Проф. Йотов: В пандемията мнозина заговориха за свободи по доста неочакван начин

Стилиян Йотов е професор и университетски преподавател по социална философия и история на философията. Учил, специализирал и работил в България и Германия. Автор на многобройни книги, преводач на философска литература. Роден е във Варна, където завършва Немската гимназия. С него разговаря Димитър Ганев.

Проф. Йотов, какво научихме за обществото ни през тези две години на пандемия?

Стилиян Йотов: Разбрахме колко сме уязвими, независимо че можем да правим доста успешни трансплантации и да имаме самочувствието, че местим чарковете в човешкото тяло. Но съществуват някои природни особености, които са абсолютно непредвидими. Цялата наука, колкото и фокусирана върху всички болести да беше, не можеше да предположи, че те ще кулминират точно в тази ситуация.

Оказа се също, че в нашата уязвимост сме зависими по много интересен начин от другите. В пандемията част от големите проблеми са свързани тъкмо с това, че можем да се окажем ужасно опасни за нашите близки. Обикновено, когато се изисква солидарност - например скъсана е дигата, избухнал е пожар и прочие - се изисква активност. В ситуация като днешната, ние не успяхме да разберем, че имаме друг тип задължения: наложително е да се изолираме, включително от най-близките ни и да сменим начина си на живот. Това не е просто една от многото извънредни ситуации в живота, а по-различна и по-особена от всички останали.

Другият тест, който България, според мен, не издържа, е, че имахме несериозно отношение към извънредното положение. В началото го въведохме, а след това го отменихме. Изобщо не осмислихме по какъв начин следва да се делегират малко повече отговорности на изпълнителната власт.

А що се отнася до колективното ни битие, не разбрахме какво се случи с профсъюзите, с работническото недоволство. Най-често виждаме работодатели, които говорят от името на частния си бизнес - загрижени за правата на техните клиенти. Не успяхме да доловим гласа на истински потърпевшите. А сред тях са учители, ученици, родители…

Българите по традиция сме склонни да проектираме в коледните и новогодишните празници надеждите за нещо кардинално ново и по-добро. Има ли основание да очакваме, че този път те наистина могат да са вододел?

Стилиян Йотов: Независимо от това колко напреднали сме технологично, хората имаме потребност от циклични празници. И наред с индивидуалните и националните, съществуват такива, които са по много особен начин наднационални. Разбира се, Коледа е християнски празник, но другите религии го уважават - зачитат и смяната на годините.

Докосването до празници, които трансцендират личния и приятелския кръг и националната история, играе невероятно важна роля. Според мен, това е част от нашето наследството, в което си струва да потърсим смисъл. Великден, Бъдни вечер, Коледа, а и други християнски празници, са свързани с разбиране, което лесно може да бъде реконструирано не само по религиозен, но и по морален начин.

Това е важно, тъй като ни напомня, че сме членове не само на близки и непосредствени общности, а и на други, чрез които се докосваме до човечеството, до хора, които не са задължително конкретни и определяеми.

Работили сте дълги години с германския философ Юрген Хабермас. Наскоро преведохте негова статия, в която се разглежда динамиката в отношението между законовите задължения и индивидуалната свобода в извънредни ситуации като пандемичната. Как тези две неща се съчетаха в България и по света?

Стилиян Йотов: Хабермас се свързва с философите, които се опитват да създадат модели за по-радикална промяна в обществото. Същевременно, за разлика от тях, той винаги е бил доста балансиран. Хабермас вярва, че европейската цивилизация е създала добри начала, които биха могли да бъдат доразвити. Известен е и със смелостта си да заяви по време на младежките бунтове през 1968 г., че лозунгите, издигнати от крайната левица, приличат на ляв фашизъм.

При него съществува онова много интересно съчетание между учен и интелектуалец, между обществените му ангажименти и академичната му дейност. Той повдига въпроса за колективното действие в една извънредна ситуация и разглежда възможността солидарността, която по принцип не може да бъде изисквана задължително, да бъде налагана чрез силата на властта в моменти като сегашния.

Сякаш не е достатъчно трудно да съчетаем равенството и свободата от старата формулировка за свободата, равенството и братството, ами като се появи и братството, т.е. солидарността, направо става опасно. Знаете, че при големите социални революции едни от най-кървавите кланета са извършвани тъкмо в името на солидарността.

А как се промени идеята за лична свобода в пандемията? Къде се намира границата между приемливите и необходимите компромиси и линията, която не бива да се преминава?

Стилиян Йотов: За едни свободата е мнима величина, защото винаги е детерминирана и продукт на причинно-следствена връзка. Противоположното схващане е, че свободата е чиста спонтанност. От Жан-Жак Русо, през Кант и чак до Хабермас, понятието „автономия“ не е синоним на свободата. Това е да създадеш закони, правила, да определяш сам свободата си.

Ние никога не бива да забравяме, че в България дълго време свободата беше „осъзната необходимост“, в смисъла, в който Ленин влагаше в този израз. Подобни мисловни конструкции могат да се открият още при Хегел и Спиноза, но нещата са различни. Както добре знаем, свободата, на която се радвахме след промените, премина в другата крайност.

Опитът да се изградят правила, приемливи за всички, е вече друго разбиране за свобода. Тези правила се следват доброволно. Нашите права са ефективни само тогава, когато могат да активират насрещно задължение. Ситуацията с пандемията даде възможността на много хора, за мен изключително изненадващо, да заговорят за свободи по доста неочакван начин. Трябва да разберем, че нашите права и свободи не са ограничени, те се балансират чрез отговорности. Не може да защитаваш своите права, като погазваш чуждите. Но тези дебати в България се водят трудно. Повечето решения на българския Конституционен съд не са свързани с правата - включително и защото няма право на индивидуална конституционна жалба.

Аз си позволих по повод скорошната годишнина от приемането на Всеобщата декларация за правата на човека да попитам мои студенти дали България е участвала в нейното изработване. Малцина се сетиха, че по времето, по което тя е подготвяна, ние все още не сме подписали мирния си договор след Втората световна война. Но по-трагичното е, че всички социалистически държави, ЮАР и Саудитска Арабия тогава гласуват „въздържали се“.

Доколко адекватна е философията на нуждите на съвременността? Какво обяснение има за все по-намаляващата роля не само на хуманитарните, но и на социалните науки?

Стилиян Йотов: Не съществува Нобелова награда за философия или за социални науки. Тя се дава за мир, за икономика. Да, тези форми на знание лесно могат да бъдат маргинализирани. Днес обаче има две неща, заради които философията и хуманитарните науки имат големи шансове.

Едното е свързано с факта, че обществото е изключително парцелирано на различни сфери – технократи, политическа класа, културни среди и т.н. Въпросните области са се разбягали една от друга и най-малкото е, че това създава смислов дискомфорт. Дали със средствата на литературата, изкуството, или философията, ние трябва да се опитаме да ги свържем и направим контакт между тях.

Второто, което ще даде шанс на философията, е тя да не бъде чак толкова претенциозна. И да се посвети на моделите на интердисциплинарните изследвания. Те наистина могат да минат и без нея, но не е лошо, вместо да живее в етера на абстрактните мисли, да се опита да изгражда мостовe между другите науки.