Коментар на Владимир Пастухов за "Кафенето"
След една година война на Русия против човечеството и човещината, този текст на руснака Владимир Пастухов стои като пророческо предупреждение. Ако тогава – преди повече от десет години, още преди заграбването на Крим – повече хора му бяха повярвали, отпорът против Путин щеше да бъде такъв, че война можеше и да няма. Ако повече хора му повярват днес, може и Путин по-скоро да го няма.
Преводачите
* * *
Нагласата Владимир Путин лично да бъде товарен с цялата отговорност за ставащото в Русия води до безизходица. Владимир Путин управлява страната не еднолично, нито дори от името на прословутите „силоваци“ – защото той е политически представител на едно неимоверно разплодило се паразитно съсловие, което благодарение на него се конституира като господстваща класа. Само едно политическо смазване на целия този паразитен слой може да изведе Русия от перманентната ѝ криза.
Режимът на Владимир Путин съвсем не се рее във въздуха, както на мнозина би им се искало. По-скоро обратното: той здраво е стъпил с крака на земята и от него пълзи тежък дъх на социално нагнояване.
Архаичната Рус, полуудушена от Петър І, накълцана от болшевиките, осмяна от либералите, тази Рус, от която бе останал само нейният прах – се въздигна, за да прати на света прощален поздрав, преди да предаде Богу дух. За да победим, трябва да изстискаме от себе си тази Рус – при това не капка по капка. Русия време няма.
ГЛАВНИЯТ ИЗГОДОПОЛЗВАТЕЛ
Държавата на Владимир Путин – това е диктатура на лумпен-пролетариата. Лумпените са основният краен бенефициент на Путиновата политика.
Политическият строй на днешна Русия напълно съответства на нейния социален строй, на състоянието на руското общество – и в това съответствие се крие тайната на неговата стабилност. И докато в самата структура на обществото, в положението на основните му класи, в тяхното самосъзнание не настъпят радикални промени, Путин не го заплашва нищо.
Днешна Русия е страната на победилия лумпен. Въпреки че лумпените в нея не преобладават количествено, днес те безспорно господстват в руското общество и му налагат своите правила за поведение. И вече като следствие от това те се оказват и господстваща класа, която се разпорежда с държавната власт като с трофей. Казано по-просто, Русия днес е „мутренска държава“, а Путин – „мутренски цар“.
Всички руски диктатури си приличат: стенограмата на съдебния процес против Йосиф Бродски („тоя тунеядец“) е омерзителна по същия начин, както е омерзителна стенограмата на процеса против Pussy Riot („тия кощунници“).
Независимо от това, по социалната си природа тези диктатури са напълно различни. И дори ако в бъдещето путинският режим се изравни по репресивност със съветската власт (възможно е дори да я надскочи) – той няма да има нищо общо със съветската власт освен поразителната външна прилика.
Съветският строй беше един своеобразен „генномодифициран“ социален продукт. Болшевизмът присади върху обширния селски ствол една вейчица, отрязана от западния модернизъм. Седемдесет години по-късно тази ашлама изгни – и така и не можа да роди обещаните семена. Под земята обаче останаха корените, от които покараха уродливи филизи с доста неразбираема природа.
Днес всички стари съветски съсловия (класи – в европейски смисъл – в Русия не е имало никога) деградираха, а нови още не са се формирали. В обществото има – като никога – много „бабаити“: готови на всичко „социални фриленсъри“, неограничени от каквито и да било корпоративни и морални юзди – за правни да не говорим.
В основите на „путинизма“ са взидани не селски (така че писателите почвеници напразно толкова обгрижват този режим), а лумпенски идеали. Това е главната му разлика спрямо съветската власт. А мнозина не я долавят. „Путинизмът“ е политически строй на декласираните елементи – на всички ония, които са изпаднали от социалните си ниши или никога не са ги имали. Сигурно така щеше да изглежда Русия, ако Стенка Разин беше превзел Кремъл. Философията на селската община днес е заменена с философията на „общобандитската каса“.
