона обхват), контролът по конкретно изброени разпоредби е на БНБ, а при установяване на нарушения БНБ може да прилага принудителни мерки по чл. 58. И най-важното за санкционирането: актовете за установяване на нарушения се съставят от длъжностни лица, оправомощени от съответния подуправител на БНБ, а наказателните постановления се издават от него (или от оправомощени лица) – т.е. „банковият“ контекст не минава през общ административен лабиринт, а има конкретен подпис и конкретен отговорен център.
КФН (Комисия за финансов надзор) – за поднадзорните ѝ лица
Тук логиката е аналогична: КФН и нейните органи контролират спазването на изброени разпоредби от поднадзорните лица (включително и чл. 15, ал. 4 в приложимия надзорен контекст), могат да изискват информация по чл. 55а и могат да прилагат принудителни мерки, като актовете и наказателните постановления се движат през съответния заместник-председател на КФН.
Законът изрично ограничава припокриването, като предвижда, че определени контролни алинеи не се прилагат спрямо поднадзорните на КФН лица – т.е. „кой е компетентен“ е въпрос, който законът е предвидил да има еднозначен отговор, стига администрацията да не го размива умишлено.
Министърът на електронното управление
Това е „техническата“ линия на режима – контрол върху адаптирането на информационни системи по чл. 46 и чл. 47, ал. 1, с възможност за принудителни мерки и с административно наказателна компетентност по общия ред на закона. На пръв поглед далеч от цените, но ключово за това дали държавата ще излъчва ред, или ще произвежда хаос чрез собствените си системи.
Санкционна рамка (накратко, но без розови очила)
Санкциите са диференцирани по вид нарушител (физическо лице/търговец), по вид нарушение и по повторност. За „анти-спекула“ правилото (чл. 15, ал. 4) законът предвижда глоба за физически лица и по-сериозна имуществена санкция за търговци, включително до 200 000 лв. при повторност; за част от хипотезите при големи предприятия законът въвежда и процент от оборота (с таван до 1 000 000 лв.), именно за да не се превърне санкцията в „оперативен разход“ на веригите.
Но големият проблем, който законът не може да реши сам, е този: санкцията е потенциал, а не резултат – защото административнонаказателният процес е процес на доказване, обжалване и съдебен контрол. Законът е разписал кой да подписва актовете и постановленията, но не може да подпише вместо тях политическа воля да се носи отговорност – и точно в тази пролука се ражда „прехвърлянето на топката“ като институционален стил.
6) Практически финал: как гражданинът да не остане сам срещу касата (и срещу гишето)
Ако трябва да сведем януари до работеща стратегия, тя е проста и неприятна за търговеца: доказателство + правилен адресат.
При „две каси“, отказ да се върне ресто в евро, липса/грешка в двойното обозначаване – КЗП (снимка на касов бон, снимка на етикет/табела, дата, обект). При съмнение за системно недобросъвестно ценообразуване и проблеми във фискалните документи – НАП (бон, цена на място, сравнение, дата/час). При отказ/такса за обмен в противоречие с режима – БНБ (Банков надзор), защото законът изрично фиксира задължението и забраната за отказ (вкл. спрямо неклиенти в 12-месечния период).Каква е реалността, когато регулаторите са превърнати в кадрови паркинг, а контролът в кампаниен PR - отново „гражданинът да свърши работата на държавата“.
Разликата е, че законът този път е дал достатъчно ясни куки. Въпросът е дали ще бъдат използвани за реална промяна на поведението, или пак само за „отчитане на дейност“ – докато някой тихо прибира печалбата от прехода.