Как рекламата гаси скандалите

"Прост народ сме, нищо не става в тая държава". Всички сме чували натрапчивите думи на таксиметровия шофьор от популярната реклама. В която проф.Пимпирев опитва да го опровергае с убийствения аргумент, че това не е така, защото...бил стигнал Южния полюс.

Не е нужно да ходим толкова далече, за да се убедим, че в страната ни върлува епидемия, по-страшна от най-новия щам на грипа. Дори от този, който още не се е появил. Търкането на т.нар. "картончета на късмета" неусетно се превърна в национален спорт с тенденция, без преувеличение, да премине в национална катастрофа. Джани Родари мечтаеше да има магазинче с две полички, в което да продава надежда за всички. За съжаление или радост прекрасният писател не доживя да види мечтата си „осъществена“ в България. Тук надеждата се продава за лев, два, три, пет лева...колкото поискате и можете да инвестирате. И всеки може да си я купи от първото магазинче с две полички.

Нали „луд на шарено се радва“, както е казал народният гений, картончетата са най-пъстроцветната стока в своеобразните пунктовете за щастие. И народът им скача като каракуда на торен червей. Обект на хазартното облъчване са основно най-бедните хора, а децата, най-наивните жертви на рекламата, дърпат полите на майките си, щом зърнат ново картонче на витрината. Нали са го видели вечерта по телевизията. На тях нищо не им убягва.

Общоизвестен факт е, че хазартната зависимост е по-силна и коварна от наркотичната, алкохолната, ако щете и от сексуалната. И от всяка една друга. Един-единствен роден политик реши да се опита да спре гаврата с българските сиромаси. Чрез законови промени на първо време да озапти рекламното облъчване на населението. Говорим за вицепремиера Валери Симеонов. Който парадоксално е принуден да защитава тезите си по въпроса не във водещите медии, а във...фейсбук.

Парадоксално, но само на пръв поглед. Просто рекламните бюджети, отделени от продавачите на надежда за водещите медии запушват устата на всеки, дръзнал да протестира като Мунчо в края на „Под игото“. Ще кажете – нали Симеонов си има СКАТ. Има си я, но не е същото. Нерде СКАТ, нерде NOVА. А мълчанието по въпроса на водещите медии е оглушително. Виж, за другите инициативи на Симеонов – няма проблем. Оградата на границата, шумът по заведенията, пушенето...ако иска да говори денонощно. Но картончетата на късмета си остават табу.

По същата схема се разви и угасна скандалът с Гинка Върбакова. Скандал ли? Вече няма такъв. А Гинка не е просто Гинка, а г-жа Върбакова. Как стана това, без да има каквато и да е реална промяна в обстоятелствата около сделката за ЧЕЗ? Всичко е както беше в деня, когато научихме за съществуването на въпросната дама. Теменужка Петкова се върна на поста си, премиерът направи лупинг и се отказа от идеята държавата да купува ЧЕЗ-България. А дали и кой стои зад госпожата от Пазарджик е също толкова мътно, колкото и в първия ден от сагата. Въобще темата, с която повече от месец ставаха и лягаха българите, просто изчезна от медиите.

Как така изведнъж изгубиха интерес? Много просто. Само за няколко дни редица медии се сдобиха с реклами на „Инерком“, фирмата на Върбакова. И интересът им по темата, заедно с моралните казуси, които уж ги терзаеха, се изпари рязко. Няма нищо гениално в купуването на спокойствие. Схемата е стара, колкото първия вестник в света. Колко читателски писма отиваха в кошчетата на вестникарските редакции, защото алармираха за своеволия на мобилните оператори. Но нали те осигуряваха основното перо в бюджета и реално издържаха изданията.

Нищо лично, просто бизнес. Никой не е светец, за да се прехранва по неведоми пътища. Само дето е смешно и дразнещо същите, чиито усти и камери са запушени с рекламни бюджети, да плачат, че сме на 111-то място по свобода на словото.

Животът е сцена, но и в това театро е нужна малко мяра. Поне от благоприличие.