11 август (23-ти август по нов стил) 1877 година е един от най-драматичните и кървави дни в българската история. На тази дата се води решителната битка при връх Шипка, която предопределя изхода от войната и бъдещето на България.
По време на 3-дневните боеве, загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника – на повече от 8200 души.
Целта на турските сили от 27 000 редовна войска и 34 оръдия е да преминат планината и да окажат помощ на обсадения в Плевен Осман паша. Срещу тази 27 хилядна армия се изправя новосформираният Шипченски отряд, съставен от 7 500 български опълченци с 27 оръдия. Боевете започват в ранното утро на 9 август и продължават до 14 август. Два дни след началото започва решителното сражение, припомня радио "Велико Търново".
Турците откриват огън по втора и трета опълченски дружини, но биват неприятно изненадани. През нощта подпоручик Кисьов с 18 стрелци заема позиция, която се оказва много сполучлива. Няколко залпа разгромяват турските стрелци. През това време артилерийският огън продължава близо два часа, с което дава възможност османската пехота да се приближи максимално до Шипченската отбранителна позиция. Пехотинците и черкезите нападат с диви викове и рев към окопите, но както и предишните дни са посрещнати на нож и с камъни.
Чудото се случва, когато от редиците на трета дружина, майор Челяев запява песента „Шуми Марица” и изправен със сабя в ръка, без да обръща внимание на куршумите, повежда българските войни към победата. Този зов за последен напън дава нови сили на опълченците. Турците започват финална атака към пеещите български бойци, които ги посрещат с последните си снаряди и патрони. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях полетяват трупове.
Българските защитниците не трепват дори и в този момент. Турците спират атаката си, а българските стрелци с мощно „Ура” ги изтласкват.
Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав.
По време на 3-дневните боеве, загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника – на повече от 8200 души. Турците минават към отбрана, което е повратен момент във войната за свободата на България и предначертава бъдещия краен успех.
Иван Вазов
Опълченците на Шипка
(11 август 1877)
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили[1] славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; —
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх —
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва — гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба[2]!
Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба,
всяко нещо — удар, всяка душа — плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг — ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
………………………
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Пловдив, 6 ноември 1883
Бележки
[1] Тесен проход в Гърция, при който триста спартанци, водени от Леонид, са отблъснали персийския цар Ксеркс. ↑
[2] Старогръцко. Жертвоприношение от сто бика.