Франсис Фукуяма на 74: защо историята не е свършила

През 1989 г., когато Берлинската стена още не е паднала, а Студената война върви към своя край, Франсис Фукуяма публикува есе с въпрос в заглавието: „Краят на историята?“. Само три години по-късно то се превръща в книгата „Краят на историята и последният човек“ и прави американския политически мислител световноизвестен.

Фукуяма е роден на 27 октомври 1952 г. в Чикаго и израства в Ню Йорк. Днес той навършва 74 години. Завършва класическа филология в университета „Корнел“, а през 1981 г. получава докторска степен по политология от Харвардския университет. Работи в корпорация RAND и в Държавния департамент на САЩ, преди да се утвърди като един от най-разпознаваемите изследователи на демокрацията, държавата и международния ред.

Какво всъщност означава „краят на историята“

Най-често приписваното на Фукуяма твърдение е, че историята е приключила. Той обаче не предвижда край на войните, кризите или политическите промени. Под „край на историята“ разбира края на голямото идеологическо съперничество, което определя модерната епоха.

Според него след поражението на фашизма и кризата на комунизма либералната демокрация, съчетана с пазарна икономика, остава единствената политическа система с универсална претенция. Тезата му стъпва върху идеи на Георг Вилхелм Фридрих Хегел и върху интерпретацията на Хегел от Александър Кожев. В центъра е представата, че хората не търсят само материално благополучие, а и признание за своето достойнство.

Книгата предизвиква огромен спор. Критиците я определят като прекалено оптимистична и свързана с усещането за западен триумф след края на Студената война. Последвалите събития – войните, авторитарното управление, възходът на популизма и напрежението между САЩ и Китай – често са представяни като доказателство, че историята не е приключила.

От „края“ към изграждането на политическия ред

По-късните книги на Фукуяма показват, че интересът му постепенно се измества от големите идеологически сблъсъци към качеството на институциите. В „Началото на политическия ред“ той проследява как възникват държавата, върховенството на закона и политическата отчетност. В „Политически ред и политически упадък“ предупреждава, че демокрацията не е достатъчна, ако държавата няма способност да прилага правилата и да предоставя обществени услуги.

В „Идентичност“ Фукуяма разглежда как стремежът към признание може да се превърне в политическо негодувание. Според него модерните демокрации са уязвими, когато гражданите започнат да виждат политиката единствено като борба между групи, всяка от които настоява не просто за права, а за специално признание.

В книгата „Либерализмът и неговите недоволства“ той защитава либералния принцип за равни права, но признава, че либералните общества пораждат и напрежения – икономическо неравенство, културни конфликти и усещане за загуба на контрол. Затова днешният Фукуяма не говори за автоматична победа на демокрацията.

„Повече от 30 години търся алтернативна система, която да е по-човешки удовлетворяваща от либералната демокрация“, казва той пред „Гардиън“.

В това изречение се събира и трайната му позиция: либералната демокрация не е безгрешна и не е защитена от упадък, но засега не е намерен по-убедителен модел, който едновременно да съчетава политическа свобода, признание и мирна смяна на властта.

Новата му мемоарна книга „В царството на последния човек“, издадена през 2026 г., се връща към личния и интелектуалния му път. Заглавието напомня, че зад прочутата теза за края на идеологиите винаги е стоял и друг въпрос: какво се случва с човека, когато големите исторически битки изчезнат, но желанието за смисъл, достойнство и признание остане.

Източници: theguardian.com, monorepo-sample2.nyt.net, pbs.org