Гранична кочина

За първи път минах през ГКПП „Калотина“ като студент, по време на ембаргото срещу Югославия и на път за лятно училище в Полша. Тогавашната картинка няма как да бъде забравена, особено ако човек преминаваше в тъмните часове на деня. Сумрак, мизерия, притичващи хора, които влачат контрабандни туби и сакове, контрольорът от влака, който ни посъветва да си стоим по купетата и много, много да не гледаме и питаме и т.н. Който е минавал БГ границите в онези брутално контрабандни години няма как да е забравил картинката. Същото се повтаряше и при преминаването с автобус, няма как, студентски години! Висене с часове, гавра с хората, липса на тоалетни, изпочупени стъкла и ръждясали железа. Човек просто нямаше как да сбърка „милата родна картинка“!

Контрастът със сръбската граница в тези времена бе приятен за окото и неприятен за националното чувство. Първоначалното ми обяснение за отликата между нашата, нека си го кажа директно, кочинка и чистата и спретната сръбска граница бе, като студент по социални науки, от разликата в системите. Тежък соц, с дълбоко вкоренена безстопанственост, разбита ценностна система и липса на отношение към публични пространства и прочее. Все пак, при сърбите имаше повече свобода, повече чувство на ангажимент и отношение към собственост, някакви такива неща си мислех. Обаче годините си минаваха и всяко преминаване през тази граница отново и отново предлагаше тъжния контраст. Когато влязохме в ЕС си казах, че вече просто няма начин, има и пари, има и натиск да пооправим поне външните граници, ще има модернизация на цялостната инфраструктура и т.н.

Разбира се, разликата си остана. Преди няколко седмици отново ми бе пред очите. Скромната, но спретната и боядисана инфраструктура от сръбската страна, градинката с цветята, по-стегнатите полицаи. Нашата картинка си бе до болка позната, макар че този път имаше и нов проблем. Трябва специално усилие, особено отношение, за да оставиш на самото КПП да се появяват дупки в асфалта. Дупки от поне една педя, в които колите просто пропадат, буквално на два метра от кабинките на самия пункт. В тясното пространство сбутаните коли се опитваха да ги заобикалят и се разминаваха буквално на един пръст разстояние. От моята позиция преброих поне четири дупки. Останалите елементи на граничната кочина няма да описвам, те са ви познати поне от телевизионните репортажи, които гледате от години. В случай, че не сте минавали скоро. Взрян в милата родна картинка и гледащ надолу към траповете за малко щях да пропусна да мерна знамето на ЕС, което се вееше гордо над нас.

Като карах към София се подсетих за сигурно десетките клоуни, които са били министри и са се заричали, че ще оправят всички КПП-та, възмущавали са се пред камера от тяхното състояние, обяснявали са как така повече не може. Сетих се и за милиардите, които се харчат за пътища. Замислих се за последния четвърт век колко служители и началници са ходили всяка сутрин на работа, тръгвали са си вечер в тази среда. И са били като цяло ОК с кочината, в която прекарват дните си, защото очевидно не са направили нищо, за да го променят. Опитах се да изчисля колко шефове и министри са се сменили от моите студентски години без да изпитат достатъчно мотивация и желание да решат управленски проблем за първокласници. Или пък просто ей така да си кажат, „абе, мама му стара, не мога да го гледам повече това така“ и да се захванат да го оправят.

И понеже през последните години сме особено шумни националисти се зачудих как пък толкова години на един не му стана неудобно от чистата градинка на комшиите. Ако няма остър естетически порив към публичната среда, поне да се мотивира на този основа. Но, не. Тъжната ежедневна реалност на нашия патриотизъм и национализъм е тази, някоя псувня по адрес на поробителите, някой шамар за чужденец, някое знаме по празниците. Колективното усилие за създаване на функциониращо общество и нормална среда не е достатъчно секси, не става и за селфи. Карайки към София се замислих и че системите вече малко ми обясняват. Явно просто където е текло, ще си тече, където не, не.