„Баншите на Инишерин“ е показно за разказвачите на филмови истории (ТРЕЙЛЪР)

Точно от това имах нужда напоследък - филм, който умее да разказва своята история така, че да ангажира съзнанието ми часове и дни, след като напусна киносалона. „Баншите на Инишерин“ е една поучителна приказка за приятелството, амбицията и самоубийствената сила на зоната на комфорт, която си струва да бъде разказвана поколения наред.

Действията тук се развиват в Ирландия по време на гражданската война в началото на миналия век. Но противно на очакванията, войната е по-скоро третостепенен герой на екрана. На преден план са предложени взаимоотношенията на двама дългогодишни приятели от малък остров на име Инишерин. Неочаквано един ден отношенията им претърпяват тотален колапс без видима причина. Именно търсенето на повода за този конфликт дава основана за куп екзистенциални въпроси, които си задават не само героите, но и зрителите по същото време в салона.

Режисьор и сценарист е небезизвестният Мартин Макдона, който създаде сатирата „Три билборда извън града“ през 2017 г. Тук подходът му е сходен, защото отново избира едно забравено от бога късче земя, в което въпреки всичко живеят хора със своите мечти и терзания. Адмирации към него за увлекателния разказ, защото не всеки е способен да пресъздаде по интригуващ начин история за двама скучновати мъже, заобиколени от скали, кучета, крави и магарета. В известен смисъл „Баншите на Инишерин“ са като литературна класика от XX век, но с тази разлика, че филмът би могъл да вдъхнови книгата, а не обратно, както става в 99% от случаите.

Специално искам да поздравя Колин Фарел за ролята му на Паудрик Суилеабхаин (бел. ред. Дори не съм сигурен дали името му се пише така на български). Аз съм от онези критици, които смятат, че Фарел дължи цялата кариера на външния вид и феноменалния си агент, защото до днес го смятах за актьор, който е лишен от всякакъв талант. Сега обаче съм готов да си върна думите назад, защото за пръв път в живота си го виждам в това амплоа. Дори му стискам палци за успех на международните награди AACTA, където е номиниран за главна мъжка роля.

Брендан Глийсън от друга страна е доказано име в киното от десетилетия насам, така че не е никаква изненада точно неговото представяне. С удоволствие обаче бих говорил цял ден за работата на Колин Фарел, стига да ми се отдаде някой път такава възможност.

Кери Кордън междувременно има не по-малка заслуга за впечатленията ми от безупречната актьорска игра. Изглежда тя се възползва от трамплина, който ѝ даде „Обадете се на Сол“, където изигра сравнително малка роля, но с някои доста запомнящи се моменти в образа на Стейси Ърмънтраут.

Много обичам дни, като днешния, когато се принуждавам сам да си налагам ограничения. Иска ми се да ви разкажа всичко за този филм, но в същото време не бих желал да ви възпрепятствам посещението в киното. Затова ще ви кажа финално, че „Баншите на Инишерин“ може и да не е лъжица за всяка уста, но е филм, който си струва всяка секунда. Той е като овехтяла книга, събираща прах на рафта в библиотеката, но криеща в себе си неочаквано богатство. Малцината ще са онези, които ще я разлистят, но нито един не би имал силите да спре да я чете, докато не я изяде с кориците.

Крайната ми оценка е 8/10, просто защото и аз вече съм леко увреден от филмите за супергерои. Толкова вече свикнах с хвърчащите полубогове и злодеите, които искат да изпепелят вселената, че чак ми беше странно, когато една малка и невзрачна животинка се превърна в причината всичко да придобие смисъл накрая.

А, за малко да забравя. Във филма е използвана българска народна музика, ако всичко написано досега не ви стига, за да се доверите на продукцията.