26 години без реформи, не сме забравили и езика на омразата

„Ако обичате, не ме прекъсвайте, аз не ви прекъсвах, когато говорехте…“. Този израз, който постоянно чуваме из политическите телевизионни студия е втръснал на всички. Но това е възможно най-елегантния начин на демонстрация на непоносимост към опонента. 

26 години след повратната дата 10 ноември, езикът на политиците ни се е върнал във фазата от началото на 90-те. Тогава се появи понятието „езикът на омразата“. Докато народът обедняваше стремглаво, хвърчаха слюнки, обиди, клетви и закани. Вече забравените герои на онова време се надвикваха като на свински пазар. Постоянно се търсеше виновник за каквото и да е. Първо бяха виновни комунистите. Посочиха им пътя към Сибир, а те отговориха, че поемат вината само с мезета. После ругатните отнесоха „брадатите“ седесари. Те пък разтуриха текезесетата и „времето е наше“ изтече неочаквано бързо. Червени и сини се врътнаха още по веднъж на власт. Пръв виновник на републиката се оказа Жан Виденов – за мизерията, ограбените банки, изчезналото жито и пр. След това виновен за извършената на юруш приватизация се оказа Костов. 

Езикът на омразата и търсенето на виновници бяха постоянен спътник на обществото. Непоносимостта между десни и леви, сини и червени поомекна при управлението на Симеон. Грубиянският език временно се оттегли зад зъбите, но всичко започна с пълни сили постарому, когато Царят си замина за Мадрид. Той пък беше виновен, че си е взел гората и докарал „алчните юпита“. Влязохме в ЕС и изведнъж търсачите на вина се светнаха за едно универсално оправдание – изначалното зло Държавна сигурност. В легендарната „Комисия по досиетата“ мнозина знайни и незнайни чиновници изкараха точки за пенсия. Така причина за всички несгоди и несполуки през последния четвърт век се оказаха остарелите милиционери от късния соц. Досиета се вадеха на порции и по някакъв график със собствена логика. Така и не бе дадено смислено обяснение, защо не бяха отворени всички заедно и тази деликатна страница да бъде затворена веднъж завинаги. 

Вместо това днешните старчета от някогашните отдели на ДС бяха митологизирани, а тайните снимки от другарските им разпивки минават все още за журналистически удар. Приликата между днешната действителност и онази от началото на промените включва и непрекъснатия зов за реформи. Човек остава с впечатлението, че е пропилян четвърт век в налагането на маловажни политически решения, а промяна няма никъде. Стигнахме дотам цяла политическа сила да се именува на нуждата от реформи. 

Без значение дали тече предизборна кампания или не, когато в телевизионно студио попаднат едновременно поне двама политици, започва зрелище, напомнящо бой с петли. В началото всичко е мирно и тихо, водещият представя гостите и…стартира надкукуригване на обсебени от зли сили събеседници. Сякаш хората, които преди секунди са се поздравили възпитано, покриват някаква норма от омраза и непоносимост. И партийната им повеля е да не се прибират в централата, ако не я изпълнят. 

Някои телевизионни водещи се изхитриха и вече канят само по един събеседник. Защо да рискуват цялото предаване с някой спонтанен бой или напускане на студиото? Нали и тях ще ги хокат после. За останалите търсачи на силни усещания, които дават възможност за диспути, е препоръчително да имат под ръка екзорсист на граждански договор. Никога не се знае какъв демон може да обсеби гостите на предаването, които се държат сякаш човекът до тях е смъртен враг на рода им поне от пет поколения назад. 

След 26 години се оказва, че сме си същите, като в онази ноемврийска вечер, когато гледахме невярващи увисналото чене на Тодор Живков. Носители на уникалното съчетание от наивитет и скептицизъм. А постоянната нужда от реформи показва, че голяма част от годините на безкрайния преход бяха безхаберно профукани. Вече има ли значение как и защо...