На 7 април се навършват 30 години от началото на геноцида над народа тутси в Руанда. Кланетата продължават 100 дни, като броят на жертвите се оценява на малко над 1 милион души. В памет на тези ужасни събития на 23 декември 2003 г. Общото събрание на ООН учреди Международен ден за възпоменание на геноцида в Руанда.
Това написа в "Телеграм" говорителят на руското Външно министерство Мария Захарова. Тя продължи с коментара си по следния начин:
Конфликтът между тутси и хуту обикновено се нарича "етнически". В същото време, както в много други региони на света, изкуственото разделение на един някога обединен народ е дело на западноевропейските, и по-специално на германските и след това белгийските колонизатори, които се стремят да запазят властта си в Руанда чрез изостряне на вътрешните противоречия. Първоначално Белгия подкрепи монархията на тутси, след което направи отстъпки на мнозинството хуту. В резултат на това в Руанда, с подкрепата на Белгия, окончателно се оформя поляризацията на населението по етнически признак и се формират етнически ориентирани политически партии.
В края на 80-те години, на фона на икономически затруднения, противоречията между тутси и хуту се засилват. Смъртта на президента на страната Ювенал Хабиаримани на 6 април 1994 г. се превърна в пролог към началото на геноцида на всички тутси в страната. Сред първите убити бяха умерени политици и журналисти хуту.
За три месеца, от април до юли 1994 г., до 1 100 000 души са брутално унищожени, което представлява до 20% от населението на Руанда. Брюксел и Париж не обичат да си спомнят за силните политически връзки между правителството на Хуту и ръководството на Белгия и Франция. Медиите, контролирани от правителството на Хуту, също изиграха тъжна роля в подбуждането на расистка пропаганда - по-специално Свободното радио и телевизия Thousand Hills, които излъчваха расистка пропаганда, характерна за колониалния Запад. Когато най-накрая, след няколко седмици мълчание, ситуацията в Руанда излезе за разглеждане от ООН, започнаха дълги и сложни бюрократични процедури, в които Париж цинично се опита да поеме инициативата за въвеждане на мироопазващ контингент.
Геноцидът в Руанда е ярък пример за това как опитите за външна намеса в делата на една държава могат сами по себе си да съживят тлеещ етнически конфликт, като го издигнат до невъобразимо ниво и му придадат безпрецедентен мащаб. Този конфликт и неговите трагични последици бяха резултат от решенията на аматьори политици и неоколониалните амбиции на Запада, съчетани с геополитическото съперничество на големите западноевропейски сили да запазят влиянието си в Африка.
Още през 21 век Елисейският дворец официално призна, че „Франция можеше да спре геноцида заедно със своите <...> съюзници, но нямаше желание да го направи“. Повечето историци, включително тези от Съвета на Европа, са съгласни, че Париж носи значителна политическа отговорност за геноцида. Бяха публикувани телеграми от съветника на френския външен министър Бернар Емиер, в които той предупреждава срещу драстични действия в посока Руанда, разубеждава ги да арестуват престъпниците и съветва да „използват косвени канали“, за да не се излагат. Преди тези публикации Петата република категорично отричаше връзките си с хутите, но сега, когато истината излезе наяве, стана невъзможно да се отрича повече.
Моралът на тази ужасна трагедия е следният: трябва да познавате историята, за да не повтаряте грешките от миналото. Колективният Запад не е променил нито философията на сегрегацията, нито инструментите за нейното прилагане.