Докъде се докарахме в България

Коментар от проф. Ивайло Дичев:

Вижте само какъв абсурдизъм. Управлява ни коалиция от проевропейските (в смисъл: управляващи чрез еврофондове) ГЕРБ в съюз с антиевропейските националпопулисти. А всички подозират, че всъщност конците дърпат Пеевски и Доган, които уж са в опозиция.

Гражданите вече не могат да ги търпят, само дето все не стигат заветните 3,5% протестиращи, които според американската политоложка Ерика Чиновет гарантирано свалят правителства (към 200 хиляди за страна от 6 милиона). Добре, не се събираме наведнъж, но може би ще компенсираме с упорство?

Разни хора във властта поискаха милицията, пардон, полицията да бие още повече, на Борисов обаче му се къса сърцето от жалост. Въобще, тече яростна борба за това кой е бил по-голяма жертва: набитите граждани или ранените полицаи.

Една разделена държава

Протестът уж всеки ден замира, но кой знае как пак продължава. За провокаторите така и не разбрахме кой ги праща, уж половината са с криминални регистрации, уж футболните агитки отдавна са наблюдавани от полицията, но така и не установиха поръчителите. Оставаме си на логиката от криминалните сериали: кой има полза? Интерпретациите са две огледално противоположни, съответстващи на разделеното ни общество.

По същия начин сглобяваме уликите, с които ни залива новинарският поток. Бомби в палатките на „Орлов мост“ - не, пиротехника. Жената с белия автомобил била нападната - не, тя искала да гази протестиращите. Полицаите били напръскани със спрей против мечки - не, те пръскали журналисти. Поругани били жълти павета - да, ама тия павета виж общината как ги е запуснала...

На всеки е осигурена възможност да си намери оправдание за мнението, което си има и бездруго: ето рецептата за болезнената радикализация на обществото в ерата на интернет. В резултат се стягат редиците на твърдите ядра, фейсбукарите ънфрендват внезапно опротивели им приятели, политолози манифестират лоялност към съответните си отбори.

При институциите положението също съвсем не е по-добро. Президент и изпълнителна власт не си говорят - Радев свали доверие от правителството, то пък му прати тежко въоръжената прокуратура. ДПС добавиха нов нюанс към патовата ситуация, като поискаха оставка и на двете страни. Малко като учителката, която дърпа ушите и на двамата калпазани, без да пита кой е започнал пръв.

Вкопчени отчаяно във властта, ГЕРБ измислиха тази детинщина с новата конституция, твърдейки, че отстъпват пред исканията на народа. Народът обаче каза, че не иска никаква нова конституция, а иска първо управляващите да си ходят.

Последва процедурна хватка - събиране на 120 подписа за внасяне на проекта. Разбираме, че подкрепата на „Воля“ е била купена с концесията на плажа "Кабакум север 2", деец на НФСБ пък получил плаж в Несебър.

А вече е ясно, че Велико народно събрание няма как да бъде свикано, понеже не се събират 160 гласа - поради отказа на БСП и ДПС да го подкрепят. (Макар че кой знае, може да има още плажове за концесия?) И сега от нас, българските граждани, се очаква да гледаме тъпо как месеци наред обсъждат нещо, което не може да се случи. Процедурна хватка, театър на абсурда.

Сред безбройните задънени улици, които си устроихме, блести референдумът, спазарен от ВМРО (наместо плаж) за въвеждане на образователен ценз, разбирай - елиминиране на ромите от избирателния процес. Това би било противоконституционно и може да ни извади от Европа. Но нали разбрахме, че в тази страна не се решават проблеми, а се помпат мускули. Една порция безсмислено говорене ни очаква значи и по повод това безумие.

Междувременно прокуратурата дори не благоволява да предложи сама някаква форма на контрол над дейността си. Ей така, от гражданско приличие. Изобщо в тази страна колчем заговорим за право, веднага настава един такъв леден формализъм - има там едни запетайки, които пречат да имаме усещане за справедливост, но само господ може да ги махне. Алелуя!

Накъде оттук нататък?

Където и да погледнеш - блокаж, задънена улица, патова ситуация. Вземете бъдещите управления на тази страна - кой с кого би могъл да се съчетае? Никой няма да иска с ГЕРБ, както и днес не искат с демонизираното ДПС. Едните отказват да си говорят с „комунистите“, другите се гнусят от „чалгаря“, третите избягват наследниците на „приватизатора“ Костов...

Разбира се, нормализирането на тази държава минава през оставка и нови избори. Но дали само това ще ни помогне да се върнем към прагматичния здрав разум, който контролира страстите и търси решения?