Липсващият Закон №1

Анализ на Славчо КЪНЧЕВ

Кой е този закон ли? Законът за процедурата за народорешение. Закон, чиято философия е принципно различна от тази, залегнала в понастоящем съществуващия Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГ), тъй като сега действащата нормативна уредба е по-скоро закон за рестрикция на упражняването от страна на гражданите на власт, въпреки че именно те, в качеството им на суверен, са нейния първодържател.

Първо да изясня защо е въведен неологизмът „народорешение“. Тази дума представлява точен превод на термина „plebiscitum“ („плебисцит“), който на старолатински език произхожда от думата „plebs“ – „плебс“, „народна маса“ и „scitum“ – „определение“, „постановление“, „решение“. Именно посредством плебисцити в Древния Рим, по време на републиканската форма на държавно управление, са били взимани важни държавни решения.

В неологизма „народорешение“ втората му съставна част „решение“ е взета като първо значение на термина „решение“, даден в Речник на българския език, изд. на БАН, 2015 г., а именно: „заключителна мисъл, която е резултат от размисъл, обмисляне по какъв начин да се постъпи или пък как да се направи нещо“.

Няма се предвид значението „6“, което е от политическата терминология и означава: „подзаконов акт на държавен орган, приет в рамките на неговата компетентност, постановление“, както и значението „7“, което е от юридическата терминология и означава: „заключение на съд, арбитраж и др., с което се решава по същество граждански или административен спор, постановление“.

Не е предложен неологизъм, равностоен на български език на чуждицата „референдум“, понеже, първо, такъв термин изобщо не е съществувал в правното пространство на Римската република в древността, дори понастоящем в новолатинския език също не съществува термин „referendum“, а кореновата дума на „референдум“ е от глагола „re-fero“ – „занасям обратно“, „изваждам“, „извличам“ (мнение) и съвсем не може дори да се приближи по смисъл до „народорешение“.

Колкото се отнася до лингвистичния аспект на неологизма „народорешение“, в неговата конструкция по принцип няма нищо ново. В книжовния български език има 16 думи, образувани по същия начин, а именно: народовед, народоведец, народоведство, народовластие, народовластник, народовластничество, народолюбец, народолюбие, народонаселение, народопис, народопсихолог, народопсихология, народоубиец, народоука (етнография), народоуправление.

По същество.

Продължаващите разнопосочни многопластови и от различно естество кризисни състояния на българското общество в годините на така наречения „преход“ от 10 ноември 1989 г. досега, при един непреднамерен и неутежнен от идеологеми анализ, незаобиколимо налагат извода за наложителността от нова парадигма за държавно управление в Република България.

За да бъде решена тази задача, е необходимо да напуснем терена на инструменталната целесъобразност и да се занимаем с ценностния нормативизъм.

Всъщност дали, ако допуснем, че е възможно перфектно администриране на държавните дела, то би било достатъчно условие за духовното и материалното благоденствие на един народ?

Историята дава категоричен отговор „не“. Причината затова се корени в обстоятелството, че системата за административно ръководене на държавата предлага строго установено позициониране на гражданите в ролята им на обект на управление. Този подход на елементарно ниво несъмнено улеснява функционирането на държавността. Един омекотен вариант на строгата армейска дисциплина „Под строй: леви, десни! Леви, десни!“.

В този случай обаче общественият живот е лишен от първичната жизненост на съвкупния организъм, наречен „народ“.

Недопускането на гражданите до действено, реално участие в държавното управление, представлява взривяване на социалната и политическата интеграция на обществото и неминуемо води до социално-политическо изключване, изолация и самоизолация, изпадане в състояние на политическа апатия и абсентеизъм. Както заключава Мартин Белов в своята монография „Гражданското участие в политическия процес“: „В този случай гражданите се дезинтересират трайно от политиката, не са в състояние да правят рационален избор между политически алтернативи, не действат като гаранция за демокрацията и като спирачка пред евентуална властова злоупотреба от страна на политическите елити и се превръщат от субект в обект на управление, т. е. в поданици“.

Суверенитетът на народа означава неговото върховенство в решаването на коренните въпроси на организацията на неговия живот – вида на обществения и държавния строй, основните направления на развитието на вътрешната и външната политика, икономическите механизми и осъществяване на пълен и всестранен контрол върху дейността на държавните органи и цялата държава.

Върховенството на властта на народа, вследствие на неговия суверенитет, се проявява в способността му самостоятелно да издава общозадължителни за всички членове на обществото правила на поведение, да установява и осигурява единен правов ред, да определя правата и задълженията на гражданите, на длъжностните лица, на държавните и партийните, на обществените органи и организации.

