В нашия живот тези два типа съзнание могат да приемат конкретни, дори физически форми. Масовото съзнание е не толкова абстрактно, теоретично понятие, колкото могъща материална сила. Обикновено това е господстващият тип съзнание, доминиращата сила: индивидуалното се сблъсква с него ежедневно.
Резултатите от тези стълкновения бих искал да маркирам сега чрез четири писателски съдби или четири архетипа.
Първият от тях е съдбата на Осип Манделщам, когато масовото съзнание, въплътено в грубата, административна сила, унищожава индивидуалното, неординерното – физически. В Литва съдбата на този оригинален руски поет от еврейски произход споделиха стотици хиляди хора, сред тях и около тридесет писатели, заточени в Сибир през 1940 – 1954 година, като повечето никога не се завърнаха. Вторият тип бих свързал със съдбата на голямата поетеса Марина Цветаева. Разбира се, по принцип самоубийството винаги има множество лични оттенъци, но все пак, тук то бе резултат от един твърде жесток сблъсък между индивидуалното и масовото съзнание.
Третият образ бих свързал със случка, станала две години след “знаменитата реч” на другаря Андрей Жданов, с която той разгроми ленинградските литературни списания и писателите Анна Ахматова и Михаил Зошченко. В града на Нева беше пристигнала група американски студенти. Устроиха им среща – по тяхно настояване – с “низвергнатите” писатели. И те ги попитаха наистина ли считат творчеството си за “упадъчно” и “вредно”. Анна Ахматова отговори с “да”. Това, разбира се, бе галилеевски отговор. През 1963 година, след хрушчовския поход срещу интелигенцията много литовски литератори също бяха принудени да вземат подобно галилеевско решение. Сред тях беше и нашият – може би най- голям поет – Юстинас Марцинкявичус. На тази среща в Ленинград, за която споменах, - това е вече четвъртият архетип, - на същия въпрос на американските студенти Михаил Зошченко отговори: “Не, аз не считам своето творчество за вредно”. Такава беше и позицията на Михаил Булгаков и Борис Пастернак, които според мен бяха истинските победители в тази неравна и жестока борба.
За съжаление, в литовската литература от този тип писатели почти няма. Ние просто приехме галилеевския път и езоповския език, за да общуваме със своя народ. Повечето от нас досега писаха, а и говореха с намеци, алегории, метафори. А днес, когато забраните отпаднаха и всичко може да се назове със собственото му име, ние като че ли нямаме какво ново да кажем...
Явно можем да посочим и пети път: когато индивидуалното съзнание на писателя не се сблъсква с масовото съзнание, а просто става негов рупор. В тези случаи личността просто се отказва от себе си. Появява се някаква “неличност”. И ако отворим книгите на тези писатели, ще установим, че страниците им са...бели листове.
Задачата на нашето вече старше поколение аз виждам в това да се приключат напълно сметките с миналото. Да се защитят младите писатели от компромисите и да се предпазят те от евентуални драми. Това е доста трудно сега в нашата страна, където печатът е силно политизиран и пожълтял.
За щастие се появиха много свободни издания в масов тираж, в които няма никаква политика. Много голямо място в тях заемат въпросите на религията, истинските християнски идеи. Едно от тези списания, “Сетинас”, от група от пет- шест млади литератори. Едно от централните вилнюски издателства беше готово да ги приюти – даваше им хартия и пари, но те отказаха и продължават да правят списанието със свои средства и с помощта на читателите. За нивото на “Сетинас” мога да кажа само това: негов инициатор е Дарю Куолис, сега министър на културата на Република Литва. Той е само на 27 години! И това е първият културен министър у нас, след толкова некултурни... Наистина откъде се вземат тези млади хора? Мисля, че причината е и в това, че Литва е католическа страна. Техният брой се увеличи и поради това, че по времето на застоя, а и доскоро, когато масовото съзнание беше приело облика на вътрешните войски на омразната Червена империя, заробила нашата Литва, прогонваше нашите младежи към църквата, където те решиха да потърсят опора в доброто и в справедливостта. И аз си мисля сега, че тези младежи са не само нашата надежда в утрешния ден, но и гаранцията за днешния ни ден. Ние строихме дълги години, а пък се оказаа, че повече сме рушили. Да, сега можем да се надяваме единствено на младите. Само те ще възкресят БОЖЕСТВЕНОТО, което е у всички нас.
Преведе от руски език: Огнян Стамболиев
Четете ни и в Google News
