Инициатива на ФАКТИ: Гласът на българите в чужбина (част 12)

В деня, в който почитаме жертвите на злокобния комунистически режим, от ФАКТИ продължаваме с поредицата си от разговори с българи, живеещи в чужбина. Всъщност, публикуването на това интервю не е умишлено запланувано за днешния ден, но въпреки това, на принципа на случайността, 1 февруари е изключително подходящ. И знаете ли защо? Напусналите България преди и след 1989 г. също са жертви на комунизма. За щастие са далеч от съдбата на физическите жертви на този човеконенавистен ред, но заради метастазите на БКП и т.нар. Държавна сигурност, която всъщност не е държавна, а партийна, милиони българи са били принудени да напуснат своята Родина.

Днес медията ни ще Ви представи разговор с г-жа Мария Динева, която от 20 години живее и работи в Монреал, Канада. В колеж тя преподава ''Обучение и интеграция на деца със специални нужди'' и от разговора ни с нея останахме с впечатление, че е изключително отдадена на своята работа. Това обаче не ѝ пречи да следи и да има активна позиция за случващото се в общата ни Родина България. А повече можете да научите в редовете надолу.

Мария Динева, снимка: Личен архив

- Г-жо Динева, кога и поради каква причина напуснахте България?

- Преди 20 години напуснах България със семейството си, което тогава беше от трима човека - съпругът ми, аз и дъщеря ни, която тогава беше 4-годишна. Причините са комплексни, но най-общо казано като родители не бяхме много сигурни, че искаме детето ни да живее в България. От друга страна, чисто професионално, моята специалност е дефектология, като аз и тук се занимавам с деца със специални нужди. Много харесвам професията си. Така се развиха нещата, че тук по-късно започнах да работя в социалната сфера и да преподавам. Спомням си, че след стажовете като студент бях потресена от отношението на българската държава към децата и хората със специални нужди. За съжаление самата система не ме окуражи и се отчаях до степен, че лично аз не знаех как бих могла да помогна, защото всъщност тази работа, въпреки че е свързана с някаква методика, тя е много свързана с обществото също така.

- Това ли Ви подсказа, че не искате детето Ви да израсне в България?

- Да, това също беше една от причините да не искаме детето ни да израсне в България. Другата причина по-скоро беше в обществото, начинът на общуване между хората. Времената бяха много трудни, ние преживяхме Виденовата зима, бяхме свидетели на това как батковци с вратове (б.р. разбирайте мутри) идват и продават хуманитарна помощ на студенти в Студентски град, които наистина имаха нужда, защото нямаше хумана по аптеките, нямаше кондензирано мляко. В същото видяхме как, въпреки че уж нещата се променят, семейството е просто оставено на бабите и дядовците, които трябва да пращат буркани, а това е унизително за млади хора, които искат да създадат живот.

- Били сте деен участник в протестите на българите в Канада, подкрепящи тези в България. Доволна ли сте от протестните събития, които успяхте да проведете в Монреал?

- От гледна точка на брой участници на моменти е малко тревожно, че толкова малко хора се включиха. Но от гледна точка на посланията, които тези протести извадиха като гражданско послание, аз мисля, че беше много силно. Винаги съм следяла това, което се случва в България. Нямам претенция, че винаги съм била адекватно информирана, защото за съжаление и вие знаете, че не всички медии отразяват реално това, което се случва. Старая се да бъда много селективна, да се информирам добре. През 2013 г. бях в България през лятото и видях какво се случва. Мисля, че това, което бе различно през 2020 г., е именно, че много хора от чужбина се включиха. Това е много обнадеждаващо. И да, доволна съм, защото, както казах, посланието беше много силно и категорично. Това е важно.

- За основния протест в България срещу правителството и главния прокурор, от който и Вие сте били мотивирани да се организирате, битуват две констатации. Едната е, че той се е провалил, че не е успешен, защото не е постигнал целите си. Втората е, че въпреки не постигането на целите, той е успешен граждански акт, който е показал на света какво се случва в страната ни. Коя от гледните точки Ви се струва по-валидна? Или пък имате трета своя?

