Феноменалната Ана Тодорова - една забравена звезда на националната ни оперна сцена

Ана Тодорова / 1892- 1972/ бе първата от плеядата български мецосопрани, покорили не само нашата публика, но и големите световни сцени. И докато за Елена Николай, Маргарита Лилова, Христина Ангелакова или Александрина Милчева знаем много, тя е вече незаслужено забравена. А и доста медиите у нас се „естрадизираха” и вече обръщат внимание само на кресливите поп и рок и чалга певци и холивудските знаменитости, но не и на истинските стойности – феномен, който се наблюдава единствено у нас, макар да сме страна със стара и богата култура, с артисти, певци и музиканти от световна величина. Да, наистина, срамно е културна България, дала на света толкова големи певци и музиканти, днес да стигне до чалгата, която при това е толерирана от властта!

Кариерата на Ана Тодорова продължава три десетилетия от 1911 до 1941 година и всяка нейна роля, всеки спектакъл и концерт се посреща като истински празник. Тя притежава един от най- богатите, мощни и красиви мецосопранови гласове, които е раждала оперна България и може да се каже, че е била сред най- обичаните наши певици, така както по- късно публиката ще приеме Катя Попова, Ана Томова- Синтова, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Александрина Милчева. Освен първокласна певица и артистка, тя е и забележителен вокален педагог, дългогодишен професор в Музикалната академия с големи заслуги за възхода на българската певческа школа у нас.

Родена е в София в семейство на обущар и шивачка. Единият от двамата и братя е дърводелец и едновременно самодеец – музикант, диригент на любителски хор. Така от съвсем малка израства с голямата музика. Учи пиано и пеене. Става ученичка на „бащата на българската опера „ тенора Константин Михайлов- Стоян, който я подготвя вокално и сценично. През 1911 започва да пее в хора на Оперната дружба, а година преди това прави дебюта си, едва 18- годишна, на сцената като Зибел във „Фауст” на Шарл Гуно. После се утвърждава като щатна солистка с две малки роли – Циганката в „Борислав” на Маестро Атанасов и Майката на Камен в „Камен и Цена” / „Грамада”/ на Иванов- Кауцки.

До 1913 Ана Тодорова е солистка в Оперната дружба / предшественика на Народната опера/, като заедно с това навлиза и в трудната област на вокалната педагогика. През 1915/ 1916 самата тя учи в Женевската консерватория и от Женева и Берлин започва успешната ѝ задгранична кариера. Изнася много концерти / като в тях включва и българска музика, за разлика от нашите певци днес, които не се осмеляват да изпеят дори една родна песен в чужбина!/, както и голям брой роли от класическия репертоар. Получава много предложения от импресарии за работа на големите европейски сцени и дори в Щатите. Но се връща в София!

Прави това, което сега малцина от нашите млади певци биха направили – да се посвети на родината си! Работи успоредно за сцената и за Музикалното училище, но поради спречкване с министъра на просвещението / и културата/ Стоян Омарчевски бива уволнена! Тя, вече изгряващата звездата на нашата млада опера! Останала без работа и средства тръгва на гастроли в Европа и така започва голямата ѝ международна кариера. Поредица от успешни гастроли Германия, Швейцария, Полша, Австрия, Италия и особено във Франция, където е най- високо оценена. Там пее във всички големи оперни театри и най- често в Парижката Гран опера, където сезони наред е абсолютната примадона сред мецосопраните. При командировка в Париж министър Омарчевски я чува в Гран опера и остава очарован от дарбата на прогонената от него певица! През тези години тя натрупва голям репертоар – всички централни партии за мецосопран от оперите на Верди, Бизе, Масне, Гуно, Вагнер, Майербер, Римски Корсаков, Мусоргски, Чайковски. Сред коронните ѝ роли са: Азучена от „Трубадур”, Амнерис от „Аида”, Далила от операта на Сен- Санс, Кармен, Улрика от „Бал с маски”, Фидеса от „Пророкът” на Майербер, Ортруд от „Лоенгрин”, Лаура от „Джоконда”, Шарлота от „Вертер”...

