Мария Спирова пред ФАКТИ - да участваш в тестването на ваксина срещу Covid-19

Мария Спирова е редактор в издателство в Лондон. Нейният личен офис обаче се мести в къща в Оксфорд, когато пандемията от COVID-19 опразва улиците и офисите на британската столица. Дълго време тя прекарва в Оксфорд, работейки от вкъщи. В един момент Мария Спирова решава да се включи като доброволец в експеримент на ваксина за коронавируса. Как описа това преживяването пред ФАКТИ, четете в следващите редове:

- Как попаднахте в тази група от доброволци?

- От началото на епидемията вирусологичната лаборатория Jenner в Оксфордския университет започна усилена работа по прототип на ваксина срещу Covid-19. Тази лаборатория има опит в разработването на ваксини за други респираторни вируси – SARS и MERS, които в предишни години произлязоха от Китай и от Близкия изток. Разликата беше, че SARS и MERS макар да бяха много смъртоносни, не се разпространяваха, нямаха тази вирулентност, която коронавируса прояви. Макар че поразяваха много по-лошо заразените, беше много по-трудно да се предава заразата.

Тази лаборатория Jenner вече беше разработила ваксина, базирана на аденовируса, който се предава между няколко маймунски вида. На базата на тези ранни разработки на ваксини за SARS и MERS, които също не са лицензирани, те започнаха да работят за ваксина срещу Covid-19 с голямо финансиране от британското правителство, което, разбира се, много иска икономиката да се възстанови и хората да не живеят в постоянни карантини.

Аз попаднах в тази група, защото живея в Оксфорд, защото съм възпитаник на Оксфордския университет и още от времето на моята магистратура следя техните научни разработки. Когато те обявиха, че търсят доброволци за тестване на Covid-19 ваксината, това беше в най-напрегнатия момент от общата карантина, когато от вкъщи можеше да се излиза само по четири основни незаобиколими причини, беше наистина напрегнато време – става дума за април.

Тогава лабораторията обяви първото човешко изпитание на ваксината. Тогава бяха взели няколкостотин доброволци, сред които аз не бях. Във втората и третата фаза на това изпитание, които текат в момента бях привлечена и аз като доброволец – писаха ми. Доброволци има още и в много градове на Великобритания, изпитанието се провежда също в САЩ и Бразилия.

Самото изпитание е т.нар. „заслепено проучване”, което означава, че половината от доброволците не получават експерименталната ваксина срещу Covid-19, а лицензирана ваксина срещу менингит. На нас не ни се казва кой каква ваксина получава. Ще разберем каква ваксина ни е била поставена едва след 10 месеца, когато е краят на изпитанието. Ние сме доброволци в следващите 10 месеца. Всеки от нас, разбира се, може да се откаже, когато реши.

По този начин лабораторно ще се сравни как се справя човешката имунна система в нормални обстоятелства. Половината от нас ще имат ваксина, другата половина на практика ще мислят, че имат ваксина, но няма да имат. По този начин ще се тества в поведението ни в реалния живот, в който рано или късно ние ще се сблъскаме с Covid-19 и как имунната ни система ще реагира. Ако при хората, които имат поставена ваксина има видимо по-голям процент от хора, които или не са почувствали заболяването, или са го прекарали съвсем леко, то тогава учените ще имат доказателство, че тази ваксина работи. Ще разберат дали ваксината защитава организма по-добре отколкото една средно здрава имунна система би могла да се защити сама.

Отново пояснявам, че ние не получаваме с ваксината вируса на Covid-19. Ние получаваме аденовируса, който поразява маймуни. Той обаче е обработен, така че да включва същия протеин, който се съдържа в шиповете на коронавируса. Имунната система на доброволците се тренира да разпознава този протеин без да има реална среща с вируса, защото идеята е, че ако имунната система разпознава този протеин и всеки негов носител бива унищожен, то вирусът няма как да ни разболее.

