Президентска република? Нека не се занимаваме с глупости

Коментар на Александър Петров за "Кафенето"

Честно казано, вече загубих бройката на пътите през последните месец-два, в които някой тръгва да говори или пише разпалено по темата за президентската република като пенкилер на настоящата хаотична политическа ситуация.

Сега изведнъж променяме държавното устройство, даваме властта в ръцете на президента и той започва да променя законите много по-бързо и ефективно, а държавата започва да работи по мед и масло.

По нашите ширини май е вкоренено това влечение към царя самодържец, който казва и нещата се случват, докато на парламентарната демокрация се гледа предимно с откровено подозрение и неприязън.

И това е донякъде нормално, особено в моменти, когато парламентът демонстрира тотална неспособност да върши работа.

Едва ли са много хората, които да вярват, че от третия мандат, даден от президента Румен Радев, най-сетне ще се пръкне състав на Министерски съвет, който не просто да мине на гласуване в Народното събрание (НС), но също така и да оцелее повече от няколко месеца. Ситуацията вътре в НС е разпокъсана, липсва елементарна способност за водене на диалог, а част от партиите използват реторика, типична по-скоро за военно време, отколкото за демократичен дебат.

Да, страната ни се намира в политическа криза и, ако си позволим да цитираме народния поет, „от никъде взорът надежда не види“. Затова най-лесното е да се гледа към „магическите решения“.

У нас те открай време са си популярни – просто хората обичат да им покажеш едно принципно сложно понятие и да го развееш високо като универсален цяр за недъзите на съществуващата система.

Нима Слави Трифонов не си стартира кариерата в политиката точно по този начин, убеждавайки толкова много хора, че мажоритарното гласуване ще реши голямата част от проблемите на държавата, без реално някой да обърне внимание какво точно представлява въпросната мажоритарна система за избор на депутати и какви са нейните ефекти.

За щастие, така и не успяхме да добутаме нещата до нея. Сега обаче много повече сила набира едно друго всесилно лекарство за Българската политика – президентската република.

И тук обикновено започва откъсването от реалността. Колкото и странно да звучи, при президентската република парламентът остава, партиите в него – също. Ролята на Народното събрание като законодателен орган не се променя.

Разликата със сегашната избирателна система идва от това, че не НС излъчва премиер, а държавният глава сам формира правителството и той е начело на изпълнителната власт. Такъв е форматът в САЩ, както и в мнозинството от страните в Африка и в Южна Америка. По-лекият вариант е полупрезидентската република, където президентът назначава премиер. Такива има във Франция, Русия, Ирландия, Украйна и др.

Подобна система на управление е адекватна за по-големи държави, за федеративни държави (или поне такива, където има силно местно самоуправление), тъй като действително се съсредоточава повече власт върху фигурата на президента.

В чистата президентска република държавният може да предлага нови законопроекти и върши работата на един премиер заедно с типичните задължения на държавен глава.

Да, това може да гарантира повече стабилност, но може да създаде и много по-големи условия за злоупотреби с власт – нещо, което не е като да не сме виждали в българската история.

Затова и когато се мисли за подобни големи промени, не се действа на парче. Защото след като онзи конкретен кандидат или действащ президент, който имаме предвид, си изкара мандатите, ще дойде друг. И той може да не е точно това, което бихме искали.

Това е рискът с връчването на твърде много власт в ръцете на един човек – понякога просто може да е неподходящият човек.

Другият голям проблем на тази система е това, което някои в момента си мислят, че ще е голям плюс – прокарването на закони. Макар че президентът ще има законодателна инициатива, това по никакъв начин не означава, че той директно ще си ги и обнародва. Единствената институция, която може да приема закони остава Народното събрание.

Та сега си представете ако президентът е от една политическа сила, а мнозинството в парламента – от друга. Или просто президентът и мнозинството в НС просто са в крайно лоши отношения. Това означава стопиране на законопроекти и блокиране на самата система.

Перфектен пример за това можем да видим в САЩ, където закони се прокарват изключително трудно, а ако президентът и Конгресът са от различни партии, подобни упражнения са почти невъзможни.

За да стигнем и до сегашната ситуация и практическата възможност да се промени системата така, че да се въведе реално президентска република. Възможност, която поне в момента просто липсва.

Въвеждането на президентска република у нас изисква промяна в Конституцията. Такава може да се извърши с гласовете на поне 180 депутати в обикновено Народно събрание, или от Велико народно събрание. За такава голяма промяна се предполага, че първият вариант не е толкова удачен.

Колкото до втория… Гимнастиките на ГЕРБ и Данаил Кирилов би трябвало вече да са ни научили, че промените в Основния закон не се случват току-така, а изискват за тях да има конкретен, разписан проект, който да премине през гласуване в Народното събрание, където му трябва не просто обикновено мнозинство, а абсолютно – поне 2/3 от депутатите в парламента.

В сегашната ситуация мислите ли наистина, че това може да стане?

Да, покрай невъзможността да се състави правителство и потенциалното провеждане на трети вот за парламент в рамките на по-малко от една календарна година, единственото подходящо описание за положението е „криза“.

Решението за нея обаче не е да търсим магически пенкилери, кой от кой по-странни на практика, а да изискваме повече отговорност от народните си представители, карайки да мислят трезво, практично и най-вече – в интереса на държавата.

Тъжната истина е, че повечето подобни решаващи всичко ходове са предимно прах в очите. Така де – ако наистина работеха, нима никой досега нямаше да е пробвал да ги приложи наистина на практика?