Какво е усещането да се събудите в нещо, което прилича на авторитаризъм?

Добро утро приятели, добре ли спахте? Аз лично легнах много късно, ставам много късно затова. Направила съм си кафе на моката, отпивам портокалов сок, прегърнала съм една торбичка с лавандулов цвят за антистрес, събуждам се бавно и спокойно в една част от София, която сякаш изобщо не се вълнува какво се случва в центъра. Или всъщност не съвсем - в момента под прозореца ми се коментира как това вчера не е било честно и как там са били всичките ултраси. Дойде едно момче, което е било вчера, показах се на терасата - каза ми, че и около него са "ги били яко". Сега гледат как полицията пречеше на един датски журналист да стриймва.

Когато лягах аз вече като че ли не бяхме демократична държава, но ако сте си легнали по-рано сте заспали в привидна демокрация. Какво е усещането да се събудите в нещо, което прилича на авторитаризъм в 21 век, през 2020 година? Да, и при мен е така – срамно.

Вчера се разбрахме, че ако Борисов не подаде оставка до няколко дни, все едно ни казва, че вече не сме демокрация. Той, разбира се, беше една крачка пред всички – сякаш това чух снощи, когато след като правителството му гласува дали да се внася или не проект за промени в Конституцията, докато навън гражданите крещяха: „Оставка!“, полицията започна да бие хората на площада, а след това премахна блокадите.

Противно на повечето мнения, аз зная, че Борисов чува тези призиви за оставка. Точно заради това вчера полицията изхвърли протестиращите възможно най-далеч от Партийния дом, за да може днес всеобщият купон в новата и адски грозна пленарна зала да е една идея по-необезпокояван. Не, че вчера много се обезпокоиха да гласуват за или против промени в Конституцията, докато хората искат оставката им, просто да не им шумим – сигурно до късно снощи са празнували тези 122 подписа.

До вчера мислех, че решението на казуса Борисов ще дойде от нас, днес не съм толкова сигурна. Имаме капацитета и желанието да го решим, но на практика, ако той сам не усети твърде много тежестта на нечовешкия срам, който си представям, че би трябвало с много право да изпитва, решение няма да има.

Затова като прилежно дете тази сутрин пуснах един имейл разказ към председателя на мониторинговата група на Европейския парламент, която привика Борисов в петък, за да се обясни и той не отиде. Вероятно тя вече е получила информация, но да зная със сигурност, че е казано. Пък и е много приятно за разнообразие да си пиша с представител на институция, който всъщност отговаря и то по същество. Ще призная и за тайния си мотив да ѝ пиша – представям си как някъде в Брюксел мъмрят Борисов и на него му трябва преводач, за да разбере защо.

Приятелките на полицаи се бяха активизирали сутринта във фейсбук, обясняваха колко е ужасна е агресията срещу полицаи, какво кощунство е да изкъртиш единайсет и половина жълти павета. Полицаите, които пръскаха със сълзотворен спрей журналистите и техните камери, пречеха да се снима, обясняваха на гражданите, че ще ги нашамарят, арестуваха и биха хора, носеха боксове и нашивки с надписи „Един изстрел. Един убит. Никакво разкаяние. Аз решавам” или „Обичам пистолети и цици“ са си в реда на нещата.

И така, разчистиха хората, разчистиха блокадите на Орлов мост и Ректората, осигуриха си някакъв комфорт. Честито свободно движение на всички като дамата с бялата кола. Минаването през Орлов мост се оказа по-важната свобода от евентуалността някога в живота да не сме най-бедната и нещастна държавица, да не гледаме как света просперира на картичка и да не ни приемат като полухора, когато решим да избягаме от политическата, икономическата и социална кочинка и да иностранстваме.

Честито на всички, които не разбраха, че щом бухалките галят нежно черепите на съгражданите ни на площада, нещо генерално не е наред. Ама не – паветата, та паветата.

Честито и за това политическо слово. Обещавам да му се радвам до последния ден преди евентуално да ни го забранят. Сполай ви и оставка.