Предварителните данни са, че онези от нас, които имат ваксината развиват антитела и T-клетки – двете важни съставни части от имунния отговор на човешкото тяло. Това, което все още не знаем е колко време тези антитела остават в организма, а това е големият въпрос – дали тази ваксина може да защитава една година, половин година и колко често трябва да се поставя. Очаква се, че няма да има много дълга и постоянна имунна защита и ще трябва да се подновява.

Не е ясно и дали хората, които са получили тази ваксина ще продължат да бъдат вирусоносители. Тоест дори и те да не получат никакви усложнения, основния успех на тази ваксина досега в изпитанията с маймуни е, че всички ваксинирани маймуни са прекарали вируса много леко, нямало е усложнения. Предварителните резултати са, че ваксината предпазва от тежко протичане на болестта. При хората се изследва дали има странични ефекти и дали по-голяма доза от нея ще предпази и останалите, които нямат ваксина – ако ваксинираните не са заразоносители и не заразяват други хора.

Самата аз съм в групата, която получава двойна доза от ваксината. Различни групи хора получават различни дози, моята група е с най-висока доза. Може и двойна доза от менингококовата ваксина да съм получила. Целта на нашата група е да се види каква е оптималната доза от ваксината за създаването на стабилен имунен отговор. Тази група е свързана и с много изследвания. Явявам се на прегледи, давам доста количество кръв.

Интересно беше, че трябваше всички доброволци да си правим сами PCR тестове. Това се случва всяка седмица.

- Вие сами взимате пробите си?

- Да, взимаме ги сами и ги изпращаме по бърза пощенска услуга в лабораторията. По този начин учените следят кога кой от нас се сблъсква с вируса в реалния си живот и по какъв начин реагира имунната ни система.

- Кога Ви беше поставена ваксината?

- На 7 август след като минах обстоен медицински преглед, който да установи дали покривам нормите да съм класифицирана като здрав индивид. Разбира се, не може да се поставя безразборно ваксина на хора, които евентуално биха били уязвими по някакъв начин. В експеримента има и различни възрастови групи, на които се поставя ваксина, за да се види дали възрастните хора, които са по-уязвими също развиват успешно антитела. Очаквам втората доза от ваксината на 16 септември.

- Тялото Ви как реагира след поставянето на ваксината?

- Имах типичната реакция при доста ваксини, макар че в по-остър вариант – поддържах висока температура два дни, малко над 38 градуса. Стабилно я поддържах, след което тя отшумя. Извън това не мога да се оплача. Дори – знаете, когато ви бият ваксина, се възпалява мястото, особено ако е мускулна, както тази, но дори това нещо не се случи при мен.

Но ние бяхме предупредени. Преди да влезеш в това изпитание, трябва да прочетеш доста сериозна документация за това какви са рисковете, които поемаш и да помислиш дали искаш да се подложиш. Имаме право да задаваме въпроси какво се случва, какви странични ефекти имат другите хора. Доколкото успявам да разбера, основния страничен ефекти у хората, които са преживели такива е точно тази начална висока температура.

- Поддържате ли контакт с някой от другите доброволци? Дали е разрешено да имате контакт едни с други?

- Не ни е забранено по смисъла на това, че Оксфорд е сравнително малък град. Няма някаква база данни кои са другите, няма място, където да се срещнем с много от другите доброволци. Понякога има един или двама, с които се озоваваме заедно в чакалня или при част от процедурите като мерене на температура.

По този начин разбрах, че голяма част от доброволците са студенти или друг тип научни работници в университета. Имаше голям ентусиазъм и сред много възрастни хора. Видях поне няколко жени на видима възраст от около 60 години, които са част от изпитанието. Те самите изглеждат много развълнувани, защото, според мен, възрастните хора във Великобритания преживяха социалната изолация изключително тежко. Бяха сами, затворени в къщите си в рамките на месеци, което се отразява много тежко на човешката психика.