- Абсолютно втората, защото аз вярвам, че всяко гражданско действие, където и да е, дори да няма някакъв резултат веднага, има резултат, който е в перспектива. На това ме научи и животът ми тук, наистина вярвам в това. Може нещата да не се случват бързо, може да не се подреждат точно така, както на нас ни се иска, но това не означава, че трябва да се отказваме. Имам приятели местни, с които си говоря, обсъждаме, те също ни подкрепиха и все още ме питат какво се случва. Специално в Канада протестите бяха отразени от тукашни медии. Някои ще кажат: "Ама това са студентски медии". Да, но студентските медии имат огромно значение в социалния живот на Монреал, например. Така че, от една страна имаше отзвук, който е много важен, а от друга страна активизирането на цялата диаспора в чужбина, която е много е голяма.

В същото време знаете, че за жалост българската политическа власт от години прави така, че да се създава една бездна между хората, които живеят в чужбина и тези, които живеят в България. Това е много жалко. Живеем във време, в което отдавна е доказано, че държавите не са ограничени културно и обществено в някакви географски граници, във време, в което в диаспорите има хора, които инвестират икономически, културно. Светът е глобален, въпреки всичко това, което се случва в момента (б.р. визира се пандемията).

Протестът беше и продължава да бъде много положителен, той няма да спре, защото ние ежедневно се чуваме със съмишленици в Европа и Северна Америка, създали сме мрежа за комуникация. Все по-осъзнат става нашият глас. Той не е само емоционален, ние търсим нашето място като български граждани в чужбина, които могат да бъдат част от процесите.

- В този смисъл, има ли вече истинско гражданско общество в България? Питам Ви, тъй като доста хора изтъкнаха факта, че на българското общество му бяхме необходими 7 години, за да се събуди отново.

- Мисля, че в България гражданското общество започва да се създава. Това е един много бавен процес навсякъде по света. В Квебек например гражданското общество се е създало в реакция на авторитарния режим на църквата. Исторически много често виждаме такива неща. За да стане това нещо трябват и някакви традиции исторически. Гражданско общество в България се създава, няма как да не се създаде. Има толкова много млади хора, които пътуват, които виждат как стоят нещата в чужбина, които се образоват. Въпросът е каква роля ще има това общество и колко ще бъдат тези хора, защото навсякъде гражданското общество започва от определена група хора, която не е мнозинство. След това се превръща в движение. За мен лично въпросът не е в създаването, защото това става, а в движението на това общество - движенията, които то организира в България и извън нея. В този ред на мисли аз съм човек на действието, много сериозно следя това и се опитвам да участвам.

- Един малко по-глобален въпрос. Какви са най-големите проблеми на общата ни Родина според Вас?

- От една страна проблемът е с управляващите, властта, институциите, които са много зависими Както и проблемът с корупцията. Всичко това обаче е в една непрекъсната връзка със самите хора, които живеят там. Хората избират политиците, хората са отговорни за институциите. И според мен най-големият проблем в нашето българско общество е липсата на поемане на отговорност. Трябва да се поема отговорност. Проблем е и това, че често се търси вината в другия. Това до такава степен афектира отношенията... И то не само отношенията в чисто човешки план, а и при правенето на бизнес. Имам някакви скромни наблюдения, защото когато си идвам в България понякога наемам кола и подобни неща. Чисто туристически наблюдения. Липсата на поемане на отговорност много усложнява човешките отношения, деформира ги и в перспектива няма развитие. Ако ти не поемеш отговорност като бизнесмен, когато някой клиент дойде при теб, а търсиш винаги вината в него, ако гледаш да го излъжеш, т.е. някой твой служител го е направил, но после не поемеш отговорност, а търсиш вината в човека... Това е една огромна зараза, която в крайна сметка се разпространява в държавата.

