Царят на едно огромно царство бил влюбен в жена на име Магдалена. Тя била от простолюдието, но това не му попречило да я направи своя съпруга. През един следобед, докато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Магдалена е болна.
Да се използва личната каляска на царя било напълно забранено. Това нарушение можело да й коства главата, но Магдалена се качила в нея и отпътувала към майка си.
Когато се върнал от лова, на царя му било предадено за случилото се.
- Нали е изумителна? - рекъл той. - Това е истинската обич на една дъщеря. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде при майка си. Прекрасна е!
Друг път, докато Магдалена седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова в кошницата.
- Изглеждат хубави!- рекъл царят.
- Хубави са - отвърнала принцесата. Протегнала ръката си и подала на своя любим последната праскова.
- Колко ме обича! - споменал по-късно царят. - Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?
Минали години и по някаква причина, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели. Седейки до най-добрия си приятел, той му споделил:
- Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод...
***
Любовта ни помага да виждаме нещата по прекрасен начин, но веднъж изчезне ли нашата гледна точка сякаш почернява. Започваме да виждаме нещата по един груб и дори циничен начин и не можем да си спомним колко красив е изглеждал светът преди.