Много от тях бяха загубили много от приятелите си, защото тук вирусът покоси голямо количество възрастни хора в старчески домове. Те имаха приятели от същото поколение, които отиваха и ги виждаха и внезапно стана ясно, че никога няма да ги видят повече, защото всички са заключени в къщите си, а тези хора умират самотни в старческите си домове. Мисля, че за много от по-възрастните хора в изпитанието първо, това е един жест, с който те се връщат към живота, искат да си го извоюват обратно и второ, това е един жест към приятелите, които загубиха.

Мисля, че за всички нас, поне донякъде, това изпитание е опит да си извоюваме нормалността на живота. Ако тази ваксина успее, това ще означава свобода за всички нас. Ще можем да защитим най-уязвимите сред нас, да се възползваме от един от най-ефикасните и доказани успехи на модерната медицина - успешните ваксини.

Бих искала да използвам случая, за да кажа, че хората, които изпитват тревога от това, че евентуално биха могли да бъдат принудени да си сложат тази ваксина – аз не мисля, че може да съществува такава принуда. Никой никъде не се готви да я прави, според това, което аз виждам политически. Но действително, според мен, всяка държава има право да изисква имунизации, когато става дума за международно пътуване.

- Връщането към нормалността ли беше Вашата причина да се включите в този експеримент?

Аз работя в Лондон и да видя как целият център на Лондон буквално спуска кепенци в рамките на няколко дни създава усещане за шок, за това колко е крехка човешката цивилизация, колко са крехки нашите амбиции и стремежи, как с един удар всичко може да спре.

Виждах своите приятели имигранти от цял свят, които работеха в кафенетата около Ковънт Гардън, където работя. Как всички те в няколко дни, в които правителството на Великобритания се колебаеше какво да прави, те бяха подложени на огромен стрес. Това бяха хора, които правеха кафе, сандвичи, които се занимаваха с тази обслужваща икономика и казваха: „Моето семейство в Сардиния разчита на мен, това са възрастни хора, на които аз пращам пари, какво ще стане, ако утре това заведение затвори?”. Чувах това и от мнозина българи, които работеха в различни уязвими сектори. Да речем, никой не можеше да ходи да чисти по домовете или по офисите, много бизнеси просто колабираха.

Много хора си казаха, че трябва да понесат този риск, защото от тях зависят хора, но те нямаха избор. Дори и да държаха кафенетата отворени, когато офисите затвориха, нищо не се случваше.

Накрая в разгара на социалната изолация, в която аз бях сред щастливците, които можеха да работят от вкъщи, се свързах с моя добра приятелка в Ню Йорк в момента, в който Ню Йорк преживяваше своята най-тежка Covid седмица. От нея разбрах, че нейната дъщеря агонизира седмици наред с тежка пневмония в другия край на града. Майката стоеше е горния край на Манхатън, а в Бруклин нейната дъщеря береше душа.

Тя нито можеше да я види, нито можеше да се приближи до болницата, тъй като около болницата бяха спрели няколко камиона с хладилници, защото моргата на болницата беше преляла. Тази майка дори не мога да си представя какво ѝ е било, но аз преживях тази тревога с нея, ние дълго време не знаехме в кой момент момичето ще се подобри или няма.

Също така моя добра приятелка в Кеймбридж се разболя заедно със съпруга си. Тя в по-лек вариант. В един момент в моя сравнително идиличен мехур на една къщичка в Оксфорд, в която нищо не се случваше и аз чинно си работех на лаптопа от вкъщи около мен непрекъснато имаше хора, които са в състояние на остро страдание.

Колкото повече в мен се трупаха тези впечатления, колкото повече самата аз се чувствах безпомощна да помогна, аз започнах да изпитвам вина, че всъщност на мен това наистина не ми се е отразило толкова, колкото на голям брой други хора. Казах си, че това е едно от тези неща, за които като безпомощен свидетел на чуждото нещастие започваш да се чудиш кога ще го отнесеш.

Да стана доброволец беше някакъв начин да си върна малко контрола над една глобална ситуация, над която никой няма контрол, включително и аз, разбира се, това е чисто символно и да се опитам да помогна.