От друга страна това, което много ме тревожи, е полярността, липсата на толерантност. През изминалото лято из социалните мрежи просто беше кошмарно. Има изключителна поляризираност в мненията, граничеща с омраза. Което в крайна сметка води до една тотална политическа неграмотност и незрялост. Слагаш видео на дадена партия и веднага задължително те асоциират с тази партия. Например видео, в което се показва как да гласуваш. За съжаление тази поляризация царува и сред българи в чужбина. Хората дори не се изслушват, не се опитват да разберат какво точно искаш да кажеш. Много често липсва и моментът със задаването на въпроса: "Аз прав ли съм всъщност? Може и да не съм прав".

- Да преминем към предстоящите парламентарни избори. На първо място, притеснява ли Ви нещо в датата 4-ти април? Тя широко се коментира, а някои българи в чужбина заявиха, че това е проблем, тъй като има припокриване с католическия Великден.

- Да, притеснява ме датата. На 11 януари имаше среща с българския президент на представители на граждански движения и организации, които живеят в чужбина. Там много сериозно бе повдигнат въпросът за гласуването по пощата и въобще за създаване бързо на механизми, които да ни позволят да гласуваме. И да, разбира се, че ме притеснява, и то именно заради католическия Великден, защото е възможно хората да пътуват. Но много повече ме притеснява това, че датата е много близка, защото тя не ни позволява да организираме едно адекватно протичане на изборите в контекста на COVID. Това е много притеснително. В момента правим всичко, което е по силите ни, за да се създадат такива условия, защото мерките специално в Канада са различни в различните провинции.

Нашето посолство дори няма сайт, камо ли рубрика относно изборите, в която да се общува и да се задават въпроси. Тук пишем писма, за да получим някакви отговори, а те се препращат към външно министерство. Лично аз и групата ни тук, която се занимава с протести и граждански движения, искаме колкото се може по-бързо да започнем да призоваваме хората да гласуват, защото според нас това е много важно. Но апаратът за гласуване тук в момента, разкриването на секции, санитарните мерки и въобще организацията е толкова неясна, че се притесняваме да кажем на хората: "Хора, тръгвайте, гласувайте бързо", тъй като не сме в състояние да обясним как точно ще се гласува. Това е много тревожно и за жалост българските институции не правят друго, освен да ни изпращат писма, в които правят copy-paste и ни показват, че трябва да попълваме някакви формуляри, които всъщност все още не са излезли електронно.

Няма добра воля за истинска интервенция, за нещо, което наистина може да се направи. Просто е козметично замазване на очите - ето, ние ви изпратихме писмо, излязохме с едно съобщение. И това е. Това е тотална липса на политическа воля и на адекватно политическо действие в ситуацията. И това може да допринесе да стане така, че наистина по-малко хора да гласуват. Ние, освен писмото, което беше изпратено от хора, които се занимават с разкриване на секции, отделно изпратихме гражданско писмо, в което имаше въпроси, насочени точно към санитарните мерки. Нямаме никакви критерии за сграда, които да са критерии, съобразни с COVID критериите, т.е. за сграда, която да е адекватна на мерките. Нямаме никакъв отговор за това какво се случва с хора, които са в карантина, как те ще гласуват. Това е много важно. Аз съм човек на малките неща, на детайла. А българският начин на работа е много на голямо, но по конкретни въпроси...

- Не съм изненадан от това, което чувам, защото хаосът в България е подобен. Какво остава за българите в чужбина. Научих, че в Канада има българи изборни доброволци, които са подали колективно искане до посолството на България в Отава за допълнителни секции в техните райони. Очертават се 11 изборни секции в Канада. Вие преди малко изразихте своите притеснения относно организацията, която до този момент не е добра и може да направи така, че по-малко хора да гласуват. Но все пак, чисто като вътрешна мотивация на хората очаквате ли по-висока, дори рекордна избирателна активност при Вас?

