ИДП: Необратимо е изваждането на Пеевски от политиката и икономиката

Спирането на големи обществени поръчки за фирми, които публично се свързват с депутата от ДПС Делян Пеевски е знаков момент за политическия и икономическия живот на страната. През последните години Делян Пеевски се превърна в един от знаковите политико-икономически фактори в държавата и разграждането на империята му би могло да доведе до сериозна трансформация на политическия и икономическия живот. Това се посочва в месечния анализ на Института за дясна политика (ИДП).

Спирането на обществените поръчки се случва на фона на забраната, която Турция наложи на Делян Пеевски и Ахмед Доган да посещават страната. Това е допълнителен удар срещу Пеевски, като неговата фигура започва да носи тежки негативи и на почетния лидер на ДПС Ахмед Доган. По всичко изглежда, че процесът по извеждането на Делян Пеевски от политическия и икономическия живот на страната е необратим, като въпросът е колко дълго ще продължи той.

Действията на премиера Борисов свързани със знаково спиране на определени обществени поръчки, до голяма степен изземат инициативата по темата „Пеевски“ от ДСБ, либералните среди и вътрешно-управленската опозиция като цяло. В този смисъл, тези кръгове ще търсят нова персонализация на антиговоренето си, като към момента насочването на този тип политическа енергия се движи към теми свързани със защита на „зелени“ каузи и конфронтация с главния прокурор Сотир Цацаров. В този процес има условия да се наблюдава преформатиране на различните либерални кръгове около класическата популистката теза „няма ляво, няма дясно“.

Борисов 3.0 – трансформация от баланс към национално лидерство с една доминираща партия

След оттеглянето на ДСБ от управляващото мнозинство в края на 2015 година, се наблюдава дебалансиране на управляващото мнозинство и политическия живот на страната. В този смисъл, ролята на премиера Бойко Борисов, като балансьор и свързваща точка за цялата политическа система беше изчерпана още в началото на 2016 година. На този фон, рязката смяната на курса на публичното поведение на Борисов, която се наблюдава от средата на февруари, е по-скоро логична, отколкото неочаквана.

Ако приемем, че от началото на мандата на настоящото управление, балансьорският подход на премиера може да бъде наречен Борисов 2.0, то към началото на март 2016 година, можем да говорим за началото на Борисов 3.0, което означава трансформиране на управленския подход от баланс към персонализирано национално лидерство и утвърждаване на политически модел с една доминираща партия. Подобен модел вече функционира в голяма част от страните в Централна и Източна Европа и в това отношение България не би била изключение.

Още в края на 2014 година, Институтът за дясна политика отчете тенденция за оформяне на политически модел с една доминираща партия в лицето на ГЕРБ. Тази тенденция се потвърди най-ясно по време на местните избори в края на 2015 година, когато ГЕРБ успя да спечели убедително кметските позиции в 22 от 27 областни града. Последвалите трусове и разцепления в Реформаторския блок и ДПС, както и усилващата се криза в БСП, зададоха нова политическа картина, в която най-голямата формация ГЕРБ остава единствената стабилна конструкция в политическия живот на страната.

В тази ситуация би било политическа грешка ГЕРБ да продължи да се държи като балансьор и да влиза в калъпа на центристка формация. При утвърждаването на тенденцията, в която ГЕРБ се оказва доминираща партия с дясно-консервативен профил, ролята на балансьор става излишна и дори опасна за всеки, който би се опитал да я играе. В този смисъл, в началото на 2016 година пред лидера на ГЕРБ имаше две възможности:

Да поеме курс към предсрочни парламентарни избори, които да отразят актуалните обществени настроения и в парламентарното представителство;

Да преформатира управлението си и в рамките на настоящия парламент да замени концепцията за осъществяване на баланс между различните политически сили, с концепция за осъществяване на национално лидерство.

По всичко изглежда, че с оглед на сложната геополитическа обстановка, в която България се нуждае от стабилно управление, премиерът Борисов е избрал да трансформира управлението си в движение, без да върви към предсрочни избори, които биха оставили страната без ефективно управление за най-малко три месеца.

На този фон, президентските избори се очертават като символни за новия курс на Борисов.

Ако иска да утвърди позицията си на доминираща сила в политическия живот на страната, ГЕРБ би трябвало да издигне самостоятелна президентска кандидатура без да търси предварителна подкрепа от други политически сили. Това означава, че възможността за издигане на обща кандидат-президентска двойка между ГЕРБ и Реформаторския блок, или друг участник в настоящото управляващо мнозинство към този момент е минимална.

Не е изключено представителството на Реформаторския блок в правителството да бъде свивано в движение, като определени министри излъчени от тази политическа формация да бъдат заменяни от министри на ГЕРБ или на други коалиционни партньори. Това би отговорило на свитата парламентарна подкрепа на Реформаторите за кабинета, която към момента се свежда до 12-13 депутати.

