На 15 февруари 1989 г. последният войник от експедиционния корпус на непобедимата Червена армия се изтегля от Афганистан. Поне такова беше основното послание на тогавашната пропаганда.
Това не беше просто война, това си беше варварство. Така навремето Едуард Шеварнадзе описа пред Дойче веле съветската интервенция в Афганистан, която се превръща в най-дългата война, водена някога от Съветския съюз.
Всичко започва в навечерието на Коледните празници през 1979 година. Части на Червената армия са изпратени в помощ на социалистическото правителство в Кабул. Москва се надява, че чрез военната интервенция ще успее да наложи правителство, което да следва заръките ѝ. Концепцията сработва, но само в афганистанската столица. В отдалечените райони на страната съпротивата бързо се разраства, а ислямските муджахидини започват война срещу "безбожния режим" в Кабул и чуждите окупатори.
Те получават подкрепа от САЩ и Саудитска Арабия. Пакистан се превръща в основна база на муджахидините и на ЦРУ. Сред хиляди доброволци в редиците на муджахидините Осама бин Ладен е просто име.
Тогавашният лидер на СССР Леонид Брежнев отказва да преразгледа стратегията. Той настоява за военно решение на конфликта. Позицията на Кремъл не се променя и при неговите наследници.
При избора на Михаил Горбачов за генерален секретар на КПСС е ясно, че тогавашното общество на СССР не иска тази война. На Горбачов принадлежат думите, че „Афганистан е нашата кървяща рана”.
Така се стига до 15 февруари 1989 г. Командващият съветския контингент генерал-лейтенант Борис Громов последен премина моста през река Амударя, гранична между СССР и Афганистан.
Голяма част от върналите се от войната "афганци" влязоха в подземните структури на организираната престъпност, други се сраснаха с наркосредите, а трети потънаха в мизерията.
Опитът на СССР и САЩ да „премерят сили на неутрална територия” доведе не само до рухването на социалистически блок, но и до непредвидими промени в ислямския свят и в радикалните терористични организации.