ВАРВАРИНЪТ В ГРАДА
Лумпенът е хранителна среда за криминалното. Лумпенизирането на руското общество произведе като пряко следствие неговото повсеместно криминализиране.
В края на първата четвърт от миналия век в руския град дойде смазаният, озлобен и объркан селянин. На градската среда ѝ трябваха няколко десетилетия, за да го смели и асимилира, пък и той, на свой ред, да навикне на градски интериор. На пресечницата на тези процеси изникна полуградската „съветска цивилизация“, която просъществува почти половин век.
На границата между ХХ и ХХІ век в руския град с гръм и трясък се втурна самодоволният, нагъл и безсрамен бандит. За две десетилетия той смогна да смотае под себе си полуградската и селската култури и да затрие напълно политическите постижения на двестагодишното европеизиране на страната.
Криминализацията на обществото винаги свидетелства за неговата социална деградация, за пропадането му в архаиката и връщане към най-примитивните форми на социалните отношения, основаващи се на насилие и грабеж.
Подчинени на един основен инстинкт, криминалните елементи стихийно образуват „ята“, които издевателстват над „тие, дека теглат“ и изпразват кесиите им. В тези ята периодично стават сбивания, както се сбиват кучета за кокал. Но инстинктът ги подчинява отново, и отново ги кара да се обединят. Те са много. Те са главната социална база на днешния режим. Това е техен режим.
Криминалният тумор е пуснал метастази навсякъде, той е прораснал „отдолу“ не по-малко, отколкото „отгоре“, глътнал е държавата, смачкал е обществото под себе си. В Русия не остана нито една социална или политическа институция, която да не е изкълчена от криминалитета. Няма никаква разлика – разлика по същина – между бандитите в Кушчовка[1] и олигарсите в Кремъл. И едните, и другите са типични лумпени и бандити по маниери, ценности и манталитет. И цяла Русия – от най-долу до най-горе – е една голяма Кушчовка.
Новооглашеният господар на Русия диво се озърта сред непривичния му исторически интериор – и не може да повярва, че всичко е негово. Той е чужд на всяко истинско градивно начало. Фабриката и завода, жп линията и болницата, държавното учреждение и приюта, съдът и театърът – всичко това за него е купчина безполезни институции – освен ако човек може да си ги разглоби и продаде; или в краен случай поне да ги принуди да работят лично за него.
Държава с такива богатства, с необятна територия, с история, с традиция, с ядрен арсенал в края на краищата – днес е плячка в ръцете на варварин. Той е като маймуна с граната в ръката и не по-малко опасен: абсолютно невъзможно е да се предвиди къде ще запокити тази граната, защото маймуната по условие няма социални спирачки.
НОВАТА ОРДА
Криминалната среда е подчинила изцяло руското общество и го експлоатира като колония – изсмуква ресурси от страната и ги препраща в чужбина.
Социалното и политическото устройство на живота в днешна Русия много прилича на устройството на живота в някоя колониална държава. Медиците познават явлението автоинтоксикация: организмът се самоотравя, защото при някои функционални нарушения сам си произвежда отрови.
С руското общество днес е станало нещо подобно: то е жертва на една самоколонизация, извършена от паразитни елементи, възникнали поради развитието на социална патология в обществото. Русия днес е „две в едно“ – тя е едновременно империя и колония. Страната се е върнала в своя XVI век, че и по-рано.
През цялата руска история върви конфликтът между работещия човек – оня, който „тегли“ (а данъците тегнат върху него), и „злотвореца“ (крадец и разбойник). Държавата е слаба, не може да защити „теглещия“, а „злотворстващият“ използва тази държавна слабост.
Почти никога не се е случвало обаче „злотворците“ да завладеят самата държава, да я превърнат в инструмент за плячкосване и безмилостно изтребване на работещите хора. Само във времената на Ордата е било така: тогава ханските отряди квартирували по градовете и защитавали оня, който плати повече. Но те са били чужденци, а сегашните са си наши.