- Надявам се и очаквам, че този път избирателната активност ще бъде много по-висока. С мои съмишленици тук искаме да агитираме, да направим някаква кампания, в която да убеждаваме хората да гласуват. Чрез тази кампания ще се опитаме да направим някакъв поглед към Европа, към Северна Америка в градове като Квебек, Монреал, Отава, Торонто, Бостън в САЩ, мисля, че ще се включи. Искаме да направим някакво изследване колко гласоподаватели има и колко се очаква да гласуват според подадените заявления. Искаме да направим една такава статистика, като целта ни е да го направим до началото на март и оттам нататък да започнем с кампанията. Имаме желание да поканим личности от типа на художници, музиканти, които са реализирани добре, хора на науката и изкуството в чужбина, които да отправят послание, че трябва да се гласува.

- Още, докато Ви слушах, когато разказвахте за протестите при Вас и казахте, че не е имало чак толкова много хора, което в някаква степен може би е нормално, ми хрумна един въпрос. Тъй като моите впечатления са ограничени предимно до българи в чужбина, които са социално и политически ангажирани и се интересуват от случващото се в България, Вие познавате ли и доста апатични хора от диаспората ни в Канада към процесите у нас?

- Да, познавам такива хора. Техният аргумент е, че са направили своя избор - решили са да отидат да живеят в чужбина. Което е окей, всеки си решава. Има други хора, които казват: "Аз разбирам всичко това, чувам, тревожно е, но не се чувствам достатъчно подготвен и информиран, за да мога да се включа в тази протестна вълна". Има и други, които са антипротестно настроени. Включително има хора, които казват: "Как е възможно да ни плюят хубавата държавица така навсякъде". Аз го разбирам това. Особено в Северна Америка като прелетиш този океан може би се засилва тази носталгия и желанието да си докажеш, че страната ти всъщност е толкова прекрасна. Човек се изгубва тук по някакъв начин в тази многотия и трябва много сериозно да работи, за да се изгради отново и да прави нещо смислено. И някак си тази носталгия прелива в едно слушане на фолк, ядене на кебапчета. Нямам нищо против това. Тези хора са с една романтична представа, казват си: "Как може така да ни чернят държавицата". Особено хора, които отдавна са напуснали България. Те не искат тази романтична представа да се нарушава и затова не се присъединяват към протестната вълна. Това е моето лично наблюдение, като подчертавам, че за последната категория е разбираемо. Но пък до голяма степен е въпрос на желание да се информираш, да следиш. Може би донякъде при някои от нашите сънародници в чужбина я има тази липса на мотивация - "Защо да се интересувам? Какво мога аз да направя? Така или иначе другите няма да са по-добри. Историята ни го показва. Няма нищо да се промени". Точно тази липса на надежда, че нещо може да се промени, я има и в българи в чужбина. И мнителност, разбира се. Получава се така, че като им се обяснява, че на всички се изкарват кирливите ризи, няма за кого и хората по този начин се превръщат в едни страшни нихилисти. Мнителни, лесни за управление, една инертна маса, която не участва в социално-политическия живот.

- Социолозите дават прогнози, че статуквото ще се възпроизведе на изборите, с разликата, че в парламента ще влязат някои нови партии. С това се създава усещане, че българските избори не променят нищо, или поне със сигурност не носят исканата промяна от протестите и през 2013 г., и през 2020 г. Как си го обяснявате, ако сте съгласна с такава теза?

- На първо място не смятам, че промяната ще стане бързо. Един болен организъм не може да се оправи за 2 дни. И то сериозно болен организъм. Промяната ще бъде бавна, промяната сме ние и тя зависи само от нас. Може би няма да стане с тези избори, сигурно статуквото няма да се промени, но това не е причина да се спира. Протестът трябва да бъде непрекъснат. Докато хората не осъзнаят това, че те трябва да бъдат индивидуално активни, за да подобрят живота си, по подобие на обществото тук, както и обществено активни, няма да има промяна. Хората трябва да продължават да бъдат активни и може би резултатът този път ще бъде сформирането на една много по-сериозна и активна опозиция, което е много важно в България.

