Живял един цар. Приискало му се да има такава картина, която да излъчва мир и спокойствие. Такава, че всеки път, когато я поглеждал, да му става спокойно и леко на душата. Цената, която можел да заплати за такава картина била една торба злато.
Много художници се хванали на работа. Когато всички картини били нарисувани, царят ги огледал, но сред тях само две привлекли вниманието му.
На едното платно било изобразено тихо езеро. Досущ като огледало то отразявало извисяващите се около него планини и синьо небе с бели облаци. На брега растели чудни цветя, а над тях пърхали пъстри пеперуди. Всеки, който погледнел тази картина бил убеден, че това е съвършената картина на покой.
На второто платно имало планини - стръмни и свъсени. Над тях небето бушувало, валял проливен дъжд и просветвали мълнии. От планинската скала падал буен водопад.
Тази картина не изглеждала никак спокойно.
Но вглеждайки се, кралят видял край водопада под малка каменна козирка мъничък храст, растящ в ниша в скалата. Върху него птица била свила гнездо. Там, сред стремително падащата бушуваща вода, въпреки всичко, тя продължавала да се грижи за малките си пиленца.
Точно тази картина избрал и царят.
Царят осъзнавал, че покоят e не там, където е тихо и спокойно и където няма шум и безпокойство. Той е там, където въпреки обстоятелствата, вие запазвате мира в душата си.