Руското общество днес е придобило характерната за окупираните (колонизираните) територии двуслойна структура. Долу е реалният „произвеждащ социум“, с всичките му вътрешни противоречия между изграждащите го съсловия, а отгоре му е „криминалният израстък“, състоящ се от паразитни елементи, които не участват във всекидневния производителен живот, но изстискват от произвеждащия социум всичко, което могат.
Днес Русия е изкуствено разделена на две класи: „окупатори“ и „население“. „Окупаторите“ са грабителски елит, съставен от лумпени от всякакви разцветки (с фракове, пагони или мутро-ланци), организиран като мафия и спазващ мафиотския закон.
Този елит държи държавата под контрол и я използва като инструмент за преразпределение – в своя полза – на всичко, което населението произвежда. „Населението“ е съвкупността от „изпадналите в кома“ произвеждащи съсловия, лишени от реална правна и политическа защита, чиято социална роля е сведена до обслужване на паразитния елит.
Конфликтът между „окупаторите“ и „населението“ е основният скрит социален конфликт в днешното руско общество. Това е главното обществено противоречие – спирачка за развитието на руското общество; ако не бъде преодоляно, нито една от историческите задачи на Русия не може да бъде решена.
Преди да се захванем с модернизиране, индустриализиране, либерализиране, демократизиране и Бог знае още с какво – обществото трябва да се освободи от криминалната опека, да отхвърли мафиотския ярем.
„ПРАВОСЛАВЕН ВАЙНАХАТ“[2]
Криминалитетът разлага руското общество, изкривява целите и задачите на руската държавност, докарва руската култура до необратима деградация.
Криминалната стихия живее като вирус в недрата на всяко здраво общество – докато е живо. И всяко общество, докато е живо, се бори с този вирус. Не е възможна окончателна победа над криминалитета, както и над вируса, но е възможно – и необходимо – криминалните да бъдат държани под контрол.
Но стига обществото да заслабне, а неговите социални и политически институции да дадат отклонение от прецизните програми, заложени в тях, и „криминалният вирус“ се реваншира и започва да яде обществото отвътре. Дефицитът на социален имунитет е не по-малко опасен от дефицита на биологичен имунитет.
В общия случай такава вирусна атака срещу едно слабо общество свършва бързо и тъжно. Обществото умира и заедно с него – и паразитите, които са го яли дотогава. Но е възможен и случаят, когато голям паразит се оказва цялото общество, защото живее за сметка на някакъв ограничен външен ресурс (т.е. на изкуствено дишане и хранене).
В този случай драмата може да се проточи. Образува се паразитна верижка: горната ѝ халка е криминалитетът; средната – мачканият от този криминалитет чрез подконтролната му държава произвеждащ социум; долната халка пък е външният ресурс, за сметка на който двете други халки съществуват паразитно.
Не можем да си представим днешна Русия без „Газпром“. Ако го нямаше навремето Черномирдин да отгледа този уникален монопол, нямаше да го има и Путин с режима му днес. И неслучайно, слушайки интуицията си, Кремъл забързано преустройва „Роснефт“ като петролен аналог на „Газпром“.
Ако измъкнеш изпод краката на властта „Газпром“ и „Роснефт“ – от нея няма да остане нищо. Петролопроводите и газопроводите за криминалния руски елит са същото, каквото е бил Пътят на коприната за номадите: извор на несекващо и неограничено „нетрудово“ обогатяване. Нищо чудно, че в руското общество са се наложили нрави, естествени за някое вайнахско племе – но зле съчетаващи се с християнските традиции. Днес не Кавказ е Русия, а Русия е Кавказ.
Нравите, налагани от криминалитета, изкълчват нравствените устои на руския народ. Под натиска на криминалитета се задейства механизмът на негативната социална селекция и отгоре излиза всичко най-гнило, което може да се намери в народните недра.
И обратното – всичко добро, светло, действително християнско се изкоренява от народната душа. Формира се негативна поведенческа матрица, от която можеш да се отървеш само ако се самоизпратиш във външна или вътрешна емиграция. Същото се случва и с всички социални и политически институции. Вместо да стабилизират обществото, защитавайки го от хаоса, те привнасят хаос в обществения живот, революционизирайки Русия по-яко от всякаква опозиция.