- Отношението на някои български политици към диаспорите ни в чужбина е меко казано презрително. Към българите в България също, разбира се. У нас немалко хора просто имат навика да се самозабравят. Но, какво ще Ви питам, позволява ли си някой от канадските политици да се държи като Валери Симеонов?

- Не. Това е абсолютно изключено. Имало е случаи, в които става скандал, но няма такова преминаване на границата. Има абсолютно уважение към т.нар. електорат. Гражданите се приемат много сериозно, отговаря се своевременно на техните искания, на писмата, които пишат. Респект и уважение има. А в България това самозабравяне е много тревожно. Най-тревожното е това, че хората го приемат като нещо нормално, че хората се смеят на това. За това ми е най-болно.

- Тук допринасящото за проблема е, че една голямa част от медиите, и то медии, които имат по-сериозно влияние в обществото - това за мен са преди всичко телевизиите, те са проправителствени и съответно не представят казаното от Симеонов, или някой друг, като нещо лошо, а го замитат като нещо нормално и с течение на времето хората просто свикват.

- Точно. Това става една култура на гражданина. Знаете ли, тук има един синдром, казва се "Синдромът на битата жена". Той по някакъв начин е сходен и със Стокхолмския, може би. Тъй като работя в социалната сфера и непосредствено в работата ми участвам в анкети, които са свързани с деца и жени, жертви на насилие, и наистина го имам този тънък момент как човек свиква с това да бъде малтретиран и спира да прави тази тънка разлика. Това е много сериозен психологически проблем и наистина медиите имат много сериозна отговорност за възпитаването на едно общество.

- Ако в България наистина се формира критична маса от достатъчен брой хора, които могат да излъчат реформаторско парламентарно мнозинство, а след това и управление, има ли какво да заимстваме от Канада или е твърде голяма разликата в обществата, което ще породи несъвместимост?

- Аз мисля, че винаги може да се заимства от един опит. Независимо, че става въпрос за една много по-голяма страна, държава, която е организирана по съвършено различен начин, с толкова много провинции и т.н. Има много големи различия, разбира се, но винаги може да се заимства от добрия опит. Според мен от моя скромен опит, който е по-скоро базиран на професията ми, на ежедневието ми на професионалист, който работи в социалната сфера, можем да заимстваме от гражданското обществото тук. Това е едно здраво общество и истинските политици имат нужда от него. Не говоря за хора като Бойко Борисов. Човек има нужда от коректор, защото иначе наистина се самозабравя и може да се превърне в едно чудовище. Критичното гражданско общество е някакъв фактор и коректор, който прави така, че да има една нормалност. Това, което може да се заимства, е точно нормалността, нормалността в човешките отношения, учтивостта, която е абсолютно нормална, хората да си вършат работата, доверието. Това не са политически механизми, а ценности, които стават част от едно общество, от една система. И това е нещо, което се прави дълго време.

- Всъщност, това ли са евроатлантическите ценности, които биват подигравани в България от някои политици?

Да, според мен са това. И за това съм избрала да живея в Канада, защото това са ценностите, които търся в едно общество. Доверието в институциите, доверието между хората, да си държат те на думата, поемането на отговорност в работата, в семейството и, разбира се, гражданска отговорност. Това трябва да бъде на всякакво ниво - както при всеки отделен гражданин, така и при политиците. И аз виждам, че това правят политиците тук, с всичките им добри и слаби страни, защото и те са хора. Действията им зависят от конкретния контекст и много различни други фактори, но те са хора, които поемат отговорност, хора, които изграждат доверие, работят, борят се за това. И като казвам, че работят, това е един цял екип, който виждаш, че наистина работи. Да, на моменти виждаш, че има и някаква доза популизъм, че има и неща, които трябва да се променят според мен. Специално в социалната сфера, където аз имам по-различен поглед.

- Друго нещо, за което се сетих, докато слушах отговора Ви за заимстванията, е съдебната система в Канада. Обсъжда ли се тя, била ли е някога тема на дневен ред?

