Днес в много демократични държави по света се води "финална битка" - запомнящата се реплика от стария социалистически химн "Интернационалът" е подходящ рефрен за голяма част от съвременната демократична политика. Това пише в свой материал за Financial Times политологът Иван Кръстев - редактор във FT и председател на Центъра за либерални стратегии в София. След изборите на 2 април той задава въпроса: Може ли демокрацията да работи, ако една голяма група от гражданите вярват, че да изгубиш изборите, е равносилно на това да изгубиш държавата си? За да отговори, Кръстев посочва редица примери от света.
Стартирайки президентската си кампания през 2024 г., Доналд Тръмп заяви на своите поддръжници, че са изправени пред суров избор - или ще си осигурят победа, или "страната ни ще бъде загубена завинаги". Това, каза той, е "последната битка". Подобен вик може да се чуе и в Париж, където от седмици стотици хиляди демонстрират срещу решението на президента Еманюел Макрон да повиши пенсионната възраст от 62 на 64 години.
Протестиращите подхранват и по-широка антипатия срещу неговия имперски, "юпитериански" стил на управление. Настъпила е "финалната битка" и в Израел, където голям брой израелци са решени да попречат на дясното правителство на Бенямин Нетаняху да реформира - или, както те го виждат, да подчини - съдебната система. "Сега или никога" е положението и в Турция, където предстоящите избори изправят автократа Реджеп Тайип Ердоган срещу демократичната опозиция. "Но дали наистина участниците в тези митинги и демонстрации, при цялата си искрена убеденост, няма какво да губят?", пита Иван Кръстев.
Политологът пише, че след като миналата неделя е гласувал на петите парламентарни избори в България за последните две години - като все още няма гаранции, че ще бъде съставено правителство, се е замислил дали това усърдие за спасяване на демокрацията всъщност е съвместимо с дейността по управление на демократични държави. Може ли демокрацията да функционира, ако мнозинството от гражданите смятат, че да загубиш изборите, означава да загубиш страната си?
Френският мислител от XIX в. Алексис дьо Токвил е един от първите, които предполагат, че демократичната политика се нуждае от драма. Но демокрацията трябва и да се дедраматизира, продължава Кръстев в материала си за FT "Демокрациите не могат да понесат твърде много драма". На следващия ден след изборите всички мрачни събития от кампанията внезапно изчезват, проблемите започват да изглеждат решими и светът магически се връща към нормалното си състояние. Работещата демокрация изисква политически актьори, обучени по подобие на Бертолт Брехт, а не на Константин Станиславски.
Това означава, че те трябва да могат да се дистанцират от себе си в кампанията. За съжаление, магията на следизборното завръщане към нормалността, изглежда, е изгубена. Демократичната политика днес е погълната от чувство за изключителна спешност, в която няма място за компромиси. Това е политиката като сблъсък на две апокалиптични въображения. Вляво активистите за климата вярват, че ако не действаме сега - утре или вдругиден на Земята няма да има повече човешки живот. Десницата, от своя страна, е водена не от страха от края на живота като такъв, а от страха, че "нашият начин на живот" може би е на път да приключи.
И двете страни споделят усещането, че сме въвлечени във "финалната борба". И макар някои от опасенията на двата лагера да са съвсем реални и да изискват спешни действия от страна на обществото, радикализмът се е превърнал в стандартния начин за справяне със сложността и объркването, смята политологът. Проблемът според него е, че демокрацията не може да работи нито когато залогът е твърде нисък, нито когато е твърде висок. Демокрацията губи доверие, когато правителството се променя, но нищо друго не се променя. Но тя губи и самоограничението си, когато смяната на правителството променя всичко. При демокрацията загубилите избори се примиряват с поражението най-вече защото това не означава да се загуби твърде много - така или иначе, следващите избори никога не са чак толкова далеч. Изкуството на демокрацията е да се остави бъдещето отворено. Работата на изборите е да превърнат лудостта в разум и да превърнат страстите в интереси. Вотът дава глас на всеки гражданин, но го лишава от възможността да представи интензивността на своите убеждения. Гласът на фанатика, за когото изборите са въпрос на живот и смърт, и гласът на гражданина, който едва ли знае за кого и защо гласува, имат еднаква тежест. Резултатът е, че гласуването има двойствен характер: то ни позволява да заменим управляващите, като по този начин ни защитава от прекалено репресивната държава; но също така държи страстите под контрол и ни защитава от прекалено експресивния гражданин. В идеалния случай демокрацията кара апатичния човек да се интересува от обществения живот, като същевременно охлажда страстта на фанатика.
И двете страни споделят усещането, че сме въвлечени във "финалната борба". И макар някои от опасенията на двата лагера да са съвсем реални и да изискват спешни действия от страна на обществото, радикализмът се е превърнал в стандартния начин за справяне със сложността и объркването, смята политологът. Проблемът според него е, че демокрацията не може да работи нито когато залогът е твърде нисък, нито когато е твърде висок. Демокрацията губи доверие, когато правителството се променя, но нищо друго не се променя. Но тя губи и самоограничението си, когато смяната на правителството променя всичко. При демокрацията загубилите избори се примиряват с поражението най-вече защото това не означава да се загуби твърде много - така или иначе, следващите избори никога не са чак толкова далеч. Изкуството на демокрацията е да се остави бъдещето отворено. Работата на изборите е да превърнат лудостта в разум и да превърнат страстите в интереси.
Вотът дава глас на всеки гражданин, но го лишава от възможността да представи интензивността на своите убеждения. Гласът на фанатика, за когото изборите са въпрос на живот и смърт, и гласът на гражданина, който едва ли знае за кого и защо гласува, имат еднаква тежест. Резултатът е, че гласуването има двойствен характер: то ни позволява да заменим управляващите, като по този начин ни защитава от прекалено репресивната държава; но също така държи страстите под контрол и ни защитава от прекалено експресивния гражданин. В идеалния случай демокрацията кара апатичния човек да се интересува от обществения живот, като същевременно охлажда страстта на фанатика.