Има едно заблуждение: че днешният режим бил традиционният образ на руската държава. Значи, по-добре не стана, ама слава Богу, и по-лошо (ако се вгледаме в отминалото) не е.
На руските „селолюбци“ им се привижда едва ли не някакво завръщане към някакви извори на православието – и с надеждата, че ще дойде денят на „избиението на либералите“ (тия омразници), те са готови да обявят Путин за „спасител на Отечеството“. Традиционалистите на тумби припнаха към Кремъл – заслепени, сбъркаха пътя за Храма с пътя за вертепа.
Путиновият режим няма нищо общо с руската държавна традиция (тук не обсъждаме добра ли е тя, или лоша) – ако не броим известна повърхностна прилика по линия на „держимордието“. Но в това няма нищо специфично руско – подобно „держимордие“ може да се съзре във всеки африкански или латиноамерикански авторитарен режим. И дори толкоз „културните“ германци или италианци – в не най-добрите си години – се държаха доста сходно. Във всичко останало Путинова Русия не е традиционна християнска държава с патриархални корени, а пиратска република.
Това не е връщане назад; още по-малко е движение напред; то е скок встрани. Получила на излизане от „комунизма“ мафиотска държава, опряна на лумпена, Русия навлезе в исторически кьорсокак, от който по „еволюционен“ път изход няма. Криминалният израстък върху общественото тяло не може да се резорбира; той може само да се изреже.
РЕВОЛЮЦИЯТА Е НЕИЗБЕЖНА
Възможно е революцията – така плашеща руската интелигенция – да се окаже не зло, а благо.
Руснакът е станал устойчиво алергичен към думата „революция“. Трудно е да го упрекнем. Наистина, в руската история има само една революция, която се оказа достатъчна да убие желанието за игра с огъня. Тук се прибавя и натрапваната до втръсване героизация на революцията от страна на комунистическите агитпропчици[3]. Зверствата на руската революция затрудниха разбирането на историческата роля на революциите.
В руската история над революцията надделя бунтът. И все пак, да не бъркаме революцията с буна. Всяка революция е донякъде и бунт, но нали не всеки бунт е революция. Да, бунтът е безсмислен и безпощаден[4]. Революцията може да стане безпощадна, но никога не е безсмислена.
Тя има цели, задачи и класа, в чийто интерес се прави. Революциите са били и остават „локомотиви на историята“, както и нейни „акушерки“. Като всяко раждане, тя е почти винаги болезнена, а пък „локомотивът“ току-виж прегазил историята! Но това не значи, че можем да отпишем революцията от сметките на историята[5].
Проблемът на днешна Русия е, че от нейния криминален исторически кьорсокак няма еволюционен излаз. Криминалният режим е самодостатъчен: и след десет, и двайсет, и трийсет години той ще се възпроизвежда такъв, какъвто го виждаме днес.
За разлика от комунистическия режим, той е вързан за парите, не за идеологията. (Деградацията на комунистическата идеология автоматично влече срива и прераждането на комунистическия режим.) Криминалният режим няма да рухне дотогава, докато не изчерпи външните ресурси, които го хранят. Това рязко намалява политическите варианти за Русия.
Първият сценарий: неуправляем срив – е изчерпване на природните запаси на Русия или катастрофално обезценяване на тези запаси, вследствие на световна финансова криза, подир която почти гарантирано идва хаос и (напълно вероятно) разпадане на страната (т.е. изчерпване на външния ресурс, който хранеше криминалния режим).
Ако някой си мисли, че като секне петролът, занданите ще рухнат и от само себе си ще настъпи демокрация, дълбоко се лъже. Занданите може и да рухнат, но това само ще произведе повече престъпници на свобода. А това е най-прекият път към оня безсмислен и безпощаден бунт, който не е желан от никого. В този вариант режимът загива, но заедно със страната.
