Популисткият ренесанс и провалът на европейското дясно

Идеологическата тектоника на Западната цивилизация се раздвижва, причинявайки разместване в ценностните пластове, а оттук и уязвимост на стандартните политическите архитектури.

За това допринесоха три фактора: световната финансова криза от 2007-2008-ма, руската агресия спрямо Украйна от 2014-та година и терористичната активност на ислямския фундаментализъм.

Макар и от различен ъгъл, и трите фактора уязвиха сигурността на европейския човек и го принудиха да живее в режим на травматичен стрес.

Финансовата криза сви бюджета на семейството,

което доведе най-важния космос на обществото до икономическа несигурност. Руската агресия релативизира международното право и зачитането на суверенитета на народите, което възроди предвоенните страхове и националната несигурност. Атентатите в няколко европейски столици и градове пък създадоха панически страхове и ограничиха периметъра на личната сигурност. Въпреки че нито един от тези фактори не бе собствено европейски, именно Стария континент се превърна в координатната система, в която те се пресякоха.

Либералните европейски елити не реагираха правилно или навреме на тези процеси. Натрупаният страх и несигурност имаха нужда от реципрочен отговор – от камшично движение, утвърждаващо сигурността. Вместо това, скованият либерален мейнстрийм реагира инертно и половинчато: споразуменията от Дъблин и Минск не работят или никой не ги спазва.

Реакцията на европейската публика се появи под формата на непрекъснато рефрешващ се популизъм – симбиоза от невежество, суеверие и пропаганда. Либералният популизъм се опитва да раздробява тъканта на обществото, създавайки мрежа от малцинствени нагласи. Националистическият популизъм пък пробва да унифицира обществото под обезателни етнически постановки.

Но истинският виновник за този популистки ренесанс не са нито либералите, нито националистите.

Виновникът си има ясна физиономия и контур. Това е традиционна десница.

Дълги години след Втората световна война европейското дясно имаше два солидни стълба. Единият бе немската християндемокрация, другият - британският консерватизъм. Но един бърз и ретроспективен поглед, сканиращ техните ценностни организми от последните години, ни показва, че и двете идеологически конструкции не са това, което бяха.

Немската християндемокрация направи прекалено много компромиси. В сферата на политиката тя абсорбира либералната етика, а сферата на икономиката – левичарската социалност. Така тя продължи да бъде демократично, но не и християнски ориентирана. А вместо солидарна, стана социална. От християндемократ Ангела Меркел се превърна в политически либерал и икономически социалдемократ. Нищо общо с Конрад Аденауер.

Британският консерватизъм също претърпя известни модификации. Удържан в рамките на фискалния и пазарен консерватизъм, торизмът на Камерън функциониране икономически дясно, но не и обществено: политическите му артикулации придобиха прекалено либерално-градски наглед. Вследствие на което торите си останаха консерватори в икономиката, но се превърнаха в либерали в политиката. Малко общо с Маргарет Тачър.

Със сигурност за подобна отстъпчивост на европейското дясно

е допринесло и влиянието на американския неоконсерватизъм върху него. Но дясното при ястребите от САЩ също бе ограничено предимно до икономиката – апология на частната инициатива, ниските данъци, свободния пазар и капитализма. А в обществения процес неоконсерватизмът се приближи опасно близо до ляво-либералния релативизъм (във вътрешната политика) и до ляво-либералния утопизъм (във външната политика).

Отказът от ценностно самообладание и характер пред лицето на либералния мейнстрийм доведе до обезличаването на тези традиционни десни сили в Европа (и САЩ). С всеки един компромис, който консервативното правеше спрямо либералното, дясното спираше да бъде дясно.

Вследствие на което бойкотната реакция на избирателите бе логична. В Германия се появи AfD, Великобритания гласува за Брекзит, а американците - за Доналд Тръмп. Президентските избори в Австрия миналата година изправиха един срещу друг две политически ругатни – ляво-либералния Александър ван дер Белен срещу националиста Норберт Хофер, така както тазгодишните избори във Франция предлагат още от същия ужас – ляво-либералния Еманюел Макрон срещу националистката Марин льо Пен. До последно парламентарната надпревара в Холандия от тези дни ни бе представяна като оспорвана битка между либерала Марк Рюте и популиста Герт Вилдерс.

Тези екстравагантни нагласи едва ли щяха да бъдат възможни,

ако традиционното европейско дясно бе налице и в кондиция. Колкото повече обаче се свива електоралният периметър на традиционното дясно, толкова повече се разширява полето за политически експерименти. Европа едва ли щеше да се окаже в позицията да избира между радикали (било либерални, било националистически), ако традиционното дясно – следствие на ценностните си компромиси и поражения, не се бе компрометирало, а оттук и престанало да изпълнява социализиращите си функции.

Зад популисткия ренесанс наднична гузно контузената традиционна десница. Това е като счупеното родителство: лошите прояви на детето са функция на един провалил се възрастен.

А от опит знаем, че когато не са пред санкциониращото присъствие на възрастния, децата имат склонност да правят пакости.

Днес в Европа има много деца и малко родители.