ГЕРБ – ситуацията на безалтернативност е най-големят риск пред партията

ГЕРБ продължава да стои монолитно в политическия живот на страната и въпреки сътресенията в останалите партии е далеч от процеси на разцепление и радикални трансформации. От началото на мандата на настоящото правителство, формацията изграждаше коалиционна култура и успя да се впише в коалиционното управление, като негова основна движеща сила. Предвид категоричната победа на местните избори и съхраняването на добрата вътрешнопартийна кондиция, партията се очертава като предизвестен победител на президентския вот още преди да е номинирала официално своя кандидат-президентска двойка. Трябва да се отбележи, че в тази ситуация на безалтернативност, най-големият риск пред ГЕРБ не идва от парламентарно представените политически партии, а от евентуалната поява на нов антисистемен играч, който да постави Бойко Борисов в изключително неизгодната роля на крепител на политическото статукво. Досегашната тенденция на развитие на партията е изключвала подценяването на подобни ситуации (например чрез оставката на Бориосов и отиването ан предсрочни избори в началото ан 2013 година) и именно това е една от причините за добрите политически резултати.

БСП – капсулация или отново Първанов

Напрежението в БСП ще расте с наближаването на конгреса на партията. Най-важните въпроси пред социалистическата партия са – кой от кандидатите ще бъде избран за лидер и как ще протече самият избор. От отговорите на тези въпроси зависи, дали партията ще се разцепи след провеждането на конгреса.

Като цяло пред БСП няма много позитивни варианти. Смяна на настоящия лидер Михаил Миков би катализирала сериозни размествания в пластовете на БСП, защото подобен избор би минал през сериозна вътрешнопартийна битка. Това би могло да катализира процеси на реваншизъм и преследване на врагове с партиен билет след провеждането на конгреса. При победа на Михаил Миков пък, е силно вероятно част от неговите опоненти да напуснат партията и да се опитат да се конкурират с нея по време на президентските избори. Подобно развитие на ситуацията би превърнало БСП от второстепенна в малка партия с едноцифрен процент на подкрепа.

Трябва да се отбележи, че до голяма степен, изборът на лидер ще предреши и кандидат-президентската номинация на партията. Ако сегашното ръководство на партията бъде съхранено, то вероятно ще бъде съхранен и курсът на капсулация и самоизолация на БСП в рамките на твърдото й ядро. Това означава издигане на тясно-партиен кандидат и ограничени възможности за подкрепа отстрана на периферията, която ще бъде разпределена между новосъздалите се нови леви партии.

Един от основните проблеми пред БСП, наред с идейната и организационната криза, която тече от няколко години, е невъзможността партията да приеме факта, че е второстепенен политически играч. Това я лишава от редица възможности, от които се възползват новите и по-малки леви партии, които изначално са лишени от самочувствие на основни политически сили. Най-яркият пример в тази посока е развитието на АБВ, като почти центристка формация, със силен прагматичен подход. Въпреки, че има почти четири пъти по-малко депутати в Народното събрание, АБВ оказва много по-силно влияние върху политическите процеси, отколкото БСП.

ДПС в окото на най-тежката си криза

ДПС преживява най-тежката криза от своето създаване. След председателството на Лютви Местан, партията се намира в политическа изолация, както по отношение на управляващото мнозинство, така и по отношение на опозицията в лицето на БСП. Наред с това формацията изживява сериозни организационни проблеми и се намира в изострена криза на идентичността. Конфликтът на ръководството на ДПС с официалните власти в Република Турция би могъл да нанесе сериозни електорални щети на движението. В същото време обаче, този конфликт би могъл да направи от ДПС сравнително приемлив коалиционен партньор след следващи парламентарни избори.

Какви ще са перспективите пред ДПС би могло да се каже след края на конгреса на партията и избирането на нов лидер. От профила на новия лидер до голяма степен ще зависят и възможностите на тази политическа формация да преодолее кризата, в която се намира. Към момента има две тенденции:

Избор на лидер с европейска легитимност;

Избор на лидер с вътрешно-партийна легитимност;

Ако ДПС тръгне по първата линия, това би означавало, че партията е готова да жертва част от електоралната си подкрепа, в името на изчистване на публичния си образ. Тази тенденция би означавала и раздяла с част от знаковите фигури на партията, които се ползват с лош публичен образ, в това число и на Делян Пеевски. В същото време този вариант би парирал критиките отстрана на Лютви Местан, че партията обслужва руския геополитически интерес и се е отдалечила от евро-атлантическите ценности. Като фигури с европейска легитимност и с реален шанс да оглавят ДПС могат да бъдат посочени депутатът Четин Казак и евродепутатът Фелиз Хюсменова.