Императивната необходимост от положението на суверена като владеещ правото за взимане на решения от последна инстанция, за да е налице субстанциална, а не фасадна демокрация, е изчерпателно обоснована от видния теоретик в сферата на държавното управление проф. Робърт Дал: „Ако един добър политически строй изисква демосът да няма възможност при никакви обстоятелства да нанася вреди – поне на основните права и интереси, – то в такъв случай е възможно да се изкушим да предположим, че е наложително демосът и неговите представители да бъдат сдържани от квазинастойници, които, подобно на истинските настойници, притежават по-висше знание и добродетелност.

Ако обаче най-добрият политически строй е този, при който членовете индивидуално постигат зрялост и отговорност, като биват изправяни пред морални избори, то тогава те трябва да имат възможност да действат автономно. Точно както при индивида автономността по необходимост включва както възможността да се постъпва правилно, така и възможността да се сгреши, по същия начин и при демоса автономността включва и двете.

Доколкото един народ е лишен от възможността да действа автономно и е управляван от настойници, то е по-малко вероятно у него да се развие отговорност за колективните му действия. Доколкото един народ е автономен, той може понякога да греши, а понякога да постъпва несправедливо. Демократичният процес залага на възможността един народ, действайки автономно, да се научи да действа справедливо“.

Новият закон за народорешения със съответната философия, отразена в неговите членове, ще създаде тази възможност.

Аргументи срещу приемането на настоящия проектозакон от рода на твърдението, че, виждате ли, българските граждани нямат натрупана политическа култура в тази насока, са напълно несъстоятелни, защото в която и да е от държавите, където се прилага тази процедура, гласоподавателите, преди нейното въвеждане, също не са имали натрупана съответна политическа култура, но в процеса на практикуването на процедурата, постепенно са я натрупали.

Приемането или отхвърлянето на проектозакона за процедура за народорешение ще бъде незаобиколима легитимация каква парадигма искат да наложат настоящите членове на българския парламент за управление на държавата: елитарна (най-често псевдоелитарна) или републиканска. Защото, както е заключил още древноримският политик и оратор Цицерон (106–43 г. пр.н.е.): „Res publica est res populi“, т. е. „Държавните дела са дело на народа“.

Както е известно, волеизлиянията на народа са широкопрактикувани в много държави, включително Швейцария, редица отделни щати на САЩ, дори в „недемократичната“ (както я представят неолибералните средства за масова информация), Венецуела, и то без драстичните спънки съществуващи понастоящем в ЗПУГ, както по отношение на допустимите теми за процедурата, така и относно праговия минимален брой за инициатори, както и срока за събиране на съответния брой подписи.

В 49 от всичките 50 щата в САЩ, с изключение Делауеър, приемането на нова щатска конституция или внасянето на каквито и да е изменения в нея, може да стане само след съответното волеизявление на гласоподователите в конкретния щат.

Би било недостойно за всеки от народните избраници в парламента, застанал пред паметта за саможертвата на дедите ни, отдавали пред олтара на нашето отечество дори своя живот, да се стреми към ролята на овчар на стадо овце, като минимизира достъпа на българските гласоподаватели до явно упражняване на власт. А не, въз основа на своята компетентност, да бъде координатор на усилията на българския народ за реализирането на решенията, които той, суверенът, е приел, като първодържател на цялата власт, както в нейната интегрална цялост, така и на всеки от отделните ѝ компоненти.

Посредством приемането или отхвърлянето на проектозакона, установяващ процедурата за народорешение, този парламент или ще вложи съдържание в наименованието „република“ на България, или ще сложи преграда пред упражняването на правата на българския суверен.

Именно неучастието на мнозинството от българските граждани извън управляващото малцинство (спрямо общия брой на гласоподавателите), е предпоставка както за волунтаризма при властприлагането на делегираните пълномощия, независимо от идеологическата насоченост на този волунтаризъм, така също и за злоупотребите с власт в изгода на управляващото малцинство.

Или казано с езика на политологията, републиканската форма на държавно управление изприда и съхранява моралната тъкан на нацията, разбирана като отговорност на отделния индивид в неговите политически действия спрямо интересите на общността, тъкан, разпридана от псевдо- или дори (само чисто теоретично) елитарното управление, извършвано чрез стихията на бюрократичното администриране, при което атоминизираният суверен е превърнат в безгласна буква, омаломощен в своята тревожност под натиска на неподвластни нему сили.

Генералната задача закона за народорешение е да създаде и да поддържа чувството за достойнство у българските граждани като непосредствени оператори на държавността, задача, която минималистичната демокрация, изразяваща се в нейния представителен вариант, не притежава потенциала да постигне, както незаобиколимо е показано от историята.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България