Мария Ведерникова официално не съществува. Въпреки това нейната майка е трябвало да се бори със зъби и нокти, години наред, за да запази живота ѝ и да я отгледа. Според държавата, животът на тази 19-годишна украинска девойка, не струва и пукната пара, но нейното съществуване е безспорен факт и се е превърнало в символ на надежда за много украинци.
Мария е единственото дете, родено в забранената зона до авариралата през 1986 г. ядрена централа “Чернобил”. Житейската ѝ история е наистина невероятна и звучи повече като сюжет на постапокалиптична филмова драма, отколкото на истинска история и все пак е напълно реална.
Лидия Савенко ражда Мария, когато е на 47 години. Появата на момиченцето на бял свят е неочаквана и изненадваща заради огромната грешка, която лекарите допуснали докато преглеждали нейната майка. Диагнозата, която бъдещата майка получила била - злокачествен тумор в много напреднал стадий, който е късно да се оперира. Така Лидия заживяла с мисълта, че в корема ѝ расте смърт, а не живот.
9 месеца по-късно обаче, този т.нар. “тумор” проявил доста необичайни признаци и на бял свят се появило здраво и красиво бебе.
"Лекарите ме убедиха, че съм толкова болна, че не мислех за бременност, въпреки че Мария беше третото ми дете. В Жълти води останаха да живеят 24-годишната ми дъщеря и 18-годишният ми син", разказва Лидия.
Чернобил ѝ дава Мария, след като преди това ѝ е отнел всичко - съпруг, който изчезва, докато тя дава дежурство в АЕЦ "Чернобил"; деца, които вече не се нуждаят от нея и имущество, за което трябва да забрави след страшната авария в централата.
Историята на необикновената Марийка започва да се пише в момента, в който нейната майка взема решение да се върне в Припят. Годината е 1993 г., а Лидия се озовава в забранената зона в незавидното положение на самотна жена без жилище и перспективи.
46-годишната жена има доста лека бременност, която същевременно е почти незабележима за околните. На 25 август 1999 година в 1:25 часа след полунощ, в пропитата от радиация селска къща, се ражда Мария.
"Когато ми изтекоха водите, се досетих, че не съм болна, а бременна. С мъжа ми пресякохме цялата зона на Чернобил, за да търсим копринена нишка, с която да срежем пъпната връв. Докато я търсихме, стана време да раждам. Родих бързо, Миша взе детето, но нямаше с какво да го повие. Нямахме нито пелени, нито дрешки. Все пак не сме чакали бебе", спомня си Лидия в едно свое старо интервю.
Мистериозната поява на Марийка на бял свят се превръща в легенда. Към порутената къщурка на родителите ѝ всеки ден прииждат хора, които носят по нещо за бебето - дрешки, играчки, събрани от изоставените къщи в района... Биберон обаче, така и не се намерил, защото в Чернобил отдавна нямало бебета.
Още на втория ден след раждането, майка ѝ вече била на крака и се върнала на работа.
"Покрай всички ежедневни задачи и грижи, неусетно изминаха 10 дни. Едва тогава се обадих в администрацията, за да съобщя за раждането на детето ми. Когато им съобщих те изпаднаха в ужас. Започнаха да ни заплашват, да ни крещят и да ни упрекват, че държим дете на място пропито от радиация", разказва Совенко.
"Идваха при нас по два пъти дневно. След това започнаха да се появяват приятелките ми. Бяха ги уволнили от работа, защото не са успели да ме принудят да отведа Марийка. След това дойде и директорът на предприятието, за което работихме. Каза ми, че го закриват, защото работя там. Полицията дори ми устрои капан. А накрая приятели ме излъгаха, като ми казаха, че ще ми помогнат да отида до най-близкия голям град - Иванков, за да впиша официално детето в регистрите", спомня си онези кошмарни мигове майката на Мария.
Докато пътувах натам, те казали на Миша, че повече няма да се върна, че съм се заселила в село, което е извън зоната. Накарали го да си събере нещата, качили го в колата заедно с детето и го извели от забранената зона. Настанили ги в изоставена и студена колиба", разказва още жената.
Въпреки това, тримата отново се събрат. Точно тогава Марийка се разболява сериозно. Всички мислели, че малката няма да оцелее. Лидия не можела да се върне в опасната, но топла къща в забранената зона, защото на КПП-тата са получили заповед да не я пускат.
Спасението за невръстното бебе идва в лицето на журналистката Нина Мелник. Тя е тази, която през 1986 г. обявява по радиото за аварията и нуждата от спешна евакуация. Нина се обажда на приятели в Киев, които приемат при себе си майката и бебето за три месеца, през които детето да бъде лекувано.
Жената влиза в Чернобил с кола. Целта на пътуването е доста тривиална - засаждане на картофи. Савенко обяснява, че никъде по чистата земя не е намерила градина, в която да засади картофите си. Странното ѝ обяснение обаче, сработва и служителите на бариерата я пускат да мине. Докато Лидия спори с тях, малкото момиченце кротко спи на пода на колата, увита в чувал за картофи.
Но сякаш тези премеждия не са достатъчно сериозно изпитание за семейството и съдбата ги изправя пред нови и нови трудности.
Светът приема детето, родено края авариралата електроцентрала, изключително трудно. Дълго време Лидия и Миша не могат да я кръстят, защото местният свещеник не посещавал енорията си, а киевският протоиерей Всеволод не искал да се замесва със съдбата на "такова дете". Единствената жена, която се осмелява да стане кръстница на момиченцето, е съседката на Лидия - Надежда Николаева.
Местната власт вече била правила опит да лиши Лидия от родителски права като завеждат дело срещу нея. Майката е обвинена в родителска небрежност и издевателство над малолетно лице, заради мястото, на което живеят и радиоактивната храна, с която го храни.
"Проверявам картофите, рибата и дивеча с дозиметър. Всичко е чисто", отвръща на обвиненията жената, макар да е наясно, че уредът ѝ за измерване нивата на радиация не отчита правилно.
Така Марийка расте в опасната радиационна зона около авариралата през 1986 г. ядрена електроцентрала, плува в местната река, от която баща ѝ лови рибата, с която цялото семейство се храни, пие мляко от крава, която пасе от буйната трева по чернобилските пасища. Всяко нещо, до което момичето се докосва, всяко място , на което играе, всяка храна, която слага в устата си е пропита с радиация и облъчена от ядрената експлозия.
В крайна сметка майката и дъщерята успяват някак да се преборят със света и да си извоюват правото да живеят както искат. Въпреки многобройните изпитания и трудности Лидия успешно отглежда и възпитава дъщеря си като пълноценен и полезен член на общество, което през целия ѝ живот я е преследвало, сочело с пръст и отхвърляло.
"Тя е прекрасно дете, което е абсолютно здраво", категорична е Лидия.
Днес Марийка не желае да се връща назад и да дълбае в миналото. Работи като сервитьорка в бар, за да плаща обучението си. "Всичко ми е наред. Работя, изкарвам пари, това е!", казва 19-годишното момиче.