Вторият сценарий: управляем срив – е целенасочено и организирано унищожаване на режима преди да е секнал петролът. Това е пътят на неконституционно прекратяване на конфликта между властта и опозицията, сиреч революция. За да сме точни, трябва да отбележим, че напоследък конституционните рамки така и така бяха размити[6] от самия режим, а конституционният ред съществува изключително в главите на хора с голямо въображение.
При това, колкото по-дълго се запазва статуквото, толкова по-болезнена ще бъде смяната на властта. Следователно да повтаряме мантрата „революцията трябва да бъде избегната на всяка цена“ е контрапродуктивно. Цената ще бъде именно катастрофата, която ще глътне Русия – а заедно с нея и стотици хиляди, ако не и милиони човешки животи.
Аз не призовавам към революция, нито пък я оправдавам – аз просто констатирам печалните факти. Лично аз бих предпочел Русия да мине без революция. Но реални шансове Русия да се оправи без революция почти няма. Русия трябва да избира между лошия и много лошия вариант. Или революция, т.е. зло, но се запазват някои исторически шансове; или катастрофа и бунт, т.е. голямо зло без никакви шансове.
За жалост, трето не е дадено – вече не. Историческото разклонение, на което Русия можеше чрез компромис да не влезе в сегашния кьорсокак, бе подминато преди година. Дори вече не съм сигурен дали това разклонение го е имало изобщо!
Може, разбира се, да игнорираме тези реалности, да се реем в мечтания за вътрешна еволюция на режима или за продемократичен избор на народа. На гладен народ в разрушена страна, след като криминалният режим е „доизял“ Русия докрай? Смятам за безотговорно да бъдат поддържани подобни илюзии, невръзващи се с действителността. Давам си сметка, че днес моята позиция няма да срещне разбиране от страна на множество хора, които много уважавам. За оправдание мога само да цитирам Владимир Маяковски:
И аз бих
джаркал
за вас
романси –
толкова доходно
и прелестно.
Но аз
се узаптисвах, сам
настъпил
гърлото
на собствената си
песен.[7]
Единственият начин да минимизираме загубите от революцията, да не докараме страната до хаос и бунт – е да се подготвим за тази революция, да я направим колкото може по-осмислена и не дотам стихийна. Революцията – колкото и да е кадифена – решава своята главна и непосредствена задача: отстраняване на предишния режим и завземане на властта. И едва подир започва да решава своите демократични и конституционни задачи. Едно прескачане на първия етап е възможно само в главите на много добри и много романтично настроени люде, но не и на практика[8].
И тук стигаме до един много деликатен въпрос. Днешната опозиция се основава на общодемократическите лозунги, срамежливо заобикаляйки въпроса за смяната на властта. При което практически всички си дават сметка, че овладяването на властта по демократичен път в съществуващите политически условия е невъзможно.
Няма как да убедиш в предимствата на демокрацията един народ, който никога не е живял в демокрация и я асоциира само с анархията на 90-те години на миналия век. Както е казал Троцки: „Ако не яхнеш коня, няма как да се научиш да яздиш!“. Най-първо дайте на народа кон – ред и законност, – а после го обучавайте на демократическа обездка.
Не става дума за омаловажаване или отричане на демокрацията – а само за приоритизиране на лозунгите. Демократическите лозунги днес са правилни стратегически, но тактически те се преждевременни.
За Русия в сегашния исторически момент е актуално не демократическото, а националноосвободителното движение. Непосредствената цел днес не е демократизирането, а деколонизирането и декриминализирането. Народът влиза в революцията, движен от омраза към стария строй, а излиза от нея, завладян от нови идеи.
Не властта – опозицията трябва да използва днес тактиката на народния фронт. На дневен ред трябва да бъде едно: борбата с криминалитета и държавата-мафия. Всички, за които такъв дневен ред е актуален, трябва да участват, независимо от идеологическите им предпочитания. Кръгла маса трябва не на ония, на които така и така им е приятно да си побъбрят, те могат да го направят и в ресторанта. Нито пък трябва кръгла маса, за да се правят договорки с властта – а за да бъде поставена властта под натиск.
