Най-накрая ги стигнахме американците. След президентските избори в България и САЩ двете страни най-неочаквано се оказаха в сходна ситуация – да препотвърждават ангажиментите си към НАТО, както държат партньорите. Инвазията на генералите в родната политиката завърши с успех за пилота и поражения на вицетата. Включването на Радев, Манушев и Събев в съвсем нова за тях игра бе сигнална лампичка за все по-виртуалното състояние на българската армия. А увеличеният бюджет за въоръжените ни сили целеше да покаже точно обратното – че държавната власт не е оставила войската на самотек и „военният пенсионер“ не е бил прав с упреците си в тази посока. Ненчев точно бе изпъчил доволно гърди с планираното увеличение на бюджета за отбрана от 80 милиона лева, но съдбата реши друг министър да се разпорежда с него.
Казват, че полковниците никога не тичат. В мирно време това будело смях, а във военно паника. При генералите сигурно е същото, дори в по-драстична форма. При нормални условия на Радев нямаше да му се налага да тича – щеше да встъпи в правомощията си далеч по-плавно и спокойно. Оставката на кабинета обаче го хвърли директно в средата на гьола с предстоящото сглобяване на служебен кабинет, който да управлява до предсрочните избори. Плевнелиев започна спокойно мандата си, чак до смешната издънка със снимката от Аспен в Новогодишното обръщение. После обаче му се наложи да съставя два служебни кабинета, а на прощаване е наред и третият. Призивите в конструирането на новия кабинет да се включи и новоизбраният президент рамо до рамо с отиващия си, могат да пратят Радев на ускорен курс по президентстване в екстремни условия. И това ще стане, независимо дали още сега или след полагането на клетвата през януари, когато сам ще може да определи състава на кабинета.
За останалите играчи остават равносметките, анализите и ровенето за причини. Премиерът уж се изразява с думи прости и ясни, пък останал неразбран със строителството си. Глупав ли е този народ или по-лошото – неблагодарен. „Да не мислите, че ми е било лесно две години да управлявам с Радан Кънев, Валери Симеонов и Първанов…“, попита Борисов куп репортерки, които не му отговориха. „Кампанията им беше много по-модерна. От сутрин до вечер летяха самолети“, заяви той, хвърляйки камък и в цветановата леха.
Вторият в ГЕРБ се съгласи по навик с констатацията на лидера и също като него прехвърли от вината към коалиционните партньори. Не проявили лоялност. Не призовали открито своите да гласуват за Цачева на балотажа. А накрая патриотите ги ударили и с настояването за минимална пенсия от 300 лв. Тежка гледка представлява достолепен воевода с вменено чувство за вина. Но Красимир Каракачанов не показва да е особено натоварен, да не говорим за гузен. Той каквото имал да казва на Борисов, му го бил казал. Нямало да рита падналия, но той сгрешил като обвързал оставката си с резултата от изборите.
Валери Симеонов също е убеден, че оставката не била необходима. Сидеров запази мълчание. Той, подобно на коалиционните си партньори, няма особени поводи да си скубе косите от личната драма на Борисов. Сега може да си трае, но едва ли ще забрави какво се случи с парламентарната група на „Атака“ в началото на първия мандат на ГЕРБ. Тримата лидери на патриотите поне са наясно в едно – каквото и да става, не бива да се разделят. Сякаш по-трудно бе кумовете Сидеров и Симеонов да си стиснат ръцете, отколкото 600 000 души да гласуват за тях. Дори резултатът им на парламентарните избори да е наполовината на този, пак биха имали прилична парламентарна група при непроменената обстановка по югоизточната граница и все по-честите протести срещу мигрантите.
Напускащите властта реформатори пък подписаха ново коалиционно споразумение, декларирайки, че продължават заедно. Само че без Радан, който се хвърля към новия си десен проект, убеден, че той е свалил Борисов. Спътникът му Атанас Атанасов отправи закана към слезлия на земята премиер, че щял да види той, като стане обединението на десницата с новия проект. Помните Бареков, който в онзи луд ден за размисъл с аферата „Костинброд“, препускаше в транс из студиото с думите: „Аз го свалих, свалих го, утре могат да ме убият…“. Всеки иска да си мисли, че той е взел скалпа на Бойко. А той тепърва има да скалпира някои от своите…
Корнелия Нинова от седмица пита огледалото, дали сега е най-умната и красивата, поне колкото Мис „Протестна мрежа“. Цвета Караянчева и Деси Атанасова разбраха по трудния начин, че Нинова, на която се присмиваха и обявяваха за лъжкиня, е от стара коза яре и когато се е ровила в политикономическите мръсотии, те не са и сънували, че въобще ще влязат в играта. Не знаем какво отговаря огледалото на Корнелия, но е добре малко да врътне копчето на еуфорията, защото лесно може да попилее личния и партийния дивидент, който получи от успеха на Радев. И предложението за отпадане на плоския данък, докато шампанското още не бе изпито, последвано от оттеглянето му, говори именно за опасността от вземане на решения под влияние на емоциите. Упрекнаха я, че плоският данък е идея на кабинета на съпартиеца й Станишев и било странно да се отказват от него.
А дали предложението й не бе демонстрация на това, че БСП желае да започне начисто – каквото било – било. В този дух е и лансирането при медийните изяви на по-нови лица като Жельо Бойчев и Калоян Паргов. За сметка на кибритлията с късия фитил Таско Ерменков или Румен Гечев, който дори да изкопае с голи ръце петролен кладенец, пак ще бъде свързван с мрачната Виденова зима. Както и на Антон Кутев, символизиращ годините на изборните неуспехи и скандалджията Кирил Добрев. Той пък започвал да събира бутилки от басове с Цветанов за изборни успехи. Сега спечелил първата, но нямало да я пие – щял да прави колекция от успехи.
След като с Ирина и Кристалина се провалихме в битката за ООН, на хоризонта се яви нова надежда. Стоянка Мутафова кандидатства за книгата на Гинес, като най-възрастна действаща актриса. С двете лели не успяхме, дано поне гонещата 95 баба Цоцолана ни отсрами…