Турция, Иран и Русия - антидемокрациите, които още мечтаят за своя империя

След падането на Съветския съюз триумфът обещаваше да бъде перфектен: Брюксел и Вашингтон провъзгласиха края на идеологиите и либералната демокрация за ненадминат хоризонт. Това трябваше да игнорира дълбоките рекомпозиции, които се извършват в някои държави, разтърсени от ХХ век и които се превърнаха в изявени играчи на международната сцена и особено в Близкия изток - Турция, Иран и Русия.

Въпреки разликите помежду им, историкът и социолог Хамит Бозарслан, показва в последната си книга "Антидемокрацията през 21 век. Иран, Турция, Русия" структурните прилики между тези три режима: общо отвращение към западната демокрация, система, съсредоточена около върховен лидер и дълбока носталгия по империята. Изборът на тези "антидемокрации" обаче не е без последствия, както в международен план, така и в самата сърцевина на нашите политически системи, казва той в интервю за френския вестник Libération.

LIBERATION: За вас Иран, Турция и Русия са модели на "антидемокрации"...

Х. БОЗАРСЛАН: Първо, концепциите, използвани за определяне на тези режими - авторитарна, нелиберална демокрация ... ми се сториха незадоволителни. Избрах да използвам термина "антидемокрации", защото тези държави виждат себе си като радикална алтернатива на демокрацията, определена на двоен принцип. От една страна е консенсусът, който позволява на човешката общност да мисли за себе си като общество, от друга - дисенсусът, който легитимира, преговаря, разрешава и, където е подходящо, институционализира вътрешните конфликти. Дори и антидемокрациите да не унищожават напълно техните опозиции, те определят политиката като военна дейност, вътрешна и външна. Тези режими също така смятат, че имат право на господство, като изхождат от идеята, че нацията им трябва да изпълни историческа и теологична мисия, както се вижда от присъствието им в Сирия, но и в Кавказ.

Ако трябва да дадем пример за антидемокрация, първият модел, който ни идва на ум, е Китай. Дигитална диктатура, еднопартийна, съставена само от мъже, с империалистически наклонности. Но разликата е, че Китай смята, че е взел своя реванш от историята след 1949 г. Докато Турция, Русия и Иран, напротив, все още имат силна носталгия по величие и империя. Така че не става въпрос само за експанзионизъм, а за реванш. В тези три държави все още има подобия на демократични процеси, като например избори. Защо тези режими се нуждаят от тази показност? Разбира се, има и доза театралност: в Иран последните президентски избори просто потвърдиха избора на върховния водач. Путин промени конституцията чрез референдум в разгара на Covid-19. Независимо от това, има и много силно убеждение в идеята за плътно сливане между лидера и нацията, което трябва периодично да се потвърждава от гласуването и от конфронтация с външния враг Запада. Тези три режима особено се страхуват от предателство на елитите, които бяха изгонени на Запад през 19 век, което доведе до упадък. Следователно трябва да възстановим нацията в нейната онтологична чистота; терминът онтология се среща много често в изказванията. Това възстановяване изисква нацията периодично да бъде подтиквана към големи проекти. Това също така помага да се прави разлика между приятел и враг. С изборите опозициите, колкото и незначителни да са понякога, се поддържат, но тяхната функция е да играят ролята на предатели. Следователно тук има голяма разлика от тоталитаризмите от ХХ век, които дори не толерираха съществуването на опозиция.

Тези антидемокрации също поддържат ситуация на постоянна криза, с каква цел?

Функцията на кризата е да унищожи напълно познавателните способности, политическите ориентири на обществото. Тогава лидерът става единственият компас. В Турция след неуспешния пуч през 2016 г. Фетхуллах Гюлен премина от приятел в абсолютен враг. Властта развива и пасторално измерение: бащата на нацията е длъжен да защитава стадото си, но в замяна то трябва да затвори очи. В Турция от години обществото е призовано да се мобилизира активно във вътрешните кампании за сплашване и външните войни на президента. Но сега, когато икономическата криза причинява безпрецедентно обедняване и Турция е напълно изолирана в международен план, от гражданите се иска да мълчат и да се подчиняват.

Съгласни ли са хората с тези правомощия?

Приобщаването на хората се получава чрез няколко процеса. Първо, чрез сравнително чести избори, на всеки четири или пет години. В Иран има два отсрочени избора, парламентарни и президентски. Външните войни (като конфликта в Украйна за Русия или турската намеса срещу кюрдите в Сирия) също позволяват подновяване на легитимността на властта чрез принуда или масова мобилизация.