Критиката не пести суперлативите си: „Г-ца Тодорова имаше шумен успех в Рим. Нейният глас съвършено свеж и с широк регистър и рядко красив, успя да изрази най- разнообразни чувства и да предаде и най- деликатните нюанси на изпълняваните композиции. Тя ни даде възможност да чуем и български песни със странен, пленителен ритъм, които се посрещнаха с възторжени овации, справедлива награда за големия талант на тази красива и чаровна артистка, която макар и още млада, притежава една завладяваща виртуозност” / в. Джорнале Д, Италия”, бр. 91 от март 1912/. И още една критика, този път от френския печат: „ Второто представление на „Самсон и Далила” бе по- блестящо от първото. Мадам Ана Тодорова беше безспорната победителка. Нейната Далила е сред най- вълнуващите, които сме аплодирали някога тук. Това е едно изключително изкуство и трябва да ѝ благодарим смирено за красотата, с която тя така щедро ни дари...Този богат глас не може да не те развълнува. Глас на артистка от световна величина!” / в. „Депеш, май, 1923/.

След като обикаля триумфално редица градове на Европа с концерти и спектакли, през 1932 г. тази голяма вече световна певица се завръща в София. Носталгията надделява, установява се завинаги в България, за да твори за младата българска опера / Софийската опера е одържавена едва през 1922г.!/ .. Следват турнета из Франция, Белгия, Холандия, Мароко, Италия, Египет, Монте Карло, Германия. Това са последните ѝ задгранични турнета. Била е поканена през 1917 г. дори в Метрополитън, Ню Йорк за поредица спектакли от прочутия импресарио и директор Гати- Казаца, но поради войната гостуването се осуетява. С пристигането си в операта в София тя е вече безспорната примадона. Поема целия мецосопранов репертоар. Прави и редица нови роли, превъплъщава се и в героини на Вагнер, Римски- Корсаков, Чайковски, Мусоргски, а също и в българския репертоар / Маестро Атанасов, Веселин Стоянов, Панчо Владигеров, Любомир Пипков/. С успех подготвя и някои остро характерни роли като Старата графиня от „Дама Пика” на Чайковски, Злата от „Женско царство” на Веселин Стоянов, Циганката в „Янините девет братя” на Пипков. За Радиото записва много български народни песни.

Но през 1936 година, когато директор на Народната опера и Народния театър е литературният критик Владимир Василев, който между другото не разбира от опера и не обича певци! / днес прекалено възвеличаван от някои литератори!/, за Ана Тодорова настъпват тежки дни. Ето какво споделя тя в едно интервю от 8 юли 1939 г. за вестник „Мир”: „В началото на миналия сезон директорът задължи солистите да подпишем декларация, в която се казваше, че нямаме право да отказваме възложена от дирекцията роля независимо дали е подходяща или не за гласа и натюрела ни, да коментираме решенията му и политиката на ръководството, да напускаме София и театъра без разрешението му, да приемаме покани за гастроли и участия без неговото позволение. А неподписалите декларацията бяха незабавно уволнени при това дисциплинарно! Владимир Василев прогони от трупата редица талантливи артисти, начело с прекрасния баритон и забележителен артист от мащаба на Шаляпин, Христо Бръмбаров и блестящия тенор Тодор Мазаров, като вторият замина за Виена, където се утвърди като звезда от европейска величина и стигна и до Миланската скала, макар че този зъл и вреден за Операта и Народния театър човек го нарече „прост селянин”! А и аз бях за известно време наказана с наполовина заплата и лишена от своите главни роли Амнерис, Кармен, Азучена. Дори бях принудена да изпълнявам едно кратко задкулисно соло, като дублиран една хористка в операта „Сказание за невидимия град Китеж” на Римски- Корсаков...” Да, Василев, беше много властен, отмъстителен, зъл. Не разбираше от опера и от театър и имаше комплекси..“ След тези тревоги и унижения Ана Тодорова получава диабет, който я мъчи до края на дните ѝ...

Като педагог, преподавател в Музикалното училище и професор в Консерваторията, нар. артистка Ана Тодорова подготвя няколко поколения ученици, сред тях е и тенорът проф. Илия Йосифов, който поема нейната блестяща вокална школа.

АНА ТОДОРОВА: „Гордеех се с националността си, където и да се намирах. Струваше ми се, че след представление, когато винаги ме викаха многократно на сцената, в моето лице приветстваха малката ни, но тъй скъпа родина, България!”