Едно националноосвободително движение има свои задачи – и това не са задачите на демократическото движение. А те са:
потискане на криминалните елементи и техните агенти в държавните органи;
възстановяване на дисциплината и обществения ред;
връщане на работоспособността на държавните институции – преди всичко на органите, защитаващи правото, и съдебната система.
Преди да строим демокрацията, трябва да освободим Русия от този вътрешен ярем, който души производителните ѝ сили и разклаща нравствените ѝ устои. Първо да изрежем тумора, пък после ще се заемем с оздравителните процедури.
Преди всичко да разчистим (и дори „да пометем“) площадката, върху която ще се вдига зданието на демокрацията. И едва след решаването на тази задача на проконституционния елит ще му се наложи, в условията на остра конкурентна борба, да доказва предимствата на демократическия път на развитие. Демокрацията не е рожба на еднократно усилие, която може да ти се падне като джакпот, за да си я гризкаш цял живот.
Единствената гаранция за съществуването на демокрацията е постоянното напрягане на здравите сили на обществото, заинтересовани Русия да не се свлече отново в криминалната яма. Други гаранции няма. Ако преди сто години обществото не можа да се справи с тази задача, това не е основание да мислим, че няма да се справи и днес.
Трудно е, но трябва да сме готови да го осъзнаем: пътят към демокрацията минава през диктатурата. Няма съмнение, че „държавата-мафия“ в самозащитата си занапред само ще засилва репресиите – за нея друг път няма. Само специални мерки могат да дадат отпор на криминалния терор.
Обществото ще трябва да мине през своето чистилище, изчегъртвайки от плътта си „злотворците“ и техните помагачи. Етап неприятен – но необходим. Безусловно, той ще породи и своите уродливости. По-натам те ще трябва да бъдат лекувани с помощта на демокрацията.
Новая газета, № 91/15.08.2012
Превод и бележки Деян Кюранов и Лиляна Алесандриева
––––––––––––––––––
[1] Кушчовка – официалното име е станица Кущёвская – село в Северен Кавказ, Руска Федерация; името му става нарицателно в Русия след 2010 г., когато е изклано едно семейство – 12 души, от тях 4 деца. Постепенно се резкрива, че извършителите са от местна банда, грабила и насилвала повече от 10 г. селото и околията, сраснала с полицията и официалната власт. Въпреки дознанията и самопризнанията, приключили с обвинения на конкретни лица в десетки убийства и към 200(!) изнасилвания, корумпираният съд побеждава и ефективно осъдени няма. Вж. напр. Википедия, Массовое убийство в станице Кущёвской.
[2] Вайнахи – етноним, обединяващ ингушите и чеченците.
[3] Агитпропчици – български русизъм, и като наименование, и като обществена функция: агитатори-пропагандисти на „(едно)партийната линия”.
[4] Вмъкнат цитат от Пушкин, популярен в Русия и донякъде у нас.
[5] Целият пасаж е отпратка към идеите и метафорите на Карл Маркс за революцията. Следват представи за ролята ѝ в днешна Русия, в които се прочита детерминистично разбиране за една История, също в Марксов дух. Не коментираме, само маркираме методологическото си несъгласие. От друга страна, не смятаме, че този апендикс компрометира евристичните тези на автора за днешното руско общество.
[6] Думата „размити“ за 2012 г. сигурно е била уместна. Днес Пастухов – съдейки по публичните му изяви – би си послужил с друга дума.
[7] „С пълен глас“ (Во весь голос) 1929–1930 г. Превод наш.
[8] Тук и по-долу, след Маркс, авторът се приближава към революционните идеи на Ленин. Откакто почна руската война против Украйна, той не се е връщал към тях, макар че подобията с 1917 г. нараснаха. Може би защото в тая мисловна схема остава без отговор въпросът за реалните „движещи сили” на такава революция. Иначе някои руснаци са мислили сходно и преди, примерно след края на Втората световна война – срв. главата „На задната стълба” от В първия кръг на Солженицин.