Вторият начин за получаване на съгласие е деинституционализацията, тоест разкриването на неефективността на институциите. Има Конституционен съд, но той е абсолютно безполезен, Сметната палата не предотвратява корупцията в много голям мащаб... Докато институциите са изпразнени от смисъл, лидерът може да говори директно с нацията. Ердоган казва на занаятчии и търговци, че те са не само икономически участници, но и полиция, съдии, прокурори.

Трите режима също се стремят да интегрират част от средната класа, като преразпределят богатството по време на просперитет и в символен план като носители на ценности на автентичността. Докато левите опозиции не спират да говорят, че обществото е слабо развито, режимът казва, че нацията е благородна. Тази подкрепа от населението може да загуби своята ефективност в бъдеще, тъй като икономическата криза удря силно бедните класи и средствата, отпускани за преразпределение, са ниски. Но без тази преданост към режима, местните власти, не биха могли да издържат.

Тези режими могат да разчитат и на нови елити, дошли в бизнеса благодарение на политическото обновление...

Да, защото въпреки насърчаването на средната класа или благотворителността към най -бедните, отношенията на икономическата класа остават в полза на една висока клептокрация, съставена от истински кариеристи. В Турция почти всички публични дейности са поверени на петима души, в Русия по-голямата част от пропутинската олигархия също е намалена до половин дузина души. В Иран пасдараните са основните икономически играчи в страната.

И в областта на културата и комуникацията се формира истински опортюнистки елит на мястото на старите елити и левите интелектуалци, сведени до минимум от чистките в университетите или забраната за неправителствени организации. Този опортюнистки елит не е създаден от динамиката на спонтанно членство в режима: тези хора понякога бяха идеологически много далеч от сегашните лидери. Голяма част от турския опортюнистки елит първоначално е била съставена по -скоро от кемалисти, не много близки до Ердоган. Когато Путин беше избран през 2000 г., той имаше много слаба социална база. Но до 2004 г. почти целият руски административен апарат беше путинизиран. Това са фаустовски и податливи на влияние интелектуалци, които се прекланят пред най-противоречивите изисквания на властта.

Но нима мафията и клептокрацията около властта не провокират въпросите и гнева на хората?

Това е елемент на овластяване на първо място, защото носи много ресурси. Функционирането на тази клептокрация е много просто: държавата прехвърля на нея стотици милиарди долари и тя дарява част от нея в благотворителни организации. Както пише Бурдийо, "преразпределението произвежда легитимност": макар и да не изкоренява бедността, предлага на високата клептокрация аура на легитимност. В тези три държави случаите на корупция често завършват в криминалните хроники на вестниците, тъй като се интериоризират като права, запазени за привилегированите. Но това също е източник на слабост, защото тези клептократи могат да се превърнат и в предатели. В Русия много олигарси са дезертирали финансово и политически, като някои пасдарани в Иран или бизнесмени в Турция. Последният пример е този на бившия бос на турската мафия Седат Пекер, който публикува видеоклипове, осъждащи корупцията на властта, гледани по 120 милиона пъти!

Това създава проблем за тези три режима, които се представят като свои собствени, почтени режими. Следователно те са едновременно неразрушими и много крехки ... Тези режими не са в опасност в краткосрочен план. Независимо от това, те са силно притиснати икономически, политически и способността им да произвеждат смисъл се подкопава. Последователността от кризи, провокирани от властта за да се легитимира, става много трудна за управление. За момента, докато трите са изключително мощни, тяхното структурно състояние е отслабващо: те постоянно са изложени на опасност.

Критикувате и западните демокрации, безсилни пред тези антидемокрации...

Демокрациите по своята същност са крехки, разкъсани, несигурни. Освен това антидемокрациите могат да окажат влияние върху сърцевината на демокрациите. Ако по-скоро на Ердоган се гледа като на гротеска, Путин е образец за всички европейски националистически десни. Иран също има реално въздействие и се разглежда като голямо цивилизационно, антиамериканско, антиатлантическо пространство. Демокрациите са отслабени поради липсата на смелост. Демокрация, неспособна да защити каузата си навън, не може да се съхрани. Това не означава износ на нашите модели чрез война или колониализъм, които са предателство към демокрацията, но въплъщават сила на воля, на боен дух. Нямаме причина да се предаваме.