- О, да, разбира се. Сега особено се водят много сериозни дебати, защото в условията на една пандемия има закони, свързани с човешките права, които по някакъв начин сега се поглеждат от по-различен ъгъл в условията на пандемия, защото има някои неща, които трябва да бъдат наложени. То и затова тук нещата стават малко по-бавно, защото няма диктатура, която да каже, че утре влизаме във военен режим, всички в къщите и никой не излиза. Има го този момент, че гражданите по някакъв начин участват в дебати, свързани с промяна на съдебната система. Това, което е много различно тук, е, че например прокурорът, както е г-н Гешев в България, не е толкова популярна личност, която се появява толкова често по телевизията и всички хора се занимават с това кой какво прави. Това е немислимо тук. Генералният прокурор си има много стриктен мандат и това не е някакво достояние на обществото. В България това сливане на институциите, което се вижда, е безумно. Също и промотирането по медиите на прокурора в България. Нещо нечувано е и не може да се случи тук, както казах.

- Сега съзнавам, че може би не си зададох съвсем точно въпроса. Ще опитам по друг начин. Имало ли някога чувство в канадското общество за двойни стандарти, за липса на върховенство на закона? Знаете, в България едно от исканията, една от целите на протеста е съдебна реформа, която да осигури върховенство на закона от една страна, а от друга главният прокурор да не бъде безконтролен.

- Живея тук от 20 години и мога да кажа, че е имало скандали, имало е разкрития за корупция, но в крайна сметка те винаги са приключвали с анкета и водене на съдебен процес, в който виновникът за това, което се е случило е наказан. Не мога да гарантирам, че това винаги е на 100%, но хората вярват на институциите и имат доверие в съдебната система. Институциите тук излъчват респект, служителите тук излъчват респект, виждаш, че те са там, за да ти помогнат. Тяхното поведение е такова и ти усещаш, че някой иска да ти помогне, че някой работи за теб. И това е много важно. Ако случайно се случи да попаднеш на чиновник или съдебен служител, който по някакъв начин не иска да ти помогне и дори ти вреди, ти имаш начини да се оплачеш и да получиш необходимата помощ.

- Вашата персонална активност по българските проблеми на любов към Родината, на съпричастност към хората в нея ли да отдадем, или имате стремеж някога да се завърнете за постоянно на българска земя?

- По някакъв начин и двете неща. Трябва да си абсолютно отвратен или нещо много страшно да ти се е случило, за да не милееш за Родината. Имаш родители и приятели, които са останали там и не ти е все едно как живеят. Това е някакъв подтик, разбира се. Аз не знам дали бих се върнала физически, но светът е много голям, глобализиран и технически е възможно аз с опита и знанията си да работя за България. Бих го направила с много голяма мотивация и удоволствие, ако обществото не беше такова.

Непрекъснато чувам оправдания, че българите трябва да се върнат, за да могат да работят и да помагат. Българите не е нужно да се връщат в България, има толкова много хора, които могат да консултират, които могат да се включват в живота на институциите, на министерствата, на фирмите дори - с опита си, със знанията си, с проекти, които могат да правят, без задължително да се връщат. Господи, живеем в 2021 г., могат да се правят толкова интересни проекти и да се обменя опит и информация. Не е нужно аз да се връщам да живея в Пловдив, например, за да стана преподавател в Софийския университет. Разбира се, важно е българи да се връщат, за да се реши демографският проблем в България. Това е нещо съвсем различно. Но проблем е това, че българите в чужбина не инвестират, не се опитват да работят в България, защото липсва доверие в институциите и обществото. Аз бих искала да инвестирам в България в социалната сфера, не само средства, но и енергия, опит, мъдрост, знания, но нямам доверие на българските институции и това е проблемът.

-Разбирам Ви, да. Предходният ми събеседник - Константин Лозев от Брюксел, например каза, че за него по-важно е други европейци да искат да инвестират в България.

- Разбира се. Защото си струва. В България има природен, човешки ресурс, има толкова свестни, умни и талантливи хора, които аз познавам. Да не говорим за природата. Това ми е много болна тема, наистина ме съсипва това, което се случва с българската природа.