Цар Самуил и национализмът на признанието

Завръщането на цар Самуил показва, че много повече можем да спечелим от национализма на признанието, пише Даниел Смилов.

Има два вида национализъм: национализъм на отрицанието и национализъм на признанието. Първият е по-стандартен и при него себеизтъкването на една нация идва за сметка на отрицанието на силата, влиянието и приноса на другите нации. Вторият вид пак залага на себеизтъкването, но той признава и това, което другите нации и народи са ѝ дали и което тя е надградила и усъвършенствала.

Първият се фокусира върху спечелени и загубени битки, вторият върху процеси, в които различни народи са допринасяли за постигането на нещо общо и голямо.

България и Гърция никога не са се разбирали толкова добре

Двата вида национализъм са неразривно свързани и често съществуват паралелно дори в рамките на една и съща личност. Размяната на тленните останки на цар Самуил между гръцкото и българското правителство е илюстрация за този паралелизъм. От една страна, цар Самуил е един от символите на битките на българите с Византия и на развитието на България като отрицание на ромейското влияние. От друга страна, както и премиерът Кириакос Мицотакис правилно отбеляза, българите и гърците живеят заедно от хилядолетие и половина и съвместно са създали уникалната култура и история на нашата част от континента.

Нещо повече, днес сме заедно страни-членки на ЕС , и изживяваме безпрецедентни десетилетия на мирно и ползотворно сътрудничество. Няма период в нашата хилядолетна история, в който българо-гръцките отношения да са били толкова добри и на такава висота. От тази гледна точка няма нищо странно, че в крайна сметка се стигна и до споразумението за размяната на тленните останки срещу църковна утвар, взета от българските войски по време на Първата световна война.

И християнството, и писмеността и кирилицата, и драмата на велики владетели и конфликти са част от нашето историческо наследство. Самуил е фигура, която олицетворява това. Снимка: ArTo/Zoonar/picture alliance

Това е добра сделка за България, но не бива да се преиграва

Във връщането на останките и церемонията по посрещането им у нас имаше и хубави неща, имаше и преиграване и поемане на излишни рискове. Заключенията са следните:

• "Сделката", която беше направена, е добра за България: вземаме тленни останки, които има вероятност да са на цар Самуил, срещу предмети, които така или иначе би било добре да върнем на манастирите, от които са взети;
• Вярно е, че цар Самуил можеше да бъде оставен на мястото си в останките на базиликата "Св. Ахил", но това би ангажирало и гръцката страна със съхранение и пазене на обекта, което тя или не е искала да направи, или ние не сме го поискали от нея. Като цяло, добре е българският цар да е на българска земя;
• Дали размяната ще помогне на гърците да получат мраморните статуи и барелефи на лорд Елгин от Британския музей е отделен въпрос. От гледна точка на човечеството е добре тези артефакти да са в Атина в музея на Акропола, който и бездруго е прекрасен. Човечеството също така дължи благодарност и на лорд Елгин, който всъщност е спасил тези богатства, и на Британския музей, който ги е съхранил и е гарантирал свободен достъп до тях за повече от столетие;
• Може ли да сме се "минали" в размяната? Да, възможно е останките да не са на цар Самуил. Всъщност, за съжаление, доказателствата за тази теория са косвени и далеч от категорични. Но дори и да стане ясно, че това не са останки на Самуил, "сделката" е изгодна за България точно от гледна точка на национализма на признанието: тя подчертава изключително важната роля на средновековна България в създаването на средновековния свят от 10-11 век и припомня огромната драма на управлението на Самуил, което не случайно е дало елементи от сюжети за художествени произведения - може би дори "Бурята" на Шекспир;
• Всъщност усилията на България трябваше да бъдат насочени точно в тази посока на подчертаване на значението на Самуил, а защо не и за възможната връзка с Шекспир. Завъртането на тази връзка в световния обмен би направило България много интересна и разбираема за големи групи хора. Това е всъщност и силата на национализма на признанието: той не представя нацията като някакъв абсолютен уникат, а като участник в световни процеси и културни практики, които далеч надхвърлят нейните граници;
• Преиграването дойде с тържествената церемония в София, а и донякъде в Солун. В крайна сметка имаме тленни останки, които може да са на Самуил с някаква вероятност: едва ли повече от 50%, което всъщност е висок процент за събитие от преди 1000 години, но далеч не е доказателство от последна инстанция. Затова не беше редно да се прави такава тежка и категорична церемония, преди да се изчистят съмненията и да се попълнят празнотите. Хубаво беше, че политическият елит се събра, но формално препогребение на български цар, без да е сигурно, че става дума за неговите останки, е политически и културен риск, който може да изиграе на България лоша шега;
• В крайна сметка контрастът между скромното и камерно пре-погребване на цар Фердинанд - безспорно истинският владетел - през 2024 г. във Врана и на тленните останки, които вероятно са на цар Самуил, беше много очевиден. Трябва все пак да има някаква симетрия в отношението към владетелите и в оценката, която им даваме от церемониална, а и от съдържателна гледна точка.

На Самуил дължим уважение

В съвременния свят изглежда, че национализмът на отрицанието надделява. "Русский мир" е всъщност отрицание на историята и държавността на Украйна. "America first" е лозунг, който отрича мястото на другите под слънцето, ако това място се е харесало на първия.

България също като правило е играла тази игра, залагайки основно на национализма на отрицанието. Завръщането на цар Самуил и включването му в предизборната кампания - защото таймингът, разбира се, е бил съобразен и с такива конюнктурни факти - показва, че много повече можем да спечелим от национализма на признанието. България може да не е най-великата сила, надделяла във всички битки и наложила се над съседите си, но е безспорен и изключително важен участник в създаването на устоите на съвременна Европа, а и на съвременния свят по-общо. И християнството, писмеността и кирилицата, и драмата на велики владетели и конфликти, които и до ден днешен помним и които живеят във въображението на света, са част от нашето историческо наследство. И Самуил е фигура, която олицетворява това, за което днес нацията му дължи огромно уважение.

П.П. А национализмът на признаването, ако го приложим умно, би оправил и оплетените ни взаимоотношения със Северна Македония, които Самуил едва ли би разбрал или одобрил.

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Източник: www.dw.com