Имало едно време трима верни и неразделни другари. Казвали се Любов, Приятелство и Доверие...
Когато били тримата заедно, всичко било прекрасно. И така било, докато не се наложило един ден Любовта да замине по работа. Нямало как, дългът я зовял. Преди да се раздели с приятелите си, тя ги уверила:
- Когато ви домъчнее много за мен, потърсете ме. Аз няма да съм чак толкова далече. Там, където видите някоя двойка да се гледа с желание и копнеж в очите, знайте, че там ще съм и аз – рекла Любовта и тръгнала.
- Е щом е така, и аз да поема към моите задължения – казало след малко Приятелството на Доверието. – Но ти не се притеснявай, когато имаш нужда от мен, лесно ще ме намериш. Там, където видиш двама, които и в радост, и в тъга са заедно, знай че с тях съм и аз.
Доверието отворило уста и понечило да каже нещо на сбогуване, но Приятелството вече се отдалечавало бързо, без да чуе последните думи на другаря си.
Тогава Доверието, останало съвсем само, тихичко прошепнало:
- Мен веднъж загубите ли ме, повече не можете да ме намерите.