На 27 май 1925 г. са обесени извършителите на атентата в катедралата „Св. Крал” Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев. Денят е Велики четвъртък от Страстната седмица, след два дни е Великден.
На 16 април 1925 г. старата софийска катедрала „Свети Крал” (днес „Света Неделя”) е препълнена от народ. Предстои опелото на убития два дни по-рано запасен генерал Константин Георгиев, опълченец, един от водачите на управляващия „Демократичен сговор”. Присъстват министри, депутати, кметът на София, висши офицери, съратници на покойника от войните за национално обединение.
В 15.20 ч. Софийският митрополит Стефан поема Светото Евангелие от ръцете на дякона. В този миг мощна ударна вълна от експлозия поваля мъже, жени и деца, куполът на катедралата отхвръква, а после се стоварва обратно долу.
Загиват 134 души, други умират по-късно от раните си, така общият брой на жертвите достига 213. Ранените са 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца, припомня в блога си Дани Иванов.
Целият експлозив от 25 кг е събран в един пакет и е заложен над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Взривен с бикфордов шнур с дължина 15 м, осигуряващ на атентаторите 25 минути, за да избягат.
Атентатът е дело на крайно ляво настроени дейци от Военната организация на БКП. София е блокирана само за минути след експлозията. Разследването е поето от „Обществената безопасност” („Държавна сигурност” на Царство България). Много скоро са разкрити и заловени организаторите и преките извършители на терористичния акт Марко Фридман, Георги Коев и клисарят Петър Задгорски.
Първи е арестуван клисарят Петър Задгорски. Блокадата го сварва на ъгъла на бул. „Княгиня Клементина” (днес „Ал. Стамболийски”) и „Цар Самуил” на път за площад „Възраждане”, където уж трябвало да го чака автомобил. При вида на униформените той се разтреперва и колабира, като привлича вниманието на околните. От него започва разнищването на заговора.
Марко Фридман и Георги Коев са арестувани, без да окажат съпротива. От блокадата се измъкват Никола Петров, (който заедно с Фридман запалват фитила) и Живко Динов, (осигуряващ охраната при поставянето и задействането на взрива) и успяват през Сърбия да избягат за Москва. Ден по-рано е напуснал България и Петър Абаджиев - приносител на коминтерновските пари от Москва за подготовката на атентата. Когато полицията отива да арестува офицерите Коста Янков и Иван Минков, които са сред организаторите на атентата, те откриват огън и накрая се самоубиват.
Пред съда са изправени над 20 души, държавното обвинение иска девет смъртни присъди, но съдът произнася само три - за заловените физически извършители Фридман и Коев и за клисаря Задгорски, който осигурява достъпа до купола. При това съдът настоява да бъде убеден, че клисарят е знаел какво се върши и напълно съзнателно е съдействал.
Преди четенето на присъдата, вземайки последна дума, Фридман заявява, че с ясно съзнание е влязъл в една нелегална организация, с крайна цел - повдигане на въоръжено въстание. Съжалявал, че след Деветоюнския преврат, партията като революционна организация трябвало да застане на страната на един контрапреврат, но тя изменила на идеалите си и го докарала до положението да застане пред съда и да отговаря за избиването на невинни хора.
Няколко часа преди да бъде изпълнена смъртната присъда на 27 май 1925 г., Фридман пише молба до царя - той моли бесилото да бъде заменено с разстрел. Царят обаче отказва да удовлетвори последната молба на осъдения.
Макар в присъдите да не е отбелязано публичното им извършване и въпреки съпротивата на двореца, правителството си поема отговорността - в покрайнините на София на игрище са сковани от масивни греди три бесилки. Под тях има маси, а върху тях са сложени столчета.