Перачи на мръсни съвести?

Комисията по досиетата не е учреждение. Не е ведомство. Не е щатно разписание. Не е перо в бюджета на държавата. Не е публичен разход. Не е и никому ненужна бюрокрация. Комисията по досиетата е символ и почит. Символ на победата на истината над лъжата. И почит към жертвите, които не я доживяха.

Смисълът да има мирен преход към демокрация се състоеше в това тоталитарният режим да получи своята обща и негативна морално-политическа и историческа оценка, замесените в неговите престъпления да бъдат наказани, но най-вече и над всичко - да бъде разкрита, показана и разказана истината за онези години, за да не се повтарят никога.

Съгласието за разкриване на истината за режима беше цената за мирния характер на прехода, за да се гради бъдещето на здрави основи. Държавата и обществото ни тръгнаха именно в тази посока. Дали е било правилно или недотам, е въпрос на исторически дебати. Но по този път, след първоначалното стъписване и готовност (помните ли какви остри оценки даваше в началото БКП/БСП на социализма?), ретроградните сили бързо забравиха защо преходът остана мирен. А именно - заради взаимния ангажимент да бъде разкрита истината за всичко и всички по управленските етажи на тоталитарния режим.

Това означава да бъдат извадени на светло репресиите, националните предателства, икономическите фалити, технологичната изостаналост като данни, статистики, оценки, давани още тогава от партийни и държавни структури. Но не просто като анонимни процеси, тенденции и явления, а и като действащи лица. Като участници, съучастници, виновни, приспособенци, негодници, садисти и обикновени партийни некадърници, които са тровили живота на българския народ, тероризирали са го, подслушвали са го, забранявали са му да учи, да се развива, да мисли, да говори, да пише, да пътува. Разкриването на истината за режима е невъзможно без разкриването на истината за Държавна сигурност.

Без разплитането на гъстата мрежа от доносници, явочници, сътрудници, агенти и кадрови служители на репресивния апарат. Българските граждани имат право да знаят кои са били, какво са вършили и така да си съставят информирано мнение за днешната им деятелност и техните потомци, които се появяват на обществената повърхност, след като са били отхранени с парите и привилегиите на репресивния апарат, а след промените внезапно осъмнаха с откраднати от държавата капитали, делови контакти, стратегическа информация и заживяха с измамното чувство на „предприемачи“, „експерти“, „интелектуалци“ или „политици“, сякаш нищо не е било. Не бързайте да казвате: „Да, ама там все пак е имало и почтени хора, които са работели за държавата в конкретните исторически условия.“ Със сигурност е имало и такива.

Съществуването на Комисията по досиетата е и в техен интерес. Целият въпрос е, че когато истината за ДС бъде скрита и размита, няма начин да бъде разделено зърното от плявата. Но има и нещо друго: нека веднъж и завинаги оставим настрана баснята, че всички принадлежащи към ДС били работели за България. Не, не са. Работели са и са се клели във вярност към Българската комунистическа партия и към „братския“ СССР, а България е била сбутана там някъде между другото. При това не нашата България, а тяхната, партийната, на „диктатурата на пролетариата“.

След всичко, което се случи след 1989 година, и след като все в името на мирния преход и националното съгласие не беше направена лустрация, остана само историческият ангажимент за разкриване на истината. Не като еднократен акт, а като постоянно напомняне „кой кой е в българското общество“. За да не затънем отново в лъжата, която беше се превърнала в начин на живот и управление по времето на социализма.

Затова Комисията по досиетата е институционален символ, че колкото и да е трудно, колкото и да се пречи и спекулира с темата за досиетата, победата на Демокрацията и Свободата в България са се случили и на режима, който отиде на бунището на историята, е дадена и се дава онази трайна негативна историческа оценка, която всяка цивилизована нация е длъжна да даде.

Но има и нещо друго. Комисията по досиетата е и институционален израз на почитта към жертвите. Мнозина от тях, които доживяха краха на социализма, не търсеха мъст, те търсеха само истината. Искаха тази истина за техния съсипан живот и прекършени съдби да бъде достъпна и разказвана на техните близки и потомци. Вероятно не са имали силата да го направят сами. Но и като предупреждение към идните времена.

Не пипайте Комисията по досиетата! Нейните архиви принадлежат на гражданите, а не на поредната временно управляваща камарила. Никого няма да заблудите с празни приказки, че всичко щяло да е наред, защото архивът на ДС щял бил да бъде на разположение в Държавния архив. Напротив! Ще бъде погубено най-важното - символът и почитта. Ще бъде анихилирана оценката, която се дава на тоталитарния режим със самия нормативен и политически факт на съществуването на Комисията по досиетата.

Прочее, не е никак случайно, че именно днес се прави подмолен опит тази институция на паметта да бъде закрита. Ретроградните кръгове не се стремят просто към власт, постове, трибуна, държавна кола и секретарка. Тяхната голяма цел, която от години настървено преследват, е ревизия на безапелационната морална победа на демокрацията над тоталитарния комунистически режим. Към нейната политическа победа те отдавна са се приспособили. Но това, което е в техния постоянен дневен ред, е да бъде осквернена моралната победа на демокрацията.

Това е тяхна и на потомството им историческа задача, защото кръвта вода не става. Постигнат ли тази ревизия, то значи самият обществен морал ще бъде релативизиран и подменен - не те, а техните жертви ще трябва да се оправдават, а извършителите на репресиите и престъпленията ще бъдат увенчавани с лавровите венци на патриоти, защитавали Родината. Единственото символно и институционално препятствие пред тази ревизия, и го подчертавам - няма друго! - е съществуването на Комисията по досиетата. Може да критикуваме ефективността на нейната работа, да подобряваме нормативната база, да недоволстваме от нейния състав - всичко може.

Но да позволяваме нейното закриване - не трябва. Както не трябва да позволяваме закриването на Националния исторически музей - това са институции на паметта от различен характер, но еднакво необходими, ако искаме да сме достойна държава и нация, а не просъветски бантустан в плен на ретроградието на едно отречено минало. Давате ли си сметка за какъв уродлив цинизъм става дума - харчат 3,5 млн. евро за възстановяване на идеологическото капище на БКП на Бузлуджа, легитимират като част от културния календар на свободна България асамблеята, създадена от дъщерята на соцдиктатора, но искат да закрият Комисията по досиетата, чийто бюджет е наполовина на тези тоталитарни тотеми?

Трябва да е ясно едно - никой не може да закрие историята. И заради това дълбоко греши онзи, който си въобразява, че с гилотината на едно временно парламентарно мнозинство може да погребе истината. Защото дори и да дръзне да го направи, това ще бъде само мимолетен реванш на онези, които се страхуват от архивите на Държавна сигурност и от самото съществуване на Комисията по досиетата като институционален символ на негативната оценка за тоталитарния режим и на почитта към жертвите на неговия репресивен апарат.

Вън от всякакво съмнение е, че неизбежният ден, когато в Народното събрание отново се сформира общодемократично мнозинство, предано на Свободата и Демокрацията, а не на връзките и зависимостите на тоталитарния режим, възстановяването на Комисията по досиетата ще бъде точка номер едно в дневния ред, нищо чудно и в по-радикален вид.

Това е така, защото истинската демокрация не вирее върху забравата, а се гради върху памет и уважение към истината. Остава да видим колцина днес ще се запишат по опозоряващ начин в бележките под линия на Историята като перачи на мръсни съвести.