Парадоксът на „жълтите павета“: Защо градската десница се влюби в „старшинките“ на прехода?

В българския политически живот има един феномен, който трудно се поддава на логическо обяснение, но пък е изключително плодовит откъм хумор и абсурди. Става дума за едно необяснимо, почти мазохистично влечение на представителите на т.нар. „жълтопаветна общност“ към фигури, които по дефиниция изначално олицетворяват всичко, срещу което тази общност уж се бори.

Истината за това привличане може би се крие в една дълбоко потискана психологическа диагноза. Съзнателно или подсъзнателно, умнокрасивата общност изглежда изпитва остра носталгия по лидер от типа на самия Бойко Борисов. Зад претенциите за европейски институционализъм прозира глад за „силния човек“ – алфа-лидера, който мачка на терен и се превръща в символ на победата. Тъй като сред обичайните им, по-хрисими, прекалено академични и почти безлични лица такъв профил просто липсва, те трескаво се опитват да си го внесат отвън, пък било то и от гардероба на силовите структури.

Най-яркият, направо гротесков пример за това приобщаване, беше прегръдката между ПП-ДБ и Бойко Рашков. Човекът, чиято биография и кариера са дълбоко вкоренени в структурите на миналото, изведнъж се събуди като „знаме на промяната“. В него те видяха най-напред своя „батка“, който ще свърши мръсната работа. Същият този Рашков, с целия си силов патос, подведе лидерите на коалицията да извършат онзи чутовен, незаконен и в крайна сметка абсолютно импотентен политически арест на Борисов, който само легитимира и рестартира лидера на ГЕРБ. Вместо политическа изолация, градската десница го превърна в свой редовен депутат и трибун, само защото им даваше илюзията за твърда ръка.

Но абсурдът не спира дотук. Кадровият инкубатор на тази общност продължава да ражда назначения и номинации, които изглеждат напълно нелепо на фона на претенциите за „нова култура“. Поредната проява на това влечение стана лансирането в политическото пространство на фигури като Георги Кандев. Бившият шеф в МВР, който с маниера си и излъчването си поразително наподобява изскочил от соц виц старшинка, изведнъж се оказа припознат като политическо лице от същата тази общност.

Лица, чийто манталитет, изказ и визия нямат нищо общо с модерната, европейска и прозападна България, за която избирателите на десницата мечтаят, биват качвани на политическата сцена в отчаян опит да се компенсира липсата на характер у „нашите момчета“.

Това разминаване между претенцията за „европейски шик“ и реалността на „соц естетиката“ разкрива дълбока ценностна криза. Когато в името на патетичния копнеж по силов лидер припознаеш за свои хората от апарата на миналото, ти не просто правиш компромис – ти подменяш автентичната алтернатива с поредния сурогат. И после горчиво се чудиш защо избирателите оредяват, а „промяната“ все повече прилича на добре забравен стар виц.