Ако бъде избран вторият вариант, това ще означава, че партията поставя като основна своя цел съхраняването на електоралната си подкрепа в сегашния й вид. Подобна тенденция би продължила изолацията на ДПС и би съхранила настоящото статукво в партията. Доколко този подход ще бъде в състояние да съхрани електоралната подкрепа обаче е все още неясно. Като фигури с вътрешно-партийна легитимност и с реален шанс да оглавят ДПС могат да бъдат посочени депутатите Мустафа Карадайъ и Рушен Риза.

Реформаторски блок – разделен завинаги

От началото на 2016 година, разцеплението на Реформаторския блок придобива все по-ясни контури. Оттеглянето на Радан Кънев и ДСБ от управляващото мнозинство, отвориха възможности за действие пред Меглена Кунева и ДБГ, които се позиционираха като лидери на останалата в управлението част от коалицията. Знак за това беше избирането на Кунева за министър на образованието и лидирането на преговорите за подписването на меморандум между Реформаторския блок и ГЕРБ отстрана на Даниел Вълчев. Отказът на депутатите от гражданската квота да подкрепят лидера на ДБГ при избора й за министър на образованието и острите им критики към правителството след това, очертаха ясното разделение на блока.

Към момента в рамките на Реформаторския блок има две тенденции, които с времето ще се раздалечават все повече и около които ще се групират, както партиите участващи в коалицията, така и формации, които до момента не са успявали да влязат в нея. Първата тенденция се персонализира от Радан Кънев и към този момент изглежда значително по-жизнена. на Националното събрание на ДСБ, Радан Кънев на практика успя да постигне всичките си поставени цели и да маргинализира задълго тенденцията за поява на своя вътрешна алтернатива през фигурата на Петър Москов. През следващите месеци около Радан Кънев постепенно ще се присъединят депутатите от гражданската квота на Реформаторския блок, малките партии в коалицията (БЗНС и НПСД) и „Движение 21“ на Татяна Дончева. Заедно с това Радан Кънев има потенциал да получи и подкрепата на публичните говорители, заставащи зад прокламирания наскоро „Манифест за републиката“.

Голямата дилема пред тази част от блока е дали да се позиционира в либералното пространство, като взаимодейства с либерални формации като Зелените, Нормална България на Георги Кадиев и неформални организации като „Протестна мрежа“; или да потърси партньори в посока на утвърдени партии с консервативен или патриотичен профил като СДС, ВМРО и НФСБ, които обаче са и ще продължат да бъдат част от управляващата коалиция. По тази причина дилемата най-вероятно ще бъде разрешена едва в навечерието на следващите парламентарни (редовни или предсрочни) избори.

Втората тенденция в Реформаторския блок се персонализира от тандема Меглена Кунева – Даниел Вълчев. Тя няма ясно изразена идеологическа линия и залага най-вече на прагматичен подход за участие в управляващото мнозинство. През следващите месеци стремежът в тази група ще бъде да се превърне в притегателен център на парчетата от старото НДСВ като се опита да вкара като пълноправен участник в РБ БНД на Борислав Великов, емблематични фигури на жълтата партия като Соломон Паси и вероятно самото остатъчно НДСВ.

Патриотичен фронт – стабилизиране

Видимо, Патриотичният фронт успява да преодолее вътрешните противоборства възникнали по време на местните избори. Към момента формацията изглежда стабилна и се държи като предвидим партньор в управляващото мнозинство. Шансовете за формациите от фронта се коренят най-вече в съхраняването на коалицията. Тест за това ще бъдат президентските избори, които имат потенциал както да препотвърдят партньорските отношения между ВМРО и НФСБ, така и да ги поставят в нова кризисна ситуация. Ситуацията рязко ще се промени при поява на нов антисистемен политически играч с патриотичен и националистически профил. В такъв случай, и двете партии от коалицията, вероятно ще потърсят политическо оцеляване през включването си в по-широк коалиционен формат.

АБВ – овладяване на БСП?

Формацията на бившия президент Георги Първанов е поставена пред дилемата дали да продължи развитието си по свой собствен път или преди президентските избори да се върне като играч на терена на БСП. До голяма степен решаването на тази дилема ще зависи от профила на фигурата, която ще бъде избрана за лидер на БСП. Ако настоящият лидер на социалистическата партия Михаил Миков бъде преизбран на поста си, то възможностите на Георги Първанов и АБВ за взаимодействие с БСП ще бъдат силно ограничени. Ако БСП бъде оглавен от политик с антиизолационистка платформа, то би могло да се стигне и до президентска коалиция между АБВ и БСП и издигане